Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (78)

ДЖЕМА

Коледният ден, който прекарахме сами с мама, беше ужасен. Успях да оцелея единствено благодарение на литър и половина „Бейлис“. Празникът и без това щеше да е безрадостен, но когато няколко дни преди това съобщих на майка ми, че в края на януари заминавам на почивка с Оуен, тя пребледня от шока. Опита се да скрие нещастието си, дори призна:

— Господ ти е свидетел, скъпа, нуждаеш се от почивка.

Но опитите й да бъде смела ме караха да се чувствам по-зле.

Целия ден не спираше да повтаря като развалена грамофонна плоча:

— Това е последната ни Коледа в тази къща.

Последната Коледа ли? Можеше да е последният ни месец. Задаваше се януари, когато баща ми щеше да подаде молба в съда. Колко бързо щеше да се случи? Колко скоро къщата щеше да бъде обявена за продажба? Бреда, адвоката ни, твърдеше, че може да минат месеци, но като си знам късмета, най-вероятно щеше да стане в деня, когато тръгнех на почивка.

 

Както и да е, няма да познаете какво се случи после…

Продължавам. Ще опитам. Дръжте се.

На осми януари, една година след като ни напусна, татко се появи вкъщи. Ей така. Не мисля, че дори съзнаваше, че е годишнината от деня, в който си отиде, просто се оказа странно съвпадение, върхът на всички странни неща, от които беше изтъкана цялата случка. Връщането му бе изключитетелно ненадейно: просто цъфна на вратата с три пазарски чанти, пълни с нещата му, и попита мама — поне има благоприличието да попита — може ли да се върне.

Мама реагира, като се изпъна в цял ръст и рече:

— Твоята никаквица те изхвърли, а? Е, по добре да се сдобриш с нея, защото за теб няма място тук.

Не бе, само се шегувам. Не бях там, така че не знам колко бързо мама го е издърпала вътре и се е заловила да му готви, но се обзалагам, че е било много, много бързо.

Беше се върнал и статуквото се възстанови, преди да успея да мигна. Когато си дойдох от работа, той се беше настанил в креслото си, решаваше кръстословица, мама беше в кухнята и готвеше като фурия и в един момент наистина се запитах дали не съм сънувала изминалата година.

Пренебрегнах баща си, който се усмихваше нервно, и сгащих мама край кухненския плот.

— Защо веднага му позволи да се върне? Можеше поне малко да го накараш да страда.

— Той ми е съпруг — тя придоби странен, верен и недостъпен вид. — Клела съм се на сватбата си пред бога и хората.

Клела се била. Какви глупости. Превърнали са в жертви и мъченици поколения жени. Но какво да направя? Разумът отстъпва пред подобна лудост.

Исках да я помоля да размисли отново — никога не беше късно да го разкара. Щеше да си върне себеуважението. Но какъв смисъл имаше? Мама бе прекалено стара за промяна. Не се промени през последната година, надали щеше да го направи сега. Искаше ми се да го стори, заради всички жени, но понякога хората са ужасно досадни и отказват да постъпят както трябва — предпочитат да карат както си знаят.

От егоистична гледна точка връщането на татко изигра роля на карта „Излез от затвора“ (Алюзия с играта „Монополи“. — Б. пр.). Животът можеше да се върне в нормалните си релси.

— Защо той се завърна?

Предполагам, че е взел решението по Коледа, приклещен от Колет и двете й чудовища. (Нямам доказателства, че тия деца са чудовища, може би върша ужасна несправедливост.)

— Защото ме обича, а нея вече не.

— Някакви обяснения защо през последната година е живял с тридесет и шест годишна жена?

— Сигурно е свързано с шестдесетата му годишнина и смъртта на брат му.

Ясно. Закъсняла криза на средната възраст — нищо, което не можем да си представим.

— И ти му прости?

— Той ми е съпруг. На сватбата си съм се клела в църква — каза го с такъв нетърпящ възражение глас, че ръката ме засърбя да взема някой чук и да й набия малко разум.

Слава Богу, че съм атеистка, ето какво казвам.

Ако нещо подобно се случи с мен, не мисля, че отношенията ни някога ще се възстановят, и се съмнявам, че някога ще мога да простя. И така, не вярвам, че ще мога да престана да презирам татко. Предполагам, отказът на мама ме прави такава. Тя мисли за себе си като за жена с чувство за дълг, а не такава с чувства и права и това означава, че баща ми веднага можеше да се шмугне в топлия живот, който тя му осигуряваше. Това ми докарваше бяс на ента степен.

— Откъде знаеш, че няма да се врътне и да си отиде след месец?

— Няма. Той, как да кажа, не е бил на себе си.

— Но ще се вижда с въпросната Колет всеки ден в работата.

— Не, няма — начинът, по който го изрече, ме заинтригува, звучеше някак триумфиращо. — Той ще се пенсионира по-рано. Допускаш ли, че ще му позволя да ходи на място, където ще я среща всеки ден? По никой начин. Казах му или да я уволни, или да се пенсионира. Предпочитах да не си губи работата, но и така съм доволна.

Внезапно ми хрумна страхотна идея.

— Хайде — настоях аз. — Дай да идем с колата до работата му и да й се изсмеем.

За секунда очите на мама светнаха, после отговори:

— Ти върви. Аз трябва да приготвя чая на татко ти. — И добави не особено убедено: — Трябва да й простим.

Брей! Твърде много злини са ставали, защото си прощаваме. Нямаше начин някога да простя на Колет и това не ме тормозеше. Малко омраза никому не вреди. Вижте как от години мразех Лили и нищо не ми е станало.

Като говорим за омраза, имаше нещо, което исках да споделя с татко.

— Издадох една книга.

Той се показа много очарован — без да е наясно с факта, че описвах него, и когато му показах пилотния екземпляр, заяви:

— Корицата е великолепна. Изгонили са я от къщи, нали? — поглади с пръст името ми. — Я виж: Джема Хоган, малкото ми момиченце. „Пътешествие към дъгата“, какво прекрасно име. За какво се разказва?

— Как напускаш мама и заживяваш с момиче, само с четири години по-възрастно от мен.

Доби вид на ударен с мокър парцал и погледна мама, за да се увери дали не се шегувам.

— Не е шега.

— Не е — мама изглежда се чувстваше крайно неудобно.

— Исусе, Марийо и Йосифе — гласът му издаваше паника. — По-добре да прочета това чудо.

След като прочете шест страници, лицето му посивя:

— Това трябва да се спре. Веднага. Не бива да се публикува.

— Твърде късно, татко, вече имам договор.

— Ще намерим адвокат.

— Вече похарчих по-голямата част от аванса.

— Ще ти дам парите.

— Не ти искам парите. Искам книгата ми да излезе.

— Но погледни я — той потупа страниците с опакото на ръката си. — Всичко е прекалено лично. Не бих имал против, но голяма част въобще не е вярна. Ако това излезе, наистина ще се посрамя.

— Добре — съгласих се аз, доближавайки лицето си до неговото. — Това се нарича да живееш с последствията от действията си.

— Джема! — провикна се майка ми от кухнята. — Той каза, че съжалява. И наистина го вярва. Преживял е криза и не е знаел какво върши. Много си груба с него, май си прекалено груба към всички. И знаеш ли, мисля че си склонна към гневливост.

— Ти пък какво знаеш за склонността към гневливост?

— Гледам „Доктор Фил“.

— Е, хубаво, не съм склонна към гневливост, но държа да бъдат извадени наяве хората, които вършат каквото не трябва.

— Значи си склонна към отмъщение.

— Да! — съгласих се аз, — емоционално нестабилна съм. Аз съм Джема… какво съм аз…? Разрушителката? Не, това е много слабо. Отмъстителката? Джема Отмъстителката?! Не чак толкова силно. Аз съм Джема Въздаващата правосъдие.

Шмугнах се в кухнята и запях темата от „Въздаващите правосъдие“.

— Не го извъртай — възрази мама. — Защото не звучи добре.

— И това не е музиката от „Въздаващите правосъдие“ — провикна се баща ми от хола. — Пееш мелодията от „Професионалистите“.

Застанах на прага и държейки въображаема сопа, запях:

— Уоооооооо! Дръжте го!

 

Същата вечер си изнесох нещата от къщата на нашите и официално се завърнах в собствения си апартамент. Питах се дали напускането на мамината къща не ми прилича на момента, след като си взел всичките си изпити и се чувстваш виновен, че повече няма да учиш, въпреки, че не е и нужно. Но не, ни най-малко не се страхувах да се върна към стария си начин на живот.

Позвъних на Оуен, за да му съобщя добрата новина.

— Вече можем да се виждаме през цялото време, ако искаш. Ела ми на гости, да опитаме новия живот.

Минути по-късно беше при мен.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Защо?

— Знаеш ли какво? — той се усмихваше, но някак си странно.

— Какво?

— Обади ми се Лорна. — Лорна беше двадесет и четири годишната му бивша приятелка и особените тръпки, които ме побиха, ми подсказаха какво следва. — Иска отново да се съберем.

— Така ли?

— Стана точно както ти казваше: видяла ни е заедно в събота, когато бяхме в центъра на пазар, и е осъзнала какво изпуска. Ти си страхотна.

— Такава съм си — гласът ми звучеше отвратително неуверено.

— Боже, нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че нямам — сподавено отговорих аз, нелепи сълзи напираха в очите ми. — Наистина съм много щастлива заради теб. Винаги сме знаели, че не сме за никъде. — Но бяхме се запътили към това никъде преди почти девет месеца.

А когато го погледнах, готова да ревна, видях друго: той също бе готов да заплаче.

— Никога няма да те забравя — обеща той, бършейки едри сълзи от лицето си.

— Я престани да бъдеш толкова мелодраматичен.

— Хубаво — като по магия, сълзите му изчезнаха и, наистина, той не беше способен да крие щастието си, както и колко е нетърпелив да си тръгне.

— Ами нашата ваканция?

Погледна ме озадачено.

— В Антигуа. Щеше да караш уиндсърф, с глава, замаяна от безплатна пиня колада. Щяхме да заминаваме след три седмици.

— Вярно, извинявай, не бях помислил. Ти върви. Заведи майка си. Просто я виждам на уиндсърфа, ще бъде чудесна.

Точно преди да влезе в колата си, извика с повишено настроение:

— Планирахме да изкараме заедно ваканция край Дордона!

— Не забравяй да кръстиш първото си дете на мен — успях да отвърна.

— Смятай, че съм го направил. Дори да е момче.

После рязко потегли, натискайки клаксона и махайки с ръка, сякаш отива на сватбено пътешествие.