Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (70)

Глава 26

Мина се още една седмица. И още една. Мако и момчетата продължиха да се явяват от време на време и винаги неочаквано — достатъчно, за да ни държат на ръба на надеждата, но не и толкова често, че да си помислим, че ремонтът скоро ще бъде завършен. Бяха извадили старите трегери, но почти нищо не бяха направили за инсталирането на новите.

Да имаш дупки в стената на спалнята през юли и август е дори приятно — но не когато септември е вече на прага и времето клони по-скоро към есен.

Всяка сутрин едва ме свърташе, докато не пристигнеше някой от тях, Антон ми звънеше по двадесет пъти на ден, за да разбере дали са се появили.

Избягнах повечето от телефонните си задължения, като много често се любех с Антон, а Зулема почти ме беше заменила — така че не бях принудена да слушам измислените извинения на майсторите, но според Антон те бяха основателни, Спацо си беше счупил китката, чичото на Мако беше починал, чичото на Бонзо също умрял, микробусът на Томо беше откраднат, а после и неговият чичо се спомина.

— Какво е това? — беснееше Антон. — Седмица на покойните чичовци?

Тогава, точно когато минаха няколко дена без ничий чичо да се пренесе в отвъдното, започна да вали дъжд, а новите трегери не можеха да се поставят, докато вали. Преди това четири седмици не капна и капка капка дъжд, но когато най-сетне имахме нужда от сухо време, заваля.

Сякаш изплувах от морските дълбини.

С голямо усилие се събудих. Ема плачеше за четвърти път. Беше наистина тежка нощ, дори и по стандартите на Ема.

— Аз ще отида — каза Антон.

— Благодаря.

Отново потънах в тежък сън. Тогава някой ме разтърси и се почувствах като умиращ, който се опитва да дойде в съзнание. Беше Антон.

— Сигурно е болна, повърна.

— Смени й дрехите и чаршафите.

Само две секунди по-късно отново ме измъкнаха от дъното на океана.

— Извинявай, скъпа, тя иска теб.

Трябва да се събудя, трябва, трябва.

Наложих си да стана от леглото, беше непосилно, но успях и отидох да видя Ема. Лицето й беше много червено, стаята й миришеше на болен човек.

— Лили! — Тя се разтрепери, като ме видя, сякаш не бяха изминали и петдесет минути от последния път, когато бяхме заедно.

Повдигнах я до мен, беше толкова топла. Рядко се разболяваше. Бе здрава и силна, падаше и понасяше удари, които другите деца не можеха да издържат, после само накуцваше и отново се изправяше. Даже се подиграваше на другарчетата си, ако плачеха, когато се удареха. Смееше им се, свиваше пръстчетата си и си закриваше очите, „Буу, хуу“, имитираше плача им. (Опитвах се да я накарам да не го прави, защото на другите майки не им беше никак приятно.)

— Хайде да ти премерим температурата.

Температурата под мишниците беше 36,5°, в ухото 36,6°, оралната 36,8°, ректалната — извинявай миличко — 36,7°. Без значение къде я мерех, ясно беше, че е здрава.

Проверих да не се е изприщила, повдигнах вратлето й да видя да не се е схванала.

— Ой — изпъшка тя. Това ме разтревожи и аз проверих няколко пъти, докато тя започна да се смее.

— Добре си — отвърнах й аз. — Хайде да спиш. Утре трябва да пиша книга.

Тя си сложи ръката пред очите и запя:

— Виждам те.

— Скъпа, четири и петнадесет сутринта е, наистина е ужасно късно!

Седнах в люлеещия се стол, надявайки се да я приспя. За мое огромно учудване една глава се показа в прозореца на спалнята. Мъжът изглеждаше към 45 години. Мина известно време, преди да разбера, че това е крадец. Винаги съм смятала, че крадците са млади. Разбира се, беше се изкатерил по скелето отвън. Спогледахме се, замръзнали от изненада.

— Няма защо да си даваш труда — обърнах се към него. — Нямаме нищо.

Той не се помръдна.

— Гледачката ни от Венецуела отказа да живее тук — викнах аз, държейки здраво Ема. Тя предпочита да живее в Крикълууд с мъж, когото почти не познава. Казва се Блъджърс. Имах скъп нощен крем, но ми го взе, имам предвид детегледачката. Сега всичко е в Крикълууд.

Изчаках да осмисли чутото и когато погледнах отново, крадецът си беше отишъл така тихо, както беше дошъл. Върнах се обратно в спалнята и разказах на Антон какво се бе случило.

— Това направо е отвратително — беше коментарът му. — Ще говоря с Мако сутринта.

Верен на думата си, Антон му се обади окончатели вбесен.

— Добро утро, Мако. Има ли някакъв шанс да те видя днес, теб или колегите ти? Не! И защо, интересно? Смърт в семейството? Не ми казвай, остави ме да отгатна. Кучето ти? Твоят четиринадесети братовчед? О, баща ти? Това трябва да е третият път за този месец. Още една смърт, а? — Антон се умълча, продължи да слуша, после измърмори нещо и затвори.

— По дяволите.

— Какво?

— Бащата на Мако наистина е умрял. Те никога няма да се върнат.

Бях отчаяна. Не можех да виня Джема, но незнайно защо се сетих за нея.

След няколко часа се случи нещо, което ме накара да забравя за Джема: Таня Тийл ми изпрати изданието на „Кристално чиста“. Беше толкова хубаво, много впечатляващо. На корицата беше нарисувана с темпера красива жена на виолетов фон. Напомняше корицата на „Церовете на Мими“, но забелязах, че има разлика в тоновете. Жената от корицата на „Церовете на Мими“ имаше сини очи. А тази на „Кристално чиста“ — зелени. Жената от „Церовете на Мими“ носеше ботуши, които се закопчаваха, а тази на „Кристално чиста“ — обувки. В различни нюанси.

Щяха да я пуснат в продажба след два месеца, на 25 октомври, но от утре я тестваха по летищата.

„Успех, книжле“, пожелах и целунах томчето в стремежа си да го предпазя от черната магия на Джема.

Обещах си, ако оживея след умората от нощта, да я занеса на Ирина. Животът на тази жена се бе променил. Беше се запознала с украински „бизнесмен“ на име Василий, който я измъкна от стария Госпел Оук и я настани в служебен апартамент в Сейнт Джон Ууд. Беше луд по нея. Тя все още работеше на половин ден, заради любовта си към „Клиник“, а не защото имаше нужда от пари.

— Мисля, че ако трябва живея без мостри за кузметика, направо умра.

Тя драматично се тупна по гърдите и после си мацна още червило.

Вече я бях посетила в новия й дом — обширен апартамент с три спални в един хубав блок, който имаше и черен вход. Зелени клони засенчваха прозорците на втория етаж и макар да принадлежеше на рускиня, любовница на украински гангстер, домът имаше почтен вид. Беше малко лъскав за моя вкус, но общо взето много приятен. Най-вече се възхищавах от липсата на прах.