Дан Браун
Изгубеният символ (89)

87

„Всичко се разкрива в трийсет и третата степен — помисли си Катрин, докато тичаше. — Знам как да преобразя пирамидата!“ През цялата вечер отговорът беше стоял пред очите им.

Сега Катрин и Лангдън бяха сами и бързо пресичаха пристройката на катедралата, като следваха табелите „Вътрешен двор“. Точно както им бе казал деканът, скоро изскочиха в просторното оградено пространство.

Дворът на катедралата представляваше петоъгълна градина с бронзов постмодерен фонтан. Катрин се смая от грохота на водата сред високите стени. После разбра, че това не е фонтанът.

— Хеликоптер! — извика тя и в същия миг мощен лъч прониза нощното небе над тях. — Бягай под портика!

Заслепяващият блясък на прожектора окъпа двора точно в мига, в който двамата стигнаха до отсрещния край и се вмъкнаха под една готическа арка — тя водеше към тунел, излизащ на предната морава. Притаени в тунела, те изчакаха вертолетът да отмине и да закръжи над храма.

— Деканът беше прав за посетителите — впечатлена каза Катрин. „Острият слух компенсира слабото зрение“. Собствените й уши кънтяха ритмично от ускорения й пулс.

— Насам. — Лангдън притисна чантата към себе си и тръгна по тунела.

Колин Галауей им беше дал ключ и ясни напътствия. За нещастие, когато стигнаха другия край на късия коридор, се озоваха пред огромна морава, в момента осветена от хеликоптерния прожектор.

— Не можем да пресечем — прошепна Катрин.

— Почакай… виж. — Робърт посочи черната сянка, която изникна на тревата вляво от тях. Отначало приличаше на аморфно петно, но бързо се уголеми и докато се приближаваше към изхода на тунела, придобиваше форма, движеше се все по-бързо, разтягаше се и накрая се преобрази в огромен черен правоъгълник, увенчан с две невероятно високи кули.

— Прожекторът е зад фасадата на катедралата — каза Лангдън.

— Кацат отпред!

Той я хвана за ръка.

— Тичай! Бързо!

Колин Галауей крачеше с лекота, каквато не беше изпитвал от години. Мина през олтара и продължи по пътеката към нартекса и вратата.

Чуваше хеликоптера да виси пред катедралата и си представяше светлините му, проникващи през розетата пред него и фантастично обагрящи олтара. Спомняше си дните, когато виждаше цветовете. По ирония на съдбата мрачната бездна, която се бе превърнала в негов свят, го просветли за много неща. „Сега виждам по-ясно отвсякога“.

Бяха го ръкоположили още съвсем млад и през живота си беше обичал Църквата с цялото си сърце. Подобно на много свои колеги, сериозно отдали живота си на Бог, той се чувстваше уморен от усилията да бъде чут сред невежествената глъч.

„Какво очаквах?“

От кръстоносните походи и Инквизицията до американската политика — името на Иисус се използваше за съюзник във всевъзможни борби за власт. Още от началото на времето невежите винаги бяха крещели най-високо, принуждавайки нищо неподозиращите маси да им се подчиняват. Те защитаваха земните си желания, като цитираха Писание, което не разбираха. И изтъкваха своята нетърпимост като доказателство за убежденията си. Сега, след всички тези години, човечеството най-после беше успяло окончателно да унищожи в Иисус всичко, което някога е било толкова красиво.

Тазвечерната „среща“ с Кръста на розата му даде нова надежда, напомни му за пророчествата, написани в розенкройцерските манифести, които в миналото многократно бе чел и все още си спомняше.

Глава 1: Йехова ще спаси човечеството, като разкрие онези тайни, които по-рано пазеше само за избраните.

Глава 4. Целият свят ще стане като една книга и науката и теологията ще се помирят.

Глава 7: Преди края на света Бог ще го залее с духовна светлина, за да облекчи страданията на човечеството.

Глава 8: Преди това откровение да стане възможно, светът трябва да се избави от своята опияняваща отровна чаша, която е пълна с лъжливия живот на теологическата лоза.

Деканът знаеше, че Църквата отдавна е изгубила пътя си, и през целия си живот се опитваше да я насочва във вярната посока. И сега този момент бързо наближаваше.

„Преди зазоряване винаги е най-тъмно“.

Агентът от ЦРУ Търнър Симкинс стоеше върху плаза на хеликоптера, който кацаше върху заскрежената трева. Скочи на земята, последван от хората си, и махна на пилота незабавно да се издигне във въздуха, за да следи всички изходи.

„Никой няма да напусне тази сграда“.

Докато вертолетът се извисяваше към нощното небе, Симкинс и групата му тичешком изкачиха стълбището към главния вход на катедралата. Преди да успее да реши по коя от шестте врати да похлопа, една от тях се отвори.

— Да? — разнесе се от сенките спокоен глас.

Агентът едва различаваше прегърбената фигура в свещеническо расо.

— Вие ли сте преподобният Колин Галауей?

— Да — потвърди старецът.

— Търся Робърт Лангдън. Виждали ли сте го?

Деканът се приближи, вторачен покрай Симкинс със зловещо мътните си очи.

— Не. Виж, това щеше да е истинско чудо.