Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (53)

Глава 9

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Започнах да пиша книгата

Мислих за нея толкова дълго, че ми се струва, че ще експлодирам, ако не я напиша. Работя рано сутрин и вечерта. Мама си ляга в девет и половина, заспива тежко в резултат на успокоителните и мога да чукам на компютъра си. Но дори и докато гледам „Бъфи“, си мисля за нея и нямам търпение мама да си легне, та да започна.

Това ли означава да те мъчи творческа треска? Отговори ми с пощенска картичка, ако обичаш.

С обич

Джема

 

Да се върнем в истинския свят. Успях да намеря замък с кулички. Намираше се в Офали — труден път с кола, ако трябва да отидеш и да се върнеш за един ден. Освен това трябваше да намеря дизайнерка за облеклото и да се уверя, че е готова да се съобрази с Леели и с неразумните й искания.

Наех двадесет и осем стола в стил Луи XIV и уредих да ги претапицират в сребристо ламе. Обадих се в една агенция за модели и казах:

— Търся красив принц.

Мъжът от другата страна на жицата отговори:

— Не сме ли всички такива, скъпа?

През цялото време носех със себе си екземпляр от „Спящата красавица“ — източника, от който черпех идеи.

Все още не ми беше провървяло с торбичките за подаръци, а Бог ми е свидетел, опитах всичко.

— Напомни ми пак за какво ти плащам — заяде се Лесли. (Нищо, че още никакви пари не бяха платени, независимо, че се молих многократно и вече ми беше неудобно отново да повдигам въпроса.) — Има колкото щеш други организатори на празненства в Дъблин. Май трябва да се обърна към някой от тях?

Боже, колко я мразех.

— Работя по въпроса.

Така си и беше. Бях на последния етап да осигуря отразяване на събитието в едно лъскаво списание и, ако можехме да гарантираме реклама на хората от козметичните компании, те щяха да са по-склонни да ни спонсорират.

Въпреки всичко си казвах, че съм дяволски добра в работата си. За да доближа това долнопробно тържество до третокласно събитие, се искаше работа!

Лесли се поуспокои и ми подаде маслиновата клонка, като ме покани да медитираме заедно. Чувствах, че не мога да откажа, но навярно трябваше, защото щом започнахме, заспах.

 

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно:Обадих се на Джоджо

И й казах, че възнамерявам да напиша книгата, а тя говори:

— Е, поздравления, имаш си агент!

После ме попита дали мама е добре, на което отговорих уклончиво.

Ще ми се да скоча от моста, като си помисля за това.

С обич: Джема

 

Не казах на Сюзан какво се случи после.

Прочистих си гърлото, защото предстоеше да кажа нещо важно. След кратко колебание признах:

— Джоджо, познавам една от клиентките ти.

— Тъй ли — не звучеше заинтересовано.

— Лили. Лили Райт.

— О, Лили се справя великолепно! Да, направо фантастично.

— Да, при възможност кажи й, че Джема Хоган й изпраща поздрави.

— Непременно. Знаеш ли какво ми хрумна? Сега всичко е още в началото, но ако книгата ти се продава добре, в което впрочем съм сигурна, може да напишем за неделната притурка статия, озаглавена „Старо приятелство“. Ще бъде страхотна реклама.

Времето забави ход и гласът ми изкънтя:

— Можеш да й го предложиш. Но тя навярно няма да иска.

— Сигурна съм, че няма да е против. Лили е сладурана.

Виждате ли, не бях сигурна, че Сюзан ще одобри това. Беше ми приятелка, но за нея цялата история с агентката беше нещо много сериозно, за да се прецака от лошотията ми. Със съобщението си исках да наруша спокойствието на Лили:

— Сега съм в същия бранш като теб и съм по петите ти.

Ами какво пък, беше откраднала любовта на живота ми, беше милионерка и сума вестници пишеха за нея. Вие как бихте постъпили?

Петъчните вечери с Оуен се превърнаха в нещо обичайно, а обикновено успявахме да се чукнем и по средата на седмицата. Той беше много забавен и не предизвикваше досадни, сърцетупни, разтреперващи краката и връзващи езика чудесии, които се случват, когато си влюбен в някого. Не беше глупак, приятно беше да разговаряме, не мислех за него, когато не бяхме заедно, но винаги ми беше приятно да го чуя. И той чувстваше същото към мен.

Много странно, почти винаги се карахме за нещо. Или аз му се сърдех, или той на мен — не казвам, че беше здравословно, но стана редовна практика.

— Познай какво? — казах на следващия път, когато се срещнахме.

— Антон иска да се върнеш при него?

— Не. Пиша книга.

— Така ли? Мен има ли ме вътре?

— Не — засмях се аз.

— Защо не?

— Че защо да те има?

— Защото съм ти гадже.

Отново се засмях:

— Така ли?

Умълчахме, той продължаваше да се усмихва, но не толкова широко.

— Ти как му викаш на това? Шест седмици пиене, телефонни разговори, редовни срещи с чичо Дик и близнаците?

— Не си ми гадже, ти си ми… хоби.

— Виж ти. — Усмивката на лицето му окончателно изчезна.

— Не гледай така — побързах да кажа. — И аз не съм ти гадже.

— Това е новина.

— Аз съм твоята афера с по-възрастна жена. По-скоро съм ти любовница, ако предпочиташ. Няма нищо лошо — окуражих го аз. — Нямам нищо против.

— Значи за теб съм само плът.

— Не — запротестирах, — в никакъв случай! Как само го каза! Не, аз също обичам чичо Дик и близнаците.

Той стана и си тръгна. Не го винях, но и не станах да го гоня. Вече си знаех урока — разхождаше се, докато му мине, и отново се връщаше.

Пийнах от виното си и се замислих за хубави неща, докато — хоп — ето го пак, показва се на вратата и се запътва към масата.

— Много си кибритлия — казах аз. — Седни и си довърши питието. Чипс?

— Благодаря — отговори ми сърдито той.

— Какво ти е? — попитах го любезно.

— Ти не ме приемаш сериозно.

Погледнах го объркано.

— Разбира се, че не. Но и ти не ме приемаш сериозно.

— Може би започвам.

— Недей — помолих го аз. — Ще бъде ужасно.

— Защо?

— Първо — започнах, изброявайки на пръсти, — според мен всички мъже са негодници. Второ, когато започна да броя на пръсти, се разсейвам от цвета на ноктите си и трето, е, видя ли? Загубих си мисълта. Трето, мисля, че всички мъже са негодници. Нямаме никаква надежда. Освен това си прекалено млад за мен. Няма да се получи. Баща ми беше по-млад от майка ми и виж какво стана.

— Били са женени тридесет и пет години — извика той.

— Чуй ме — казах му, — не ме бива за продължителна връзка, нито пък теб. Виж как се караме, защото и двамата сме глупаци. Може да е временно, но сме глупаци. И всичко рикошира у теб.

— Искаш ли да си намеря някоя на моята възраст?

— В никакъв случай. Е, всъщност, да. Но не още.

 

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно:Вече се разчува

Франсес пристига и ми заявява:

— Чувам, че пишеш книга.

Боже, кой се е раздрънкал?

— Ще те съдим, да знаеш — продължава тя. — Ще те съдим до последното пени.

Но те не се казват Франсес и Франсис, разбира се. Всички хора в книгата са грижливо замаскирани и въображаемата ми двойка шефове се наричат Габриела и Габриел или лошото и по-лошото ченге.

Ще продължавам да ти пиша.

С обич: Джема