Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (89)

ДЖОДЖО

В петък вечерта Манодж помогна на Джоджо да отнесе кашоните си в таксито.

— Не мога да повярвам, че напускаш — запелтечи той.

— Не бъди като момиче — утеши го тя. — Веднага ще ти се обадя, щом се установя и работата потръгне.

Върховата точка на оттеглянето й беше отминала. Всичко стана прекалено бързо — във вторник започна да се обажда на авторите си, за да провери дали си струва да започва самостоятелна кариера. А днес бе едва петък.

През цялата седмица я терзаеше идеята да се изправи сама против системата. Щеше да превъзмогне сексизма, който я заобикаляше. Инцидентът я беше възпламенил, накара я да вярва, че правото е на нейна страна. Но като погледна разтрепераната брадичка на Манодж, изплува от света на мечтите, в който се носеше през цялата седмица, и се запита: Какво направих?

Беше напуснала „Липмън Хай“ и не възнамеряваше да се връща. Като осъзна това, сякаш петкилограмова торба с пясък падна отгоре й.

Никакво връщане. Към добре платеното й място на съдружник. Или в обятията на Марк.

Именно тя беше причината това да се случи.

Пътуването с таксито към къщи беше като лош сън. Какво вършеше — какво си беше причинила сама?

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна дисплея — беше Марк — и го остави да напише съобщение. Пристигна в апартамента си, стовари кашоните и забеляза, че на телефонния й секретар има съобщения. Вече?

Първото беше от Джим Суийтмън.

— Джоджо, поласкан съм от предложението ти, но оставам в „Липмън Хай“.

По дяволите, помисли си тя. Какво пък. Щеше да намери друт медиен специалист — Олга все още бе под въпрос. Тя всъщност не беше потвърдила, когато Джоджо повдигна въпроса. Седеше с изражение на крайно изумление. Но не беше казала „не“ и засега Джоджо прецени, че е по-добре, отколкото окончателен отказ.

Второто съобщение беше от Марк.

— Добра си, наистина ме убеди. Но повече няма нужда да продължаваш, Джоджо. Скъсах заявлението ти за напускане, ела на работа в понеделник, все едно нищо не се е случило. Сега си съдружник, Джоджо. А колкото до теб и мен, ти си най-важният човек в живота ми, най-нужният, когото познавам, трябва да се съберем, Джоджо, защото алтернативата е немислима…

В този момент времето за съобщението беше свършило, но следващото съобщение отново беше от Марк и той продължаваше, все едно, че не са го прекъснали:

— Ти и аз, Джоджо можем да се сдобрим. Можеш да си получиш обратно старата работа, да бъдеш съдружник, всичко. Само кажи какво искаш и ще го получиш.

От шестте съобщения три бяха от него.

 

Отиде на гости на Беки и Анди за уикенда.

— Защото искаш да си сред онези, които те обичат — каза Анди топло, когато отвори вратата.

— Не, защото се обзалагам, че Марк ще довтаса в апартамента ми посред нощ и ще натиска звънеца, докато не го пусна да влезе.

— Пийни чаша вино, вдигни си краката на канапето и забрави за всичко поне за малко.

— Не мога. — В същия момент мобилният й телефон иззвъня. Тя провери дисплея. Този път не беше Марк. Тя натисна бутона за разговор.

— Здравей, Нейтън Фрей. Да, обаждах ти се. Ами виж, питах си дали ти се е обаждал Ричи Гант, който, как да го кажа, ти предлага целия свят.

Джоджо проведе разговора в коридора, разхождайки се напред-назад като буреносен облак. После се върна и се отпусна на канапето.

— Беше Нейтън Фрей. Изглежда Гант се е свързал с всичките ми автори. Поне с по-значимите. Ще трябва да прекарам уикенда, като ограничавам поразиите му и се опитвам да задържа писателите на своя страна.

Телефонът отново прояви признаци на живот, тя го грабна, провери дисплея и каза с пресилена веселост:

— Господин Иймън Фарел, как по дяволите сте?

Отново в коридора, кръстосваше от ъгъл до ъгъл с все по-голяма скорост. След което се върна:

— Мили Боже! Това е кошмар! Гант предлага такива ниски проценти, че едва ли ще спечели някакви пари. Прави го от чиста злоба.

Телефонът й отново оживя.

— Не му обръщай внимание — настоя Беки.

— Не мога. — Но когато погледна дисплея, захвърли апарата обратно на масата. — Пак е Марк.

Телефонът продължи да звъни, звучейки все по-силно и по-настойчиво с всеки изминал момент. Тримата го загледаха тревожно, после звънът престана и в стаята се възцари милостива тишина.

— Изключи го сега — помоли я Беки.

— Миличка, съжалявам, не мога. Все още чакам да ми се обадят… — тя преброи на пръсти… — осем автори. Оставила съм съобщения на най-важните от тях, за да разбера какво си е наумил Гант. Опитва се да ги плаши колко трудно ще ми е да работя отсега нататък, след като съм сама. Трябва да ги окуража.

Апаратът звънна веднъж, два пъти.

— Съобщение от Марк — установи Джоджо.

— Ще го прослушаш ли?

— Не ми е нужно. Ще каже, че ме обича и трябва да се съберем.

— Защо не искаш? — попита Беки. — Искам да кажа, да се съберете?

Джоджо енергично поклати глава, после отново скокна към телефона, щом го чу да звъни.

Погледна номера и подаде апарата на Анди.

— Ще се обадиш ли ти?

— Марк ли е пак?

— Не е неговият номер, но…

Възбуден, Анди отговори:

— А, Марк.

— Хитрец — каза Джоджо на Беки. — Сигурно е използвал друга симкарта.

Анди говори около минута и после затвори.

— Марк — започна той — стои пред твоя апартамент. Звънял е през последния половин час. Казва, че ще стои там, докато не го пуснеш вътре. Цяла нощ, ако се наложи.

— Ще има да чака — тя звучеше уверено, но се чувстваше ужасно. Не искаше да го кара да се чувства така.

 

През целия уикенд и през следващата седмица телефонът й беше под пара, но не с разговорите, които тя очакваше. Напускането й предизвика — съвсем разбираемо — голям смут в издателските кръгове. Беше си тръгнала точно когато обявиха новия съдружник — ЗАЩО? Развиваха се най-различни теории. Говореше се, че Ричи Гант й е незаконен син, когото родила дванадесетгодишна и дала за осиновяване (слухът беше пуснат от редактор, специализирал се в сагите). Имала лесбийски отношения с Олга, която я изоставила заради Ричи Гант (от един, който редактираше джендър автори). Имала любовна връзка с Марк Ейвъри, който не гласувал за нея, а после я зарязал (от по-голямата част лондонски литератори).

Но много по-лоши от естественото любопитство на хората бяха обажданията от нейните автори. Във вторник следобед позвъни Миранда Инглънд. Съобщи официално, че се прехвърля при Ричи Гант. За Джоджо беше като удар с бейзболна бухалка.

В сряда Марджъри Франкс също отиде при Ричи. В четвъртък я оставиха Катлийн Пери, Иги Гибсън, Нора Росети и Пола Уилър, в петък си отидоха трима писатели на трилъри.

Всеки път, когато някой автор я изоставяше, възможностите й да започне работа като самостоятелен литературен агент намаляваха.

Беки постоянно й повтаряше:

— Защо не се върнеш? Можеш да се върнеш, и то като съдружник. Съдружник, Джоджо.

— Няма повече да участвам в тази патриархална система. — Джоджо беше научила думата „патриархален“ от Шейна. Хареса й. Използваше я, когато някой се опитваше да я убеди да се върне на работа. — След като знам всичко, което знам, ще бъде опустошително.

Но беше много, много примамливо.

През цялото време я бомбардираха съобщения от Марк. Ден и нощ й пускаше имейли, текстове по мобилния телефон, пишеше й писма, изпращаше й цветя и бонбони, звънеше на домашния и мобилния телефон и стоеше на пост пред апартамента й. Две нощи, пиян, се облегна на звънеца й, всеки път за повече от три часа. Стоеше на улицата и крещеше под прозореца й. Съседите се оплакаха и заплашиха да извикат полиция, ако не престане. Тя самата можеше да извика ченгетата, но идеята й подейства като лимонов сок върху стрида. Не можеше да му го причини, виждаше колко е нещастен.

Но много по-лоши от безумните изстъпления на Марк бяха постъпките му, когато беше с всичкия си — когато й оставяше съобщения, че мястото й на съдружник в „Липмън Хай“ я чака и че ще се пренесе да живее при нея в момента, когато тя поиска. Боже, колко съблазнително беше.

Редовната му фраза гласеше:

— Само кажи какво искаш, Джоджо, и ще го получиш.

Но тя искаше само едно нещо: да промени миналото, Марк да беше гласувал за нея, а не за Ричи Гант.

Беше странно — знаеше, че е гневна заради него, но макар да чувстваше липсата му, сякаш й бяха ампутирали крайник, нямаше връщане назад. Всичко беше свършило.

Поразителното бе, че независимо, че постоянно я дебнеше, никога не й се наложи да говори с него или да го срещне. Определено така бе по-лесно за нея. Подозираше, че ако се бяха видели, тя щеше да капитулира. Ситуацията в момента беше толкова ужасна, че щеше да е трудно да устои да се върне в какавидата на предишния си живот, където беше в безопасност, където беше обичана.

 

Понеделник сутринта

Беше вторият й понеделник като агент на свободна практика. Чувстваше се уверена и обнадеждена, сякаш беше обърнала нова страница.

Телефонът иззвъня. Съпругата на Нейтън Фрей й съобщи, че новият агент на Нейтън е Ричи Гант.

По дяволите.

Беше й останал само един голям автор: Иймън Фарел.

Реши да се обади на Олга Фишър. Изминала бе цяла седмица, нямаше никаква вест от нея.

— Здравей, Олга. Подаде ли заявление? Кога ще дойдеш да работиш за мен?

— Не говори глупости. Естествено, че не съм подала заявление.

— Можеше да ми кажеш — изрече сърдечно Джоджо. — Мислех, че искаш да работим заедно.

— Но, мило момиче, цялата идея е така очевидно нелепа… как, за Бога, бих… О! — и с тон на раздразнение Олга приключи разговора.

Във вторник само двама от по-маловажните автори потвърдиха, че остават с нея.

Но сряда беше истински погром.

Когато включи компютъра си, я очакваше имейл от Иймън Фарел, който й съобщаваше, че си е намерил нов агент. Тя облегна чело на екрана. Свърши се. Последният й голям автор я беше зарязал.

След което телефонът иззвъня: беше Марк. Оставяше отчаяно, умоляващо съобщение всяка сутрин по това време. Но днес звучеше напълно нормално.

— Джоджо — каза той. — Вече ще престана да те безпокоя. Разтревожен съм, че не можахме да се сдобрим, никога не съм съжалявал повече за каквото и да било. Бяхме на милиметър от идеалната връзка, почти я бяхме постигнали, но мога да разбера, когато съм победен. Желая ти късмет във всичко. От сърце.

После затвори и тя почти усети как молекулите на телефона й се успокоиха след огромната работа, която в последно време бяха свършили.

Това не беше някакъв глупав номер от страна на Марк, за да я накара да промени решението си. Познаваше неговото мото; беше направил всичко, което бе по силите му, не бе получил желаните резултати, така че се оттегляше. Край на играта.

Всъщност, тя това и искаше. Нямаше намерение да се връща при него.

Но, сякаш отстрани, видя себе си, как седи в апартамента, в безрадостната февруарска сряда сутрин, след като най-близкият й приятел си беше отишъл, а кариерата й бе в развалини.

При тази гледка Джоджо плака толкова отчаяно и така дълго, че после едва можа да се познае в огледалото. Когато потопи лицето си в умивалника, пълен със студена вода, за да успокои червените подутини, й мина през ум да остане в банята и да се удави. За първи път на тридесет и три години разбра какво значи да искаш да се разделиш с живота.

За около секунда.

След това се стегна. Колеги? Кому са дотрябвали? Автори? Щяха да налитат с дузини. Друг като Марк? Колкото щеш. Светът бе пълен с тях.