Дан Браун
Изгубеният символ (131)

129

Робърт Лангдън стоеше пред стъкления прозорец, хипнотизиран от онова, което се разкриваше пред очите му. Без да подозира, се беше издигнал на огромна височина и сега се възхищаваше на една от най-великолепните гледки, които бе виждал.

Сияещият купол на вашингтонския Капитолий се извисяваше като планина в източния край на Националния парк. От двете страни на сградата блестяха по две успоредни линии… осветените фасади на Смитсъновите музеи… фарове на изкуството, историята, науката и културата.

За свое огромно удивление, сега разбираше, че много от нещата, в които Питър го е убеждавал да повярва… са верни. „Наистина има вито стълбище… спускащо се на стотици стъпки под огромен камък“. Грамадният пирамидион на този обелиск се издигаше точно над главата му и Лангдън си спомни един забравен факт, който сега сякаш придобиваше тайнствено значение: пирамидионът на Монумента на Вашингтон тежеше близо тон и половина… или точно три хиляди и триста фунта.

„Отново числото 33“.

Още по-смайващ обаче беше фактът, че върхът на пирамидиона, най-високата точка на този обелиск, е от полиран алуминий — метал, който навремето е бил ценен колкото златото. Блестящият връх на Монумента на Вашингтон бе висок само трийсетина сантиметра, колкото и Масонската пирамида. Невероятно, тази миниатюрна метална пирамида носеше прочутия надпис Laus Deo и Лангдън изведнъж разбра. „Това е истинското послание на основата на каменната пирамида“.

„Седемте символа са транслитерация!“

Най-простият от всички шифри.

„Символите са букви“.

Зидарският ъгъл — L

Елементът злато — Au

Гръцката сигма — S

Гръцката делта — D

Алхимическият живак — E

Уроборосът или на гръцки „ονροβоρος“ — O

— Laus Deo — промълви Лангдън. Известният латински израз, означаващ „Слава на Бога“, беше написан на върха на Монумента на Вашингтон с букви, високи само два и половина сантиметра. „Пред очите на всички… и все пак невидими за повечето“.

Laus Deo.

— Слава на Бога — каза зад него Питър и включи мекото осветление в стаята. — Последният шифър на Масонската пирамида.

Робърт се обърна. Приятелят му се усмихваше широко и той си спомни, че по-рано в масонската библиотека Питър всъщност бе изрекъл думите „слава на Бога“. „И аз въпреки това не се сетих“.

Побиха го тръпки, когато осъзна колко е уместно това, че легендарната Масонска пирамида го е довела тук… на върха на великия обелиск на Америка, символ на древна мистична мъдрост, устремен високо към небето в сърцето на една нация.

Обзет от почуда, Лангдън обиколи квадратната стаичка в посока обратна на часовниковата стрелка и стигна до друг наблюдателен прозорец.

„На север“.

Оттук се виждаше познатият силует на Белия дом. Робърт вдигна поглед към хоризонта, където правата линия на Шестнайсета улица сочеше на север към Дома на Храма.

„Намирам се южно от Хередома“.

Продължи обиколката си до следващия прозорец и погледна на запад. Очите му проследиха продълговатия правоъгълник на езерото при Мемориала на Линкълн, чиято класическа архитектура беше вдъхновена от атинския Партенон, храма на Атина, богинята на героичните начинания.

„Annuit coeptis — помисли той. — Бог благоприятства начинанията“.

Последният прозорец гледаше на юг над тъмните води на Тайдъл Бейсин, където Мемориалът на Джеферсън ярко сияеше в нощта. Лангдън знаеше, че ниският купол е издигнат по образец на Пантеона, истинския дом на великите римски богове от митологията.

След като обиколи и четирите прозореца, той си спомни въздушните снимки на Националния парк, които бе виждал — четири рамене, започващи от Монумента на Вашингтон и сочещи четирите посоки на света. „Намирам се на кръстопътя на Америка“.

Накрая се върна при Питър. Лицето на стария му наставник сияеше.

— Е, Робърт, това е. Изгубеното слово. Ето къде е заровено. Масонската пирамида ни доведе тук.

Ученият ахна. Съвсем беше забравил за Изгубеното слово.

— Робърт, знам, че никой не заслужава повече доверие от теб. И след нощ като тази, мисля, че имаш право да научиш цялата истина. Както обещава легендата, Изгубеното слово действително е заровено под вито стълбище. — Соломон посочи отвора на шахтата.

Лангдън, който най-после бе започнал да идва на себе си, се озадачи.

Питър бръкна в джоба си и извади малък предмет.

— Спомняш ли си я?

Професорът взе кубичната кутийка, която много отдавна му беше поверил Соломон.

— Да… но се боя, че не се справих много добре със задачата, която ми постави.

По-възрастният мъж се позасмя.

— Може би е дошло времето да види бял свят.

Лангдън сведе очи към каменния куб. Чудеше се защо Питър му го дава.

— На какво ти прилича? — попита старият масон.

Робърт погледна надписа и си спомни първото си впечатление, когато Катрин бе разопаковала кутийката.

— Крайъгълен камък.

— Точно така — потвърди Соломон. — Виж, може би не знаеш някои неща за крайъгълните камъни. Първо, идеята за полагане на крайъгълен камък идва от Стария завет.

Лангдън кимна.

— От Псалтира.

— Вярно. И истинският крайъгълен камък винаги е заровен под повърхността — като символ на първата стъпка на сградата от земята към небесната светлина.

Робърт погледна навън към Капитолия. Неговият крайъгълен камък бе забит толкова дълбоко в основите, че до ден-днешен при разкопки не бяха успели да го открият.

— И накрая — рече Питър, — подобно на каменната кутия в ръката ти, много крайъгълни камъни са малки тайници… и имат кухини, криещи заровени съкровища… талисмани, ако щеш, символи на надежда за бъдещето на сградата, която предстои да бъде издигната.

Лангдън добре знаеше и за тази традиция. Дори днес масоните полагаха крайъгълни камъни, в които затваряха важни предмети — капсули на времето, снимки, прокламации, дори праха на видни личности.

— Би трябвало да ти е ясно защо ти разказвам всичко това. — Соломон хвърли поглед към стълбището.

— Смяташ, че Изгубеното слово е заровено в крайъгълния камък на Монумента на Вашингтон ли?

— Не смятам, Робърт. Знам. Изгубеното слово е заровено в крайъгълния камък на този паметник на четвърти юли хиляда осемстотин четирийсет и осма година, с пълен масонски ритуал.

Лангдън го зяпна.

— Нашите масонски отци основатели са заровили… дума?!

Питър кимна.

— Точно така. Те са разбирали истинската сила на онова, което заравят.

През цялата нощ Лангдън се беше опитвал да проумее тези всеобхватни, вечни концепции… Древните тайни, Изгубеното слово, Загадките на вековете. Искаше нещо солидно и въпреки твърденията на Питър, че ключът за всичко това е заровен в крайъгълен камък на 555 стъпки под него, трудно можеше да го приеме. „Хората цял живот изучават тайните и пак не са в състояние да овладеят силата, която уж се крие там“. Спомни си Дюреровата „Меланхолия I“ — образа на обезсърчения адепт, заобиколен от инструментите на неуспешните си опити да разбули мистичните загадки на алхимията. „Ако наистина могат да се отключат, тайните няма да бъдат открити на едно място!“

Винаги бе вярвал, че всеки отделен отговор е пръснат по целия свят в хиляди томове… зашифрован в съчиненията на Питагор, Хермес, Хераклит, Парацелз и стотици други. Отговорът можеше да се намери в прашни забравени книги по алхимия, мистика, магия и философия. Отговорът се криеше в древната Александрийска библиотека, в шумерските глинени плочки и египетските йероглифи.

— Съжалявам, Питър — тихо каза Лангдън и поклати глава. — Разбирането на Древните тайни е процес, който продължава цял живот. Не мога да си представя, че ключът се крие в една-единствена дума.

Соломон постави ръка на рамото му.

— Робърт, Изгубеното слово не е „дума“. Той мъдро се усмихна. — Само го наричаме „Слово“, защото така са го наричали древните… в началото.