Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (42)

Глава 42

Един понеделник сутринта в началото на февруари се обади Отали.

— Има фантастична рецензия за „Церовете на Мими“ в броя на „Флаш“ от тази седмица!

— Какво е „Флаш“? — попита Антон. Още не беше излязъл за работа.

— Нещо като списание за знаменитостите.

— Ще го взема — вече беше наполовина слязъл по стълбите.

ЩЕ ПИЩИТЕ ОТ МИМИ

„Церовете на Мими“ от Лили Райт. „Долкин Емери“, 298 страници, 6,99 лири.

 

Скучаете ли, или купонът е прекалено шумен? Татуировките вече ви омръзнаха? Тогава доктор Флаш ви препоръчва да се доверите на вашия Джими Чуус, да изтичате до най-близката книжарница и да се излекувате с „Церовете на Мими“. Знам, момичета, че сте твърде заети със светски преживявания, за да имате време да четете книги, но тази си струва, честно ви казвам. Остроумна, весела и сладка като Кайли, ще ви накара да се превивате от смях.

Най-хубавото: семейна двойка се е хванала за главата и вие от смях. „Церовете на Мими“ връща смеха отново на мода.

Най-лошото: книгата се изчерпа! Тя е прелестен букет от миниатюрни герои, от забавни по-забавни. Опитайте я, момичета! „Флаш“ ви обещава: има да се смеете на глас или ще си изям вратовръзката.

— Дали са ти четири и половина точки — четеше Антон в почуда. — Максималният брой е пет. Това е фантастична рецензия.

Така беше. Въпреки че намерението ми не беше да връщам смеха на мода, но както и да е. После се обади Джоджо.

— Чудесна новина! — заяви тя. — „Долкин Емери“ преиздават „Церовете на Мими“.

— Какво значи това?

— Първото издание е разпродадено и очакват да продължи да се продава.

— Това е хубаво, нали — запелтечих аз.

— Да, определено е хубаво.

Обадих се на Антон и му предадох новината. Той отговори с мълчание.

— Какво? — попитах тревожно аз.

— Въобразявам ли си? — попита той с прегракнал глас. — Или нещо става наистина?

След около седмица Джоджо отново позвъни:

— Няма да повярвате!

— Няма ли?

— Преиздават я.

— Знам, каза ми.

— Не! Издават я трети път. Двадесет хиляди екземпляра. Първото издание беше пет, второто — десет. Книгата ти се продава, защото хората говорят за нея.

— Но защо, Джоджо? Какво става?

— Книгата постигна целта си. Ще намериш страница за теб в „Амазон“, откровеността ти и липсата на цинизъм вълнува хората. Има статия за това в „Литературни новини“ от тази седмица, заедно с една чудесна твоя снимка — люлееш се на едно дърво, смеейки се от сърце. Веднага ще накарам Манодж да ти я изпрати по факса.

— Много мило! Само че… виж… ние нямаме факс.

— Добре. Ще изпратя куриера.

— Виж, не може ли просто да я изпратиш по пощата? Трябва да платим за куриера и за фотокопието, а с Антон сме малко притеснени…

— Не, ще ти я пратя с куриер. Забрави за плащането, това е от нас.

Я виж ти!

— Прочети отзивите в „Амазон“ — додаде Джоджо, преди да затвори.

Помолих Антон да ми помогне да потърся „Церовете на Мими“ в „Амазон“. Имаше седемнадесет рецензии и всичките даваха четири или пет звезди, което беше великолепно, при положение, че най-високата възможна оценка беше пет. Четях фрази като: „Утехата на детството… вълшебна… омагъосваща… пренася ме в един друг свят… преоткриването на изгубената невинност… всякаква липса на цинизъм… даваща надежда и извисяваща… кара ме да се смея…“

Бях като вкаменена. До такава степен, че ми се струваше, че ще заплача от гордост и щастие. Кои бяха тези прекрасни хора? Защо не можех да се запозная с тях? Изведнъж почувствах, че имам много, много приятели.

После ме порази ужасна мисъл.

— Антон, това не е номер, нали? — попитах предпазливо. — Нали някой не си прави шеги с мен?

— Не, истина е. И това не е обичайно, Лили — каза Антон. — Повечето отзиви в „Амазон“ са ужасни — той ми показа страниците на някои други автори, чиито читатели ги заливаха с помия, и аз възкликнах:

— Как могат хората да са толкова ужасни?

— Засега с теб не са, така че кой го е грижа? — отговори Антон.

Само след още една седмица пристигна новината за четвърто издание от смайващите петдесет хиляди екземпляра. След което Таня Тийл ми се обади и попита:

— Седнала ли си?

— Не.

— Добре. Слушай това. Лили Райт, автор на „Церовете на Мими“, е на четвърто място в класацията от тази седмица на „Сънди Таймс“ за най-продавана книга.

— Как така?

— Защото са продадени осемнадесет хиляди сто и дванадесет екземпляра от „Церовете на Мими“ през миналата седмица.

— Вярно ли е?

— И още как. Поздравления, Лили, ти си звезда! Всички така се гордеем с теб.

По-късно същия ден „Долкин Емери“ ми изпратиха цветя. Кратка статия в „Дейли Мейл“ ме описваше като „феномен“ и през следващите дни всички, които се обаждаха, искаха да говорят с „феномена“. Книжарницата в Хампстед, която дори не беше поръчала книгата ми, сега й отдели щанд до входа и я изложи на витрината. Поканиха ме да отида и да сложа автографа си на няколко книги, но Антон ме посъветва да им кажа да се разкарат. В същност ме помоли да му предоставя привилегията той да се обади по телефона. Но най-благородно реших да им простя. Не се сърдех. Преливах от радост и щастие.

И после „Обзървър“ публикува рецензия за книгата ми…