Дан Браун
Изгубеният символ (27)

24

Откритието се стовари отгоре му като вълна.

„Знам защо съм тук“.

Застанал в средата на Ротондата, Лангдън изпита непреодолимо желание да се обърне и да избяга… от отрязаната ръка на Питър, от лъскавия златен пръстен, от подозрителните погледи на Сато и Андерсън. Само че стоеше като вцепенен и отчаяно стискаше ремъка на кожената чанта, която висеше преметната през рамото му. „Трябва да се махна оттук“.

Стисна зъби, защото пред очите му отново се появи онази студена утрин преди години. Беше шест часът и той тъкмо влизаше в аудиторията, както винаги след „ритуално“ плуване в харвардския басейн. Щом прекрачи прага, го лъхна познатата миризма на тебеширен прах и парно отопление. Направи две крачки към катедрата — и спря като закован.

Там го очакваше един мъж — елегантен джентълмен с орлови черти и царствени сиви очи.

— Питър? — ахна Лангдън.

Питър Соломон се усмихна и белите му зъби лъснаха в сумрака.

— Добро утро, Робърт. Изненадан ли си, че ме виждаш? — Говореше меко и все пак гласът му излъчваше властност.

Лангдън бързо се приближи и топло се ръкува с приятеля си.

— За бога, какво прави един йейлски аристократ в Харвард призори?

— Секретна мисия в тила на врага — пошегува се Соломон и посочи стегнатия корем на Робърт. — Плуването дава резултат. В добра форма си.

— Само се опитвам да те накарам да се почувстваш стар — отвърна Лангдън на шегата. — Много се радвам да те видя, Питър. Какво има?

— Кратка командировка. — По-възрастният мъж огледа пустата аудитория. — Съжалявам, че се отбивам без предупреждение, Робърт, но имам само няколко минути. Трябва да разговарям с теб за нещо… лично. Искам услуга.

„Виж, това се случва за пръв път“. Лангдън се зачуди с какво един обикновен професор може да помогне на човека, който притежаваше всичко.

— Каквото поискаш — отвърна той, доволен от възможността да направи нещо за човека, който му беше дал толкова много, още повече че късметът в живота на Питър бе помрачен от толкова трагедии.

Соломон сниши глас.

— Надявам се, че ще се съгласиш да се грижиш за нещо вместо мен.

Лангдън се ококори театрално.

— Не за Херкулес, нали? — Веднъж бе приел да се грижи за седемдесеткилограмовия мастиф на приятеля си, понеже Питър заминаваше. По някое време на кучето явно му домъчня за любимата му кожена дъвкалка и си намери заместител в кабинета на Робърт — оригинален пергаментов том от XVII век, ръкописна калиграфска Библия с илюстрации. Определението „лошо куче“ някак си не изглеждаше съвсем подходящо.

— Все още търся с какво да ти се компенсирам, нали знаеш — засрамено се усмихна Соломон.

— Остави, радвам се, че Херкулес има вкус за религия.

Питър се засмя, ала изглеждаше разсеян.

— Робърт, дойдох да се видя с теб, защото искам да пазиш нещо, което е много ценно за мен. Наследих го доста отдавна, но вече не съм спокоен, когато го оставям вкъщи или в кабинета си.

Лангдън веднага се почувства неловко. „Нещо много ценно“ в света на Питър Соломон трябваше да струва цяло състояние.

— Не си ли помислил за трезор? — „Семейството ти не притежава ли акции от половината банки в Америка?“

— Това означава да попълвам формуляри и да разчитам на банкови служители. Предпочитам доверен приятел. И освен това знам, че можеш да пазиш тайна. — Соломон бръкна в джоба си, извади някакво пакетче и му го подаде.

Като се имаше предвид драматичното встъпление, Лангдън очакваше нещо по-внушително. Пакетчето всъщност бе кутийка с форма на куб с дължина на страната около седем сантиметра, увита в избеляла кафява опаковъчна хартия и завързана с връв. Тежестта и големината й предполагаха, че вътре има камък или метал. „Това ли е?“ Робърт завъртя кутийката в ръце. От едната страна връвта бе закрепена с восъчен печат като древен указ. Печатът изобразяваше двуглав феникс с числото 33 на гърдите — традиционният символ за най-високата масонска степен.

— Господи, Питър, ти си почитаем майстор на масонска ложа, а не папа. — Лангдън се усмихна иронично. — Чак пък да запечатваш пакети с пръстена си?!

Соломон погледна златния си пръстен и се подсмихна.

— Не аз съм запечатал това. А прадядо ми. Преди почти цял век.

Робърт се сепна.

— Моля?!

Приятелят му протегна ръка към него.

— Този пръстен е бил негов. После на дядо ми, на баща ми… и сега е мой.

Лангдън вдигна пакетчето в ръцете си.

— Прадядо ти е увил това нещо преди един век и оттогава никой не го е отварял, така ли?

— Точно така.

— Но… защо?

Соломон се усмихна.

— Защото не му е времето.

Робърт зяпна.

— Времето за какво?

— Сигурно ще ти прозвучи странно, но колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Просто прибери пакетчето на сигурно място и моля те, не казвай на никого, че съм ти го дал.

Лангдън потърси в очите на наставника си дяволит блясък. Соломон имаше склонност към драматизъм и Робърт се зачуди дали не си прави шега с него.

— Питър, сигурен ли си, че това не е хитър план да ме накараш да си помисля, че ми е поверена някаква древна масонска тайна, и да ме обземе толкова силно любопитство, че да реша да постъпя в братството?

— Масоните не вербуват членовете си, знаеш го. Пък и вече си ми казвал, че предпочиташ да не постъпваш при нас.

Това беше вярно. Лангдън уважаваше масонската философия и символика и все пак бе взел решение никога да не влиза в братството — клетвата да пази тайна щеше да му попречи да обсъжда масонството със студентите си. Знаеше, че по същата причина Сократ е отказал официално да участва в Елевзинските мистерии.

Докато разглеждаше мистериозната кутийка и масонския печат, Лангдън не можеше да не зададе очевидния въпрос.

— Защо не я повериш на някой от своите масонски братя?

— Да речем само, че ще е на по-сигурно място, ако се съхранява извън братството. Така ми подсказва инстинктът. И моля те, не се оставяй големината на пакетчето да те подведе. Ако е вярно това, което навремето ми каза баща ми, съдържанието му притежава изключителна сила. — Соломон замълча за миг. — Нещо като талисман.

„Талисман ли?“ По дефиниция талисманът е предмет с магически свойства. По традиция талисманите се използват, за да носят късмет, да пазят от зли духове и да помагат в древни ритуали.

— Питър, нали ти е ясно, че талисманите са излезли от мода още през Средните векове?

Соломон търпеливо постави длан върху рамото му.

— Знам как ти звучи всичко това, Робърт. Отдавна те познавам и твоят скептицизъм е едно от най-добрите ти качества като учен. Но е и една от най-големите ти слабости. Познавам те достатъчно добре, за да разбирам, че не си човек, когото мога да помоля да повярва… а само да се довери. Затова сега те моля да ми се довериш, когато ти казвам, че този талисман има огромна сила. Съобщено ми е, че може да даде на притежателя си способността да превръща хаоса в ред.

Лангдън го зяпна. Идеята за „ред от хаоса“ беше една от великите масонски аксиоми. На латински, ordo ab chao. Въпреки това твърдението, че някакъв талисман може да дава каквито и да е способности звучеше абсурдно, камо ли способността да превръщаш хаоса в ред.

— Този талисман ще бъде опасен в неподходящи ръце, а за съжаление, имам основание да смятам, че едни много влиятелни хора искат да ми го откраднат — прибави Соломон. Робърт не си спомняше някога да го е виждал толкова сериозен. — Моля те да го пазиш при себе си известно време. Ще го направиш ли?

Същата вечер Лангдън седеше на кухненската маса, гледаше пакетчето и се опитваше да си представи какво има вътре. Накрая просто отдаде случката на ексцентричността на Питър, заключи поверения му предмет в стенния сейф в библиотеката си и постепенно съвсем забрави за него.

До… тази сутрин.

„Обаждането на мъжа с южняшкия акцент“.

— А, професор Лангдън, замалко да забравя! — каза асистентът, след като му обясни детайлите за пътуването до Вашингтон. — Господин Соломон ви моли още нещо.

— Да? — отвърна Робърт. Мислите му вече бяха насочени към лекцията, която се беше съгласил да изнесе.

— Господин Соломон остави бележка за вас. — Мъжът започна да чете със запъване, като че ли се мъчеше да разчете почерка на Питър. — „Моля, предайте на Робърт… да донесе… запечатаното пакетче, което му дадох преди години“. — Асистентът замълча за миг. — Това говори ли ви нещо?

Лангдън се изненада, че е забравил за кутийката, която през цялото това време бе стояла в стенния му сейф.

— Ами, да. Знам какво има предвид Питър.

— Ще го донесете ли?

— Разбира се. Предайте му, че ще го донеса.

— Чудесно — облекчено въздъхна Антъни. — Успех със словото ви довечера. И лек път.

Преди да излезе от къщи, Лангдън надлежно извади опакованата кутийка от дъното на сейфа и я прибра в чантата си.

Сега се намираше във вашингтонския Капитолий и беше сигурен само в едно. Питър Соломон щеше да се ужаси, ако научеше как го е предал.