Дан Браун
Изгубеният символ (29)

26

— Професор Лангдън? — повика го Сато. — Изглеждате така, като че сте видели призрак. Добре ли сте?

Робърт придърпа ремъка на чантата си по-високо на рамото си и постави длан отгоре й, сякаш така по-добре щеше да скрие опакованата кутийка, която носеше. Усещаше, че лицето му е станало пепеляво.

— Просто… се безпокоя за Питър.

Директорката на СЗС наклони глава и го погледна изпитателно.

Ученият изведнъж осъзна, че тазвечерната поява на Сато може би има връзка с повереното му от Соломон пакетче. „Едни много влиятелни хора искат да ми го откраднат“. Нямаше представа за какво му е на ЦРУ кутийка, съдържаща талисман… и изобщо какъв може да е талисманът. „Ordo ab chao?“

Японката се приближи към него. Черните й очи го пронизваха.

— Усещам, че преживявате откровение, нали?

Той започна да се поти.

— Не, не точно.

— За какво си мислите?

— Ами, просто… — Лангдън се поколеба. Не знаеше какво да каже. Нямаше намерение да разкрива съществуването на пакетчето и все пак, ако Сато го закараше в ЦРУ, на влизане със сигурност щяха да обискират чантата му. — Всъщност… — излъга той — ми хрумна нещо за цифрите върху дланта на Питър.

Лицето на жената остана непроницаемо.

— Да? — Тя погледна към Андерсън, който се връщаше при тях, след като беше посрещнал най-после пристигналия екип криминалисти.

Лангдън мъчително преглътна и приклекна до отрязаната ръка, чудеше се какво да каже. „Нали си преподавател, Робърт, импровизирай!“ С надеждата, че нещо ще го осени, той още веднъж разгледа седемте миниатюрни знака.

„Нищо. Абсолютно“.

Фотографската му памет претършува енциклопедията от символи в ума му и успя да открие само едно. Беше се сетил за това още отначало, но му се стори малко вероятно. В момента обаче трябваше да спечели време, за да помисли.

— Първата грешка при разчитането на символи и шифри е тяхното тълкуване чрез различни символични езици — започна Лангдън. — Например, когато ви казах, че този текст е римски и арабски, анализът ми беше несъстоятелен, защото използвах различни символични системи. Същото се отнася за римските цифри и руните.

Сато скръсти ръце и повдигна вежди, сякаш му казваше: „Продължавайте“.

— Обикновено информациите се предават на един, а не на много езици и затова първата задача на специалиста по символика е да открие онази последователна символична система, която се отнася за целия текст.

— И вие открихте тази система, така ли?

— Ами, да… и не. — Опитът му с ротационната симетрия на амбиграмите го беше научил, че символите понякога имат значение от различни ъгли. Разбираше, че в този случай наистина има начин да анализира и седемте знака само на един език. — Ако леко преместим дланта, езикът ще стане логичен. — Колкото и зловещо да му се струваше, похитителят на Питър, изглежда, вече бе намекнал за това преместване, като бе цитирал древния херметически постулат. „Както горе, тъй и долу“.

Въпреки че го побиваха тръпки, той се пресегна и хвана дървената подложка, върху която беше забита ръката на Питър. После внимателно я обърна наопаки, тъй че сега изпънатите пръсти на приятеля му сочеха право надолу. Символите мигновено се преобразиха.

— От този ъгъл римските цифри X–I-I–I се превръщат в реално число, тринайсет. Нещо повече, останалите знаци също могат да се интерпретират чрез латинската азбука като „SBB“. — Лангдън предполагаше, че двамата му слушатели ще реагират на този анализ с неразбиращо свиване на рамене, ала изражението на Андерсън моментално се промени.

— SBB ли? — попита началникът на охраната на Капитолия?

Сато се извъртя към него.

— Ако не греша, това е позната система за номериране в Капитолия.

Андерсън беше пребледнял.

— Така е.

Директорката на СЗС мрачно се усмихна и му кимна.

— Моля, елате с мен, началник. Трябва да разменим няколко думи насаме.

Директор Сато отведе началник Андерсън настрани и Лангдън остана сам и напълно объркан. „Какво става тук, по дяволите? И какво означава SBB XIII?“

 

 

Началник Андерсън се чудеше дали изобщо е възможно ситуацията да стане още по-странна. „На дланта е написано SBB13?“ Беше изумен, че външен човек е чувал за SBB, камо ли за SBB13. Изглежда, показалецът на Питър Соломон не ги насочваше нагоре, както им се беше струвало… а точно в обратната посока.

Директор Сато го отведе до бронзовата статуя на Томас Джеферсън, където никой не можеше да ги чуе.

— Струва ми се, че знаете точно къде се намира SBB тринайсет, нали, господин началник?

— Разбира се.

— Знаете ли какво има там?

— Не. Едва ли някой го е използвал от десетилетия.

— Е, ще се наложи да го отворите.

Андерсън не обичаше да му се казва какво да прави в поверената му сграда.

— Това не е толкова просто, госпожо директор. Първо трябва да проверя в списъка с разпределението на помещенията. Както знаете, по-голямата част от долните етажи е заета от частни офиси и хранилища и правилата за частните…

— Ще отключите SBB тринайсет — прекъсна го тя. — Иначе ще повикам ОС и ще наредя да разбият вратата.

Началникът на охраната напрегнато се вторачи в лицето й, после откачи радиостанцията от колана си и я вдигна към устата си.

— Тук Андерсън. Трябва да отключим SBB. Някой да ме чака там след пет минути.

Отсреща прозвуча смутен глас.

— SBB ли казахте, началник?

— Точно така, SBB. Незабавно пратете някого. И ще ми трябва фенер. — Той закачи радиостанцията на мястото й. Сърцето му се разтуптя, когато Сато пристъпи към него и сниши глас още повече.

— Времето изтича, началник Андерсън. — Тя почти шепнеше. — Трябва да ни заведете долу колкото се може по-скоро.

— Слушам, госпожо.

— Искам от вас още нещо.

„Освен че влизаш тук с взлом ли?“ Андерсън не можеше да протестира, обаче нямаше как да не му направи впечатление, че Сато бе пристигнала броени минути след появата на отрязаната ръка в Ротондата и че сега използва ситуацията, за да си осигури достъп до частните зони на вашингтонския Капитолий. Изглежда, изпреварваше събитията с толкова много, че на практика ги контролираше.

Директорката на СЗС посочи професора в отсрещния край на залата.

— Пътната чанта на рамото на Лангдън.

Андерсън погледна натам.

— Да?

— Предполагам, че вашите хора са я пуснали през рентген, когато е влязъл в сградата, нали?

— Разбира се. Всеки багаж се проверява.

— Искам да видя рентгена. Искам да знам какво има в чантата.

Началникът на охраната все така гледаше чантата.

— Но… няма ли да е по-лесно просто да го попитате?

— Коя част от искането ми не ви е ясна?

Андерсън отново взе радиостанцията и даде нареждания. Сато му продиктува адреса на блекберито си и нареди веднага да й пратят дигитално копие на рентгена по имейла. Началникът неохотно се подчини.

Криминалистите бяха прибрали отрязаната ръка и се готвеха да я предадат на полицията на Капитолия, но Сато им нареди да я пратят направо на нейните хора в Лангли. Андерсън беше прекалено изтощен, за да възрази. Току-що го беше прегазил мъничък японски валяк.

— Искам и пръстена — извика директорката на СЗС на криминалистите.

Ръководителят на екипа като че ли понечи да протестира, ала се отказа, свали златния пръстен от ръката на Питър, прибра го в прозрачна торбичка и й го даде. Японката го пъхна в джоба на сакото си и се обърна към Лангдън.

— Тръгваме, професор Лангдън. Вземете си багажа.

— Къде отиваме?

— Просто вървете след господин Андерсън.

„Да, и гледайте да не изоставате“, помисли си началникът на охраната. Малцина посещаваха онази част на Капитолия, в която се намираше SBB. За да стигнат там, щяха да минат през огромен лабиринт от малки помещения и тесни коридори дълбоко под криптата. Най-малкият син на Ейбрахам Линкълн, Тад, веднъж се изгубил долу и замалко не загинал. Андерсън започваше да подозира, че ако Сато постигне своето, Робърт Лангдън може да бъде сполетян от подобна участ.