Дан Браун
Изгубеният символ (6)

3

Докато преглеждаше фишовете с бележките си, Робърт Лангдън усети, че звукът от контакта на гумите на линкълна с пътната настилка се промени. Вдигна поглед и с изненада видя къде се намират.

„Вече сме на Мемориъл Бридж?!“

Остави записките и се загледа във водите на Потомак, които спокойно течаха под него. Над повърхността се стелеше тежка мъгла. Уместно наименуван, Фоги Ботъм^[1] винаги беше изглеждал странно място за държавна столица. От всички места в Новия свят отците основатели бяха избрали да положат крайъгълния камък на своето утопично общество в едно крайречно блато.

Погледна наляво отвъд Тайдъл Бейсин, към изящно заобления силует на Мемориала на Джеферсън — американския Пантеон, както го наричаха мнозина. Точно пред колата със строга простота се извисяваше Мемориалът на Линкълн, чиито правоъгълни очертания напомняха за атинския Партенон. Още по-нататък се намираше идеалният център на града — същият монумент, който беше видял от въздуха. Неговият архитектурен вдъхновител беше много по-древен от римляните и елините.

„Египетският обелиск на Америка“.

Монолитната снага на Монумента на Вашингтон се издигаше право напред, осветена на небесния фон като величествена корабна мачта. От тази зрителна точка обелискът като че ли не докосваше земята… и се полюляваше в мрачното небе сякаш в развълнуван океан. Лангдън изпитваше подобна несигурност. Идването му във Вашингтон беше напълно неочаквано. „Когато се събудих сутринта, очаквах да прекарам една спокойна неделя вкъщи… а сега съм само на няколко минути от Капитолия“.

В четири четирийсет и пет сутринта се беше хвърлил в абсолютно спокойната вода, започвайки деня си както винаги с петдесет дължини в пустия харвардски басейн. Тялото му не бе съвсем като по време на следването му, когато участваше в националните шампионати по водна топка, ала продължаваше да е строен и в отлична форма за четирийсет и няколкото си години. Единствената разлика бяха усилията, които трябваше да полага, за да я поддържа.

След като се прибра вкъщи към шест, се зае с утринния си ритуал — смля с ръчна мелничка кафе от Суматра и се наслади на разнеслия се в кухнята екзотичен аромат. С изненада обаче забеляза мигащата червена лампичка на телефонния секретар. „Кой звъни в шест сутринта в неделя?!“ Натисна бутона и изслуша съобщението.

— Добро утро, професор Лангдън. Ужасно съжалявам, че ви безпокоя толкова рано. — Любезният глас определено звучеше колебливо и в него се долавяше слаб южняшки акцент. — Казвам се Антъни Джелбарт и съм главен асистент на Питър Соломон. Господин Соломон ми каза, че ставате рано… Той се опитваше да се свърже с вас сутринта. Бихте ли му се обадили, когато получите това съобщение? Сигурно имате новия му номер, но ако го нямате, той е 202–329–5746.

Обзе го внезапно безпокойство за стария му приятел. Питър Соломон имаше безупречно възпитание и в никакъв случай нямаше да се обади по изгрев-слънце в неделя, ако не се е случило нещо много лошо.

Заряза кафето и се втурна към кабинета си, за да позвъни по телефона.

„Надявам се, че Питър е добре“.

Питър Соломон му беше приятел и наставник и макар само дванайсет години по-възрастен от него, му бе като баща още от първата им среща в Принстънския университет. Като второкурсник, Робърт трябваше да присъства на вечерна публична лекция на известния млад историк и филантроп. Соломон говори със заразяваща страст и представи поразителен поглед върху семиотиката и архетипната история, което запали в Лангдън бъдещия му траен интерес към символите. Ала не блестящият интелект, а скромността в меките сиви очи на Питър Соломон вдъхна на Лангдън смелост да му прати благодарствено писмо. Студентът не си и мечтаеше, че един от най-богатите и интересни млади интелектуалци в Америка ще му отговори. Само че Соломон го направи. И това стана началото на тяхното искрено приятелство.

Изтъкнат учен, чиято скромност контрастираше с могъщото му наследство, Питър Соломон произхождаше от свръхбогат род, имената на чиито представители можеха да се прочетат по сгради и университети из цялата страна. Подобно на Ротшилд в Европа, фамилията Соломон носеше мистиката на американската царственост и успех. Наследил мантията след смъртта на баща си още съвсем млад, на петдесет и осем Питър беше заемал множество ръководни позиции. В момента оглавяваше Смитсъновия институт. Лангдън понякога го закачаше, че единственото петно в иначе безупречната му биография е дипломата му от второразреден университет — Йейл.

Когато влезе в кабинета си, с изненада установи, че е получил и факс от Питър.

Питър Соломон

Секретар на Смитсъновия институт

 

Добро утро, Робърт,

Трябва незабавно да разговарям с теб.

Моля, обади ми се тази сутрин при първа възможност на тел. 202–329–5746.

Питър

Лангдън веднага набра номера и докато чакаше отговор, седна на ръчно резбованото си дъбово бюро.

— Кабинетът на Питър Соломон — разнесе се познатият глас на асистента. — Говори Антъни. Какво обичате?

— Обажда се Робърт Лангдън. Оставили сте ми съобщение…

— Да, професор Лангдън! — облекчено потвърди младежът. — Благодаря, че се обаждате толкова бързо. Господин Соломон няма търпение да разговаря с вас. Само момент да му съобщя, че сте на линия. Може ли да ви включа на изчакване?

— Разбира се.

Докато чакаше, Лангдън погледна името на Питър върху бланката на Смитсъновия институт. „В клана Соломон няма много лентяи“. В рода на Питър имаше богати бизнес магнати, влиятелни политици и неколцина видни учени, дори членове на Лондонското кралско дружество. Единствената му жива роднина, по-малката му сестра Катрин, явно беше наследила научния ген, защото в момента се нареждаше сред водещите фигури в новата супермодерна дисциплина, наречена „ноетична наука“.

„Звучи ми на патагонски“ — помисли си Робърт и му стана смешно, когато си спомни неуспешния опит на Катрин да му обясни ноетичната наука на един купон в дома на брат й миналата година. Тогава я изслуша внимателно и й отговори:

— Повече ми прилича на магьосничество, отколкото на наука.

Тя закачливо му намигна.

— Двете са по-близки, отколкото смяташ.

Асистентът на Соломон се върна на телефона.

— Съжалявам, господин Соломон се опитва да се включи в конферентен разговор. Тази сутрин всичко тук е малко хаотично.

— Няма нищо. Ще позвъня пак.

— Всъщност той ме помоли да ви осведомя за причината да се свърже с вас, ако не възразявате.

— Не, разбира се.

Антъни шумно си пое дъх.

— Както навярно знаете, професор Лангдън, бордът на Смитсъновия институт всяка година дава частна галавечеря тук във Вашингтон в израз на благодарност към най-щедрите си спонсори. Присъстват мнозина от културния елит.

Лангдън знаеше, че собствената му банкова сметка има прекалено малко нули, за да спада към културния елит, но се зачуди дали Соломон няма намерение да го покани въпреки това.

— Както обикновено, тази година вечерята ще бъде предшествана от встъпително слово — продължи асистентът. — Имахме щастието да осигурим за тази цел Националната скулптурна зала.

„Най-хубавата зала в цял Вашингтон“ — помисли си Робърт и си спомни политическата лекция, на която беше присъствал в разкошното полукръгло помещение. Трудно можеше да забрави петстотинте сгъваеми стола, подредени в идеална дъга и заобиколени от трийсет и осем статуи в естествен ръст. Там някога се беше помещавала Камарата на представителите.

— Проблемът е, че нашият лектор се е разболял и преди малко ни съобщи, че няма да може да изнесе словото. — За миг Антъни замълча неловко. — Затова отчаяно му търсим заместник. И господин Соломон се надява, че вие ще се съгласите.

Лангдън ахна.

— Аз ли? — Изобщо не очакваше такава развръзка. — Сигурен съм, че Питър може да намери много по-подходящ заместник.

— Господин Соломон първо се спря на вас, професор Лангдън. Прекалено сте скромен. Гостите на Института ще се радват да ви чуят и господин Соломон смята, че бихте могли да изнесете същата лекция като по Бук ТВ преди няколко години. Така няма да се налага да се подготвяте специално. Той каза, че сте говорили за символиката в архитектурата на нашата столица — струва ми се абсолютно подходящо за случая.

Лангдън не беше толкова сигурен.

— Ако си спомням точно, онази лекция се отнасяше повече за масонското строителство, отколкото…

— Точно така! Както знаете, господин Соломон е масон, а също и мнозина от неговите приятели, които ще присъстват. Убеден съм, че с удоволствие ще изслушат лекцията ви на тази тема.

„Е, няма да е трудно“. Пазеше бележките си за всяка изнесена лекция.

— Предполагам, че бих могъл да обмисля поканата. За кога е насрочена тази галавечеря?

Асистентът явно изведнъж се почувства неудобно и се прокашля.

— Ами всъщност е довечера.

Лангдън се засмя.

— Довечера ли?

— Тъкмо затова тази сутрин тук е такъв хаос. Смитсъновият институт е в изключително неловко положение… — Антъни заговори по-припряно. — Господин Соломон е готов да прати частен самолет в Бостън, за да ви вземе. Полетът трае само час и ще се приберете у дома преди полунощ. Знаете ли къде е частният терминал на бостънското летище „Логан“?

— Да — неохотно призна Робърт. „Нищо чудно, че Питър винаги постига своето“.

— Чудесно! Можете ли да чакате самолета там, да речем… в пет часа?

— Не ми оставяте друг избор — засмя се Лангдън.

— Просто искам да зарадвам господин Соломон.

„Питър наистина има такова влияние върху хората“. Лангдън се замисли. Не виждаше как би могъл да откаже.

— Добре — отстъпи той накрая. — Предайте му, че ще дойда.

— Прекрасно! — с огромно облекчение възкликна асистентът, продиктува му номера на самолета и му даде още някои сведения.

Когато накрая затвори, Лангдън се зачуди дали Питър Соломон някога е получавал отказ.

Върна се към приготовлението на кафето и сипа в мелничката още зърна. „Тази сутрин имам нужда от малко повече кофеин — помисли си. — Очертава се дълъг ден“.