Дан Браун
Изгубеният символ (9)

6

— Само дотук ли можете да стигнете? — обезпокоено попита Робърт Лангдън, когато шофьорът паркира на Първа улица, на близо половин километър от Капитолия.

— Боя се, че да — потвърди Чарлз. — Система за вътрешна сигурност. Вече не се допускат коли до важни сгради. Съжалявам, господине.

Лангдън си погледна часовника и сепнато установи, че вече е 18:50. Бяха се забавили заради строителен участък край Националния парк. Лекцията му започваше след десет минути.

— Времето се променя — каза шофьорът, изскочи навън и отвори вратата на учения. — Трябва да побързате. — Робърт се бръкна за портфейла си, за да му даде бакшиш, ала Чарлз го спря с жест. — Вашият домакин вече прибави изключително щедър бакшиш към таксата.

„Типично в стила на Питър“ — помисли Лангдън, докато си събираше нещата.

— Добре, благодаря, че ме докарахте.

Първите дъждовни капки вече започваха да падат, когато стигна до началото на грациозно извития подход, спускащ се към новия „подземен“ вход за посетители.

Центърът за посетители на Капитолия беше скъп и широко дискутиран проект. Характеризиран като подземен град, конкуриращ части от Дисни Уърлд, той осигуряваше над четирийсет и пет хиляди квадратни метра площ за изложби, ресторанти и конферентни зали.

Лангдън с нетърпение очакваше да го види, макар да не предполагаше, че ще му се наложи да върви пеш толкова много. Небето заплашваше да се разтвори всеки момент и той се затича. Мокасините му се хлъзгаха по мокрия цимент. „Облечен съм за лекция, а не за петстотинметров крос в дъжда!“

Стигна долу, задъхано мина през въртящата се врата и поспря във фоайето да си поеме дъх и да се отръска от дъжда. И естествено, да разгледа новопостроения комплекс.

„Добре де, впечатлен съм“.

Центърът за посетители на Капитолия изобщо не отговаряше на очакванията му. Тъй като се намираше под земята, преминаването през него го изпълваше с опасение. Като малък беше останал цяла нощ на дъното на кладенец и сега живееше с почти парализиращ страх от затворени пространства. Ала това подземно помещение беше… някак въздушно. „Светло. Просторно“.

Таванът представляваше огромна повърхност от стъкло с множество осветителни тела, които изпълваха оцветения в перленосиво интериор с приглушено сияние.

При други обстоятелства щеше да отдели цял час, за да се наслади на архитектурата, но до „представлението“ оставаха пет минути. Лангдън наведе глава и се втурна през главната зала към контролния пункт и ескалаторите. „Спокойно — каза си. — Питър знае, че идваш. Няма да започнат без теб“.

Младият охранител от латиноамерикански произход на пункта побъбри с него, докато Робърт си изпразваше джобовете и сваляше марковия си часовник.

— Мики Маус? — весело отбеляза охранителят.

Лангдън кимна, свикнал с въпросите. Часовникът, специална колекционерска серия с Мики Маус, беше подарък от родителите му за деветия му рожден ден.

— Нося го, за да ми напомня да я карам по-спокойно и да не взимам живота много насериозно.

— Само че май не се получава — засмя се охранителят. — Изглежда, здравата бързате.

Лангдън се усмихна и пусна чантата си през рентгена.

— Накъде е Скулптурната зала?

Охранителят посочи ескалаторите.

— Ще видите табелите.

— Благодаря. — Робърт грабна чантата си от лентата и забърза нататък.

Докато ескалаторът се изкачваше, той дълбоко си пое дъх и се опита да се съсредоточи. През осеяния с дъждовни капки стъклен таван се виждаше гигантският осветен купол на Капитолия. Удивителна сграда. Статуята на независимостта се взираше в мъгливия мрак като призрачен страж на върха й, на деветдесетина метра височина. Лангдън намираше за върховна ирония факта, че работниците, издигнали всяка част от шестметровата бронзова скулптура, са били роби — една от тайните на Капитолия, която рядко влизаше в гимназиалните курсове по история.

Всъщност цялата сграда представляваше съкровищница от странни мистерии, сред които „ваната убиец“, виновна за смъртта на вицепрезидента Хенри Уилсън, стълбище с постоянно кърваво петно, където се твърди, че се препъвали огромен брой гости, и едно зазидано подземие, в което през 1930 г. работници открили отдавна мъртвия препариран кон на генерал Джон Алекзандър Логан^[1].

Най-упорито обаче се разпространяваха легендите за тринайсет различни фантома, които витаели из тази сграда. Твърдеше се, че духът на главния архитект Пиер Ланфан често се скитал из залите в търсене на просрочения си вече с двеста години хонорар. Привидението на един работник, който паднал от купола по време на строежа, блуждаело по коридорите с кутия инструменти. И естествено, най-прочутият призрак, зърван многократно в подземието — черна котка, бродеща из зловещия лабиринт от тесни проходи и мазета.

Лангдън слезе от ескалатора и отново си погледна часовника. „Три минути“. Забърза по широкия коридор, като следваше табелите към Скулптурната зала и мислено репетираше встъпителните си думи. Трябваше да признае, че асистентът на Питър има право — темата на лекцията идеално подхождаше за организирана от виден масон проява във Вашингтон.

Не беше тайна, че американската столица има богата масонска история. Крайъгълният камък на същата тази сграда бил положен с масонски ритуал от самия Джордж Вашингтон. Градът бил замислен и проектиран от масонски майстори — Джордж Вашингтон, Бен Франклин и Пиер Ланфан, могъщи умове, украсили новата си столица с масонска символика, архитектура и произведения на изкуството.

„Разбира се, хората виждат в тези символи всевъзможни шантави идеи“.

Мнозина любители на конспиративни теории твърдяха, че масонските отци основатели скрили из Вашингтон могъщи тайни и символични послания, закодирани в плана на улиците. Лангдън никога не им беше обръщал внимание. Заблудите за масоните бяха толкова широко разпространени, че дори образовани харвардски студенти като че ли имаха изненадващо изопачени представи за братството.

Миналата година един първокурсник ужасено се втурна в аудиторията на Робърт с разпечатка от интернет. Оказа се карта на Вашингтон, на която някои улици бяха повдигнати, за да образуват различни фигури — сатанински пентаграми, масонски компас и квадрат, главата на Бафомет — очевидно доказателство, че масоните, проектирали Вашингтон, са участвали в някаква тъмна, мистична конспирация.

— Забавно, само че неубедително — заяви Лангдън. — Ако прокараш достатъчно много пресичащи се линии на коя да е карта, непременно ще откриеш всевъзможни фигури.

— Но това не може да е съвпадение! — възкликна хлапакът.

Професорът търпеливо му показа, че абсолютно същите фигури могат да се образуват на картата на Детройт.

Студентът изглеждаше ужасно разочарован.

— Не се обезсърчавай — успокои го Робърт. — Вашингтон наистина крие невероятни тайни… само че не на тази карта.

Младежът се ободри.

— Тайни ли? Какви например?

— Всяка пролет водя курс, озаглавен „Окултни символи“. Говоря много за Вашингтон. Би трябвало да го посещаваш.

— Окултни символи! — отново се развълнува първокурсникът. — Значи във Вашингтон все пак има дяволски знаци!

Лангдън се усмихна.

— Съжалявам, но макар да поражда асоциации с култ към дявола, терминът „окултен“ всъщност означава „таен“ или „неясен“. Във времена на религиозно потисничество знанията, които противоречали на църковната доктрина, трябвало да се пазят в тайна, с други думи били „окултни“, и тъй като се чувствала застрашена от тях, църквата заклеймявала всичко „окултно“ като дяволско. И това убеждение си останало.

— Уф — оклюма се хлапакът.

Въпреки това същата пролет Лангдън го забеляза да седи на първия ред, докато петстотин студенти нахлуваха в харвардския Сандърс Тиътър, стара аудитория със скрибуцащи дървени пейки.

— Добро утро на всички — поздрави професорът от просторната сцена, включи шрайбпроектора и зад него се появи изображение. — Докато се настанявате, кой от вас познава сградата на тази снимка?

— Капитолият! — едновременно извикаха десетки гласове. — Във Вашингтон!

— Да. В този купол има четири хиляди тона желязо. Безпрецедентен успех на архитектурните умения за петдесетте години на деветнайсети век.

— Яко! — възкликна някой.

Лангдън подбели очи. Искаше му се да забранят тази дума.

— Добре, колко от вас са ходили във Вашингтон?

Тук-там се вдигнаха ръце.

— Толкова малко?! — престорено се изненада Робърт. — А колко от вас са ходили в Рим, Париж, Мадрид или Лондон?

Отзоваха се почти всички в аудиторията.

„Както обикновено“. Един от инициационните ритуали на американските студенти се изразяваше в лятна ваканция с билет от Еврорейл, преди да ги подхване суровата реалност на истинския живот.

— Явно много повече от вас са били в Европа, отколкото в родната си столица. Според вас защо е така?

— В Европа няма възрастово ограничение за продажба на алкохол! — обади се някой от дъното.

Лангдън се усмихна.

— Като че ли възрастовото ограничение тук спира някой от вас!

Всички избухнаха в смях.

Беше първият ден от семестъра и на студентите им трябваше повече време, докато се съсредоточат. Всички се въртяха и скърцаха с дървените пейки. Робърт обичаше да преподава в тази зала, защото винаги можеше да прецени до каква степен внимават студентите просто като слуша колко шават на пейките.

— Сериозно — продължи той. — Вашингтон може да се похвали с едни от най-добрите образци на архитектурата, изкуството и символиката в света. Защо ви е да ходите в чужбина, преди да сте посетили собствената си столица?

— Древните неща са по-готини — отговори някой.

— Предполагам, че под „древни неща“ имате предвид замъци, крипти, храмове, такива работи, нали?

Главите им едновременно закимаха.

— Добре. Ами ако ви кажа, че във Вашингтон има всяко едно от тези неща? Замъци, крипти, пирамиди, храмове… има го всичко.

Скрибуцането постихна.

— Приятели — понижи глас Лангдън и се придвижи към предния край на сцената, — през следващия час ще откриете, че родината ни изобилства на мистерии и тайна история. И също като в Европа, най-прекрасните тайни са скрити пред очите на всички.

В аудиторията се възцари мъртва тишина.

„Готово“.

Лангдън намали осветлението и включи втория диапозитив.

— Кой ще ми каже какво прави тук Джордж Вашингтон?

Това беше прочутият стенопис, изобразяващ първия американски президент с всички масонски отличия, изправен пред странно наглед приспособление — огромна дървена тринога, носеща система от въжета и скрипци, на която висеше грамаден каменен блок. Заобикаляше го група добре облечени зяпачи.

— Повдига големия каменен блок? — предположи някой.

Лангдън не отговори. Предпочиташе верният отговор да дойде от самите студенти, ако е възможно.

— Мисля, че Вашингтон всъщност спуска камъка — обади се друг от аудиторията. — И носи масонско облекло. Виждал съм картини на масони, които полагат крайъгълни камъни. В церемонията задължително използват точно такава тринога, за да положат първия камък.

— Отлично — похвали го Робърт. — Стенописът изобразява основателя на нашата държава, който с помощта на тринога и скрипец полага крайъгълния камък на сградата на Капитолия. Това се случило на осемнайсети септември хиляда седемстотин деветдесет и трета, между единайсет и петнайсет и дванайсет и половина. — Той замълча за миг и огледа аудиторията. — Някой може ли да обясни какво е значението на датата и часа?

Мълчание.

— Ами ако ви кажа, че точният момент е избран от трима прочути масони — Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин и Пиер Ланфан, главния архитект на столицата?

Отново мълчание.

— С две думи, крайъгълният камък е положен на тази дата и в този час, тъй като, освен всичко останало, Капут Драконис бил в Дева.

От аудиторията го гледаха смутени лица.

— Почакайте — рече някой. — Искате да кажете… че става дума за астрология, така ли?

— Точно така. Само че не тази астрология, която познаваме днес.

Един от студентите вдигна ръка.

— Нима твърдите, че нашите отци основатели са вярвали в астрологията?

Лангдън се усмихна широко.

— Напълно. В архитектурата на Вашингтон има повече астрологически знаци, отколкото в който да било друг град на света — зодиаци, звездни карти, крайъгълни камъни, полагани в астрологически благоприятен момент. Над половината от създателите на нашата конституция са масони, хора, убедени, че звездите и съдбата са свързани, хора, които обръщали огромно внимание на разположението на небесните тела, докато изграждали своя нов свят.

— Ама цялата тая работа, дето крайъгълният камък на Капитолия бил положен, когато Капут Драконис бил в Дева… на кой му пука? Не може ли просто да е съвпадение?

— Невероятно съвпадение, като се има предвид, че крайъгълните камъни и на трите сгради, образуващи Федералния триъгълник, тоест на Капитолия, Белия дом и Монумента на Вашингтон, са положени през различни години, но при абсолютно еднакви астрологически условия.

Всички в залата се бяха ококорили. Няколко глави се наведоха — студентите започваха да си водят записки.

В дъното се вдигна ръка.

— Защо е така?

Лангдън се подсмихна.

— Разглеждам този въпрос в цял семестриален курс. Ако сте любопитни, посещавайте лекциите ми по мистика. Честно казано, смятам, че не сте емоционално подготвени да чуете отговора.

— Какво?! — извика студентът. — Ами, проверете ни!

Професорът престорено обмисли тази възможност и поклати глава. Играеше си с тях.

— Съжалявам, не мога да го направя. Някои от вас са още първокурсници. Боя се, че мозъците ви ще се пръснат.

— Кажете ни! — в един глас завикаха студентите.

Лангдън сви рамене.

— Може би трябва да постъпите в масонска ложа или в Източната звезда, за да научите всичко от извора.

— Няма да ни приемат — възрази един младеж. — Масоните са свръхсекретно общество!

— Свръхсекретно ли? Нима? — Спомни си големия масонски пръстен, който неговият приятел Питър Соломон гордо носеше на дясната си ръка. — Тогава защо масоните носят очебийни масонски пръстени и игли за вратовръзки? Защо масонските сгради са ясно обозначени? Защо събранията им се обявяват във вестника? — Робърт се усмихна на озадачените лица. — Приятели, масоните не са тайно общество… те са общество с тайни.

— Все тая — измърмори някой.

— Нима? — възрази Лангдън. — Смятате ли „Кока-Кола“ за тайно общество?

— Не, разбира се — отвърна студентът.

— Е, ами ако почукате на вратата на главното им управление и ги попитате за рецептата на кока-колата?

— Няма да я кажат за нищо на света.

— Точно така. За да узнаете най-голямата тайна на „Кока-Кола“, ще трябва да постъпите в компанията, да работите дълги години, да докажете, че може да ви се вярва, и постепенно да се издигнете до горните ешелони, където може да ви разкрият тази информация. Тогава ще се закълнете да пазите тайната.

— Значи искате да кажете, че масонството е като търговско дружество, така ли?

— Само доколкото има строга йерархия и се отнася изключително сериозно към пазенето на тайни.

— Чичо ми е масон — обади се едно момиче. — И на стринка ми й е адски неприятно, защото той не ще да говори с нея за това. Тя смята, че масонството е някаква странна религия.

— Широкоразпространена заблуда.

— Не е ли религия?

— Нека проверим — предложи Лангдън. — Кой от вас е посещавал курса по сравнителна религия на професор Уидърспун?

Вдигнаха се няколко ръце.

— Добре. Тогава ми кажете, кои са трите условия да смятаме една идеология за религия?

— Гаранция, вяра, приобщаване — отговори едно момиче.

— Точно така — потвърди професорът. — Религиите гарантират спасение, изискват вяра в конкретна теологична доктрина и приобщават неверниците. — Той замълча за миг. — Масонството обаче не отговаря и на трите изисквания. Масоните не обещават спасение, нямат конкретна теология и не се стремят да ви приобщят. Религиозните дискусии даже са забранени в масонските ложи.

— Значи… масонството е антирелигиозно по характер, така ли?

— Напротив. Едно от изискванията, за да станеш масон, е да вярваш във висша сила. Масонската духовност се различава от организираната религия по това, че масоните не налагат конкретна дефиниция или име на висшата сила. Вместо определени теологични персонажи като Йехова, Аллах, Буда или Христос, масоните използват по-общи понятия като Върховното същество или Великия архитект на вселената. Това позволява да се обединяват масони с различна вяра.

— Звучи малко странно.

— Или пък стимулиращо непредубедено? През нашата епоха, когато представители на различни култури се избиват помежду си за това чия дефиниция на Бог е по-добра, може да се каже, че масонската традиция на търпимост и либерализъм е достойна за подражание. — Лангдън закрачи напред-назад по сцената. — Нещо повече, масонството е отворено за хора от всякаква раса, цвят на кожата и вяра и представлява духовно братство, което по никакъв начин не дискриминира човека.

— Не дискриминира човека ли?! — възкликна една студентка от университетския Женски център и се изправи. — Колко жени са приети за масони, професор Лангдън?

Робърт разпери ръце в знак, че се предава.

— Основателен въпрос. Масонството има своите корени в зидарските сдружения в Европа и затова е било мъжка организация. Преди триста години, според някои през хиляда седемстотин и трета, бил основан женски клон, наречен Източна звезда. В нея членуват над един милион души.

— И все пак масонството е могъща организация, в която не се допускат жени — настоя момичето.

Лангдън не беше сигурен колко могъщи са всъщност масоните в наше време и нямаше намерение да продължи в тази насока. Мненията за съвременното масонство се раздвояваха — според едни те бяха група безобидни старци, които обичат да се дегизират… докато други ги смятаха за тайна клика политически играчи, които управляват света. Истината несъмнено се намираше някъде по средата.

— Професор Лангдън, щом не е нито тайно общество, нито търговско дружество, нито религия, какво всъщност е масонството? — извика един къдрокос младеж от задния ред.

— Ами, ако попитате някой масон, той ще ви даде следното определение: масонството е етична система, забулена в алегории и онагледена чрез символи.

— Звучи ми като евфемизъм за „шантава секта“.

— „Шантава“, казвате?

— Да, по дяволите! — Момчето се изправи. — Чувал съм какво правят в тайните си сгради! Странни ритуали на свещи с ковчези, клупове на врата и пиене на вино от черепи. И това ако не е шантаво!

Робърт огледа аудиторията.

— На някой друг звучи ли му шантаво?

— Да! — едновременно викнаха всички.

Той престорено отрони тежка въздишка.

— Жалко. Щом това е прекалено шантаво за вас, явно в никакъв случай няма да дойдете в моята секта.

В аудиторията се възцари тишина. Студентката от Женския център неловко го погледна.

— И вие ли членувате в секта?

Лангдън кимна и сниши глас в заговорнически шепот.

— Не казвайте на никого, но в деня на езическия слънчев бог Ра аз заставам на колене пред един древен уред за изтезания и ритуално поглъщам символите на кръвта и плътта.

Студентите изглеждаха ужасени.

Той сви рамене.

— И ако някой иска да се присъедини към мен, нека дойде в харвардския параклис в неделя, коленичи пред разпятието и приеме светото причастие.

Аудиторията мълчеше.

Професорът им намигна.

— Разтворете ума си, приятели. Всички се боим от непонятното.

 

 

Часовниковият звън отекна из коридорите на Капитолия.

„Седем“.

Робърт Лангдън вече тичаше. „Появата ми ще е драматична в буквалния смисъл на думата“. Забеляза входа на Националната скулптурна зала и се насочи право към него.

Когато наближи вратата, забави ход и няколко пъти дълбоко си пое дъх. После си закопча сакото, леко повдигна брадичка и зави зад ъгъла в момента, в който прозвучаваше последният удар на часовника.

„Начало на представлението“.

Професор Робърт Лангдън влезе в Националната скулптурна зала, вдигна поглед и топло се усмихна. Миг по-късно усмивката му се стопи и той се закова на място.

Нещо определено не беше наред.