Дан Браун
Изгубеният символ (70)

67

В парка на запад от дипломатическия квартал, с неговите рози от XII век и Сенчестата беседка, отново цареше тишина. От отсрещната страна на алеята младежът помагаше на своя прегърбен началник да пресече една голяма морава.

„Оставя ме да го водя?“

Обикновено слепецът отказваше помощ и предпочиташе да се движи само по памет, докато е на територията на своето убежище. Тази нощ обаче очевидно бързаше да се прибере и да се обади на Уорън Белами.

— Благодаря — каза старецът, когато влязоха в сградата с неговия кабинет. — Нататък ще се оправя сам.

— С удоволствие ще остана да ви помогна…

— Това е всичко за днес — прекъсна го слепецът, пусна ръката му и припряно се затътри в мрака. — Лека нощ.

Младежът си тръгна, мина през моравата и стигна до скромния си апартамент. Когато влезе, усети, че любопитството го гложди. Поставеният от господин Белами въпрос явно беше разстроил стареца… и все пак въпросът му се струваше странен, почти безсмислен.

„Няма ли помощ за сина на вдовицата?“

Нямаше абсолютно никаква представа какво може да означава това. Озадачен, той отиде на компютъра си и потърси израза в Мрежата.

За негова огромна изненада, на екрана се появиха страница след страница попадения, все с този въпрос. Той смаяно зачете информацията. Оказваше се, че Уорън Белами не го задава за пръв път в историята. Същите думи били произнесени преди векове… от цар Соломон, когато оплаквал свой убит приятел. Твърдеше се, че въпросът се задавал и до днес от масоните, които го използвали като своеобразен SOS. Изглежда, Белами беше пратил зов за помощ на свой масонски брат.