Дан Браун
Изгубеният символ (28)

25

„Господи, Катрин имаше право. Както обикновено“.

Триш Дън удивено се взираше в резултатите от търсенето, които се материализираха на плазмената стена пред нея. Беше се съмнявала, че ще открие каквито и да е резултати, но засега имаше над дванайсет попадения. И продължаваха да прииждат.

Едно изглеждаше особено обещаващо.

Триш се обърна и извика към библиотеката:

— Катрин? Ела да видиш нещо!

От една-две години не беше пускала такава търсачка и тазвечерните резултати я смайваха. „Само преди няколко години това търсене нямаше да даде нищо“. Сега обаче изглеждаше, че количеството дигитален материал в света е достигнало точката, в която човек може да открие буквално всичко. Невероятно — Триш никога не беше чувала една от ключовите думи… а даже за нея имаше резултати.

Катрин се втурна през вратата на контролната зала.

— Какво намери?

— Цял куп неща. — Триш посочи плазмената стена. — Всеки един от тези документи съдържа всичките ти ключови думи.

Катрин отметна кичур коса зад ухото си и проучи списъка.

— Преди да се развълнуваш прекалено, уверявам те, че повечето документи не са каквото търсиш — прибави младата жена. — Ние им казваме „черни дупки“. Само виж размерите на файловете. Огромни са. Това са компресирани архиви с милиони имейли, гигантски енциклопедии, глобални форуми, функциониращи от години, и така нататък. Поради размера и разнообразното си съдържание тези файлове съдържат толкова много потенциални ключови думи, че ги засмуква всяка търсачка, която се доближи до тях.

Катрин посочи един от резултатите в началото на списъка.

— Ами този?

Триш се усмихна. Катрин се движеше една крачка напред — вече беше открила единствения файл с малък размер.

— Остър поглед. Да, всъщност засега това е единственият подходящ кандидат. И даже е толкова малък, че не може да е повече от една страница.

— Отвори го — напрегнато рече Катрин.

Триш не можеше да си представи, че документ от една страница съдържа всички тези странни ключови комбинации. Ала когато кликна и го отвори, те бяха там… кристално ясни и лесни за забелязване в текста.

Катрин се приближи, вперила поглед към плазмената стена.

— Този документ… защитен ли е?

— Добре дошла в света на дигитализирания текст — отвърна Триш.

Автоматичната защита представлява стандартна практика при дигитализираните документи. При този процес сървърът позволява на потребителя да търси в целия текст, но после разкрива съвсем малка част от него, нещо като реклама — само изразите, намиращи се непосредствено до търсените ключови думи. Като скрива по-голямата част от текста, сървърът не допуска нарушаване на авторските права и праща на потребителя интригуващо послание: „Имам информацията, която търсиш, но ако искаш цялата, ще трябва да я купиш от мен“.

— Както виждаш, документът съдържа всичките ти ключови думи — прибави Триш, докато скролваше силно орязаната страница.

Катрин безмълвно се взираше в плазмената стена.

По-младата жена й даде една минута, после пак скролна в началото на текста. Всички ключови думи бяха с подчертани главни букви. „Рекламният“ текст — по една-две думи от двете страни на търсения израз — беше с малки букви.

Триш нямаше представа за какво се отнася документът. „И какво е «сюмболон», по дяволите?“

Катрин нетърпеливо се приближи към екрана.

— Откъде идва този документ? Кой го е написал?

Триш вече работеше по въпроса.

— Дай ми една секунда. Опитвам се да открия източника.

— Трябва да знам кой го е написал — напрегнато повтори Катрин. — Трябва да видя и останалата му част.

— Опитвам се — отвърна Триш, сепната от нервността на шефката си.

Странно, местонахождението на файла не се изписваше като обикновен уеб адрес, а като цифров IP адрес.

— Не мога да се справя с маскирането на айпито — изпъшка системната анализаторка. — Името на домейна не излиза. Почакай. — Тя затвори прозореца на програмата. — Ще пусна трейсрут.

И въведе поредица команди, за да разкрие всички точки между нейната машина и сървъра, който съхраняваше документа.

— Ей сега ще стане — каза тя, докато командата се изпълняваше.

Трейсрутът беше изключително бърз и на плазмената стена почти мигновено се появи дълъг списък от мрежови устройства. Списъкът продължаваше… през паяжина от рутери и суичове, които свързваха компютъра в контролната зала с…

„Какво е това, по дяволите?“ Търсенето спря, преди да стигне до сървъра, в който се намираше документът. Кой знае защо, нейният пинг беше срещнал мрежово устройство, което го бе погълнало, вместо да го върне обратно.

— Трейсрутът като че ли блокира — съобщи Триш. „Изобщо възможно ли е такова нещо?“

— Пусни го пак.

Младата жена пусна нов трейсрут и получи същия резултат.

— Нищо. Задънена улица. Сякаш документът е в някакъв непроследим сървър. — Тя прегледа последните няколко точки преди задънената улица. — Обаче мога да ти кажа, че се намира в района на Вашингтон.

— Майтапиш се.

— Нищо чудно. Тия търсещи програми действат географски, с други думи, първите резултати винаги са някъде наблизо. Освен това една от твоите ключови думи е „Вашингтон“.

— Тогава защо не потърсим в домейн регистъра? — предложи Катрин. — Така няма ли да открием кой е притежател на този домейн?

„Малко елементарно, ама не е лоша идея“. Триш влезе в база данните и въведе команда за търсене на IP адреса с надеждата да свърже криптираните цифри с действително име. Раздразнението й постепенно се заменяше с растящо любопитство. „Чий е този документ?“ Резултатите се появиха бързо, без да дадат пълно съответствие, и Триш отчаяно вдигна ръце.

— Сякаш това айпи не съществува. Не мога да открия никаква информация за него.

— Айпи адресът съществува. Преди малко попаднахме на документ, който се съхранява там!

„Вярно“. И все пак притежателят на този документ очевидно предпочиташе да не разкрива самоличността си.

— Не знам какво да ти кажа. Такива търсения всъщност не са в моята област и ако не решиш да повикаш някой хакер, аз се предавам.

— Познаваш ли подходящ човек?

Триш се завъртя и погледна шефката си.

— Шегувах се, Катрин. Идеята не е много добра.

— Но такива неща се правят, нали? — Тя си погледна часовника.

— Хм, да… непрекъснато. Технически е съвсем просто.

— Познаваш ли някой?

— Хакер ли? — Триш нервно се засмя. — Ами, половината ми бивши колеги.

— Имаш ли доверие на някого?

„Сериозно ли говори?“ Виждаше, че Катрин е абсолютно сериозна.

— Всъщност да. Познавам един човек, когото можем да повикаме. Беше ни специалист по системна сигурност — абсолютен компютърен маниак. Сваляше ме, което не ми допадаше, но е добър човек и му имам доверие. Освен това работи на свободна практика.

— Дискретен?

— Той е хакер. Естествено, че е дискретен. Нали това прави! Обаче съм сигурна, че ще поиска поне хилядарка, за да погледне…

— Обади му се. Предложи му двойно за бързи резултати.

Триш не знаеше от кое се чувства по-неловко — от това, че помага на Катрин Соломон да наеме хакер… или че трябва да позвъни на тип, който сигурно още не можеше да повярва, че една дебеличка рижа метасистемна анализаторка е отблъснала ухажванията му.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Обади се от телефона в библиотеката — отговори Катрин. — Номерът му е блокиран. И естествено, не споменавай името ми.

— Ясно. — Триш тръгна към вратата, но спря, понеже чу айфона на шефката й да сигнализира за получен есемес. С малко късмет, пристигналото съобщение можеше да е информация, която да я спаси от неприятната задача. Тя изчака, докато Катрин извади телефона от джоба на лабораторната си престилка и погледне дисплея.

 

 

Когато видя името на айфона, Катрин Соломон изпита огромно облекчение.

„Най-после!“

ПИТЪР СОЛОМОН

— Есемес от брат ми — каза тя на Триш.

По-младата жена се обнадежди.

— Дали да не го попитаме за всичко това… преди да се обадим на хакер?

Катрин погледна защитения документ на плазмената стена и отново чу гласа на доктор Авадон. „Онова, което според брат ви е скрито във Вашингтон… Може да бъде намерено“. Вече не знаеше в какво да вярва. А този документ съдържаше информация за безумни идеи, които явно бяха обсебили брат й.

Тя поклати глава.

— Искам да знам кой е написал този документ и къде се намира той. Обади се.

Триш се намръщи и продължи към вратата.

Независимо дали документът можеше да обясни казаното от Питър на доктор Авадон, днес беше разбудена поне една мистерия. Брат й най-после се бе научил да праща есемеси по айфона, който му беше подарила.

— И съобщи на медиите — извика тя след Триш. — Великият Питър Соломон току-що прати първия си есемес.

Малах стоеше до лимузината си на паркинга на едноетажния мол срещу ЦПСМ, разтъпкваше се и чакаше да му позвънят. Знаеше, че ще го направят.

Вече не валеше и през облаците започваше да наднича зимната луна, същата, която преди три месеца го беше осветявала през кръглия отвор на тавана на Дома на Храма по време на посвещаването му.

„Сега светът изглежда различно“.

Докато чакаше, стомахът му пак изкурка. Макар и неприятен, двудневният пост беше важен за подготовката му. Такива бяха древните правила. Скоро всички неудобства вече нямаше да имат значение.

Докато стоеше на хладния нощен въздух, Малах ухилено установи, че съдбата го е пратила точно пред малка черква. Между голям стоматологичен център и един супермаркет се гушеше мъничък храм.

„ДОМЪТ НА СЛАВАТА БОЖИЯ“.

Той погледна към прозореца, върху който беше изписана част от Символа на вярата на тази Църква: ВЯРВАМЕ, ЧЕ ИИСУС ХРИСТОС Е ЗАЧЕНАТ ОТ СВЕТИЯ ДУХ И РОДЕН ОТ ДЕВА МАРИЯ, И ЕДНОВРЕМЕННО Е ИСТИНСКИ ЧОВЕК И БОГ.

Малах се усмихна. „Да, Иисус наистина е и двете, човек и Бог, но непорочното зачатие не е необходимото условие за божественост. Тия работи не стават така“.

Звънът на джиесема му разцепи нощния въздух и ускори пулса му. Беше собственият му телефон — евтин апарат, купен вчера. Дисплеят показваше, че това е очакваното обаждане.

„Отблизо звъни“ — помисли си той и погледна оттатък Силвър Хил Роуд, към бледия, огрян от луната силует на зигзаговиден покрив, издигащ се над върхарите на дърветата. После отвори джиесема и каза с гърлен глас:

— Доктор Авадон.

— Обажда се Катрин. Най-после се свързах с брат си.

— О, успокоихте ме. Как е той?

— В момента пътува за лабораторията. Даже предложи да се присъедините към нас.

— Моля? — Малах се престори на изненадан. — Във вашата… лаборатория ли?

— Явно ви има пълно доверие. Не е канил тук никой друг.

— Предполагам, смята, че идването ми може да е от полза за нашите дискусии, но се боя да не се натрапя.

— Щом брат ми ви кани, значи сте добре дошъл. Освен това имал да казва много неща и на двама ни. А аз искам да разбера точно какво става.

— Добре тогава. Къде се намира лабораторията ви?

— В Центъра за поддръжка на Смитсъновия музей. Знаете ли къде е?

— Не. — Малах хвърли поглед към комплекса оттатък паркинга. — Всъщност в момента съм в колата си и имам навигационна система. Дайте ми адреса.

— Силвър Хил Роуд четири хиляди двеста и десет.

— Добре, един момент. Сега ще го въведа. — Той изчака десет секунди. — А, добра новина, изглежда съм по-близо, отколкото си мислех. Джипиесът показва, че съм само на десетина минути от вас.

— Чудесно. Ще се обадя на охраната на портала и ще ги предупредя, че идвате.

— Благодаря.

— До скоро.

Малах прибра евтиния джиесем в джоба си и отново погледна към ЦПСМ. „Дали не проявих липса на възпитание, като се самопоканих?“ Усмихнато извади айфона на Питър Соломон и се възхити на есемеса, който преди няколко минути беше пратил на Катрин.

Получих есемесите ти. Всичко е наред. Тежък ден. Пропуснах часа си при д-р Авадон. Извинявай, че не ти казах по-рано. В момента пътувам към лабораторията. Покани д-р Авадон да дойде при нас, ако е свободен. Доверявам му се напълно и имам да казвам и на двама ви много неща.

Питър

Както и очакваше, айфонът изпиука, сигнализирайки за получаването на отговора на Катрин.

питър, поздравления, че си се научил да пращаш есемеси! радвам се, че си добре, разговарях с д-р А. пътува към лабораторията, доскоро! к.

Малах се наведе и пъхна айфона на Соломон между предната гума на лимузината и асфалта. Беше му свършил добра работа… но вече трябваше да го унищожи, за да не може никой да го открие. После седна зад волана, включи на скорост и бавно потегли напред. Чу острото изхрущяване на телефона.

Отново изключи от скорост и се зазяпа в далечния силует на ЦПСМ. „Десет минути“. В огромното хранилище на Питър Соломон имаше над трийсет милиона съкровища, ала тази вечер Малах беше дошъл, за да унищожи само двете най-ценни.

Всички проучвания на Катрин Соломон.

И самата нея.