Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (71)

Глава 27

Изпратихме цветя за погребението на бащата на Мако и последният изглежда ни прости, тъй като следващия понеделник четирима от майсторите се появиха. Даваха вид, че ще свьршат работа и трегерите ще бъдат инсталирани, когато Бонзо се завъртя без да иска и удари с тръбата пъстрия витраж на овалното прозорче над вратата, което се пръсна на парчета.

Бях изтърпяла безконечни дискусии с детегледачката, която прекаляваше с биберона за Ема, след което се скривах в банята, четейки вестник „Сън“ или учех момичето си как да ругае на ирландски, и нито веднъж не се бях оплакала. Но изящният витраж беше стар, красив и незаменим.

Цялото чакане, разочарованието и ужасът, че къщата никога няма да се оправи ми дойдоха в повече и аз се разридах с пълна сила пред очите на Бонзо, Мако и Томо.

Изтощителните седмици, безпаричието, тревогите около книгата, която не можех да довърша, ужасът какво ще причини Джема на семейство ми се изляха като водопад от моите очи.

Най-накрая Томо, най-мекосърдечният от всички, подхвана:

— Вижте сега…

В отговор на моите критики Бонзо си тръгна. После се върна наперен и сърдито повика колегите си, които се повлякоха подире му като стадо овце. Изминаха два дни, от тях ни вест, ни кост, и аз почувствах, че откачам.

Всеки път, когато възникнеше проблем, си мислех за Джема.

Струваше ми се, че притежава магически дарби. И то от лошите. Тя беше като Дарт Вейдър за Люк Скайуокър и като Волдемор за Хари Потър, чувствах, че убива всичко добро в моя живот.

Опитах се да споделя с Антон, но той, въпреки че беше чувствителен на тази тема, възрази, че Джема нямала нищо общо.

— И на мен ми иде да се гръмна. Дори Далай Лама би се побъркал в тази къща.

Мислехме да наемем нов екип, за да се свърши работата, но нямахме пари и нямаше и да имаме, докато не получех процента си в края на септември. Антон бе твърде депресиран, за да се любим, и аз дадох на Зулема всичката козметика, която притежавах, с изключение на чантичката от „Джо Малоун“, но накрая не ми остана избор, освен да звънна на Мако и да помоля да се върне с Бонзо.

— Ти много го обиди — отговори Мако. — Както и аз се почувствах обиден, когато твоят любовник, с когото живееш, се подигра със смъртта на моя единствен баща.

— Извинявай, не съм искала да го оскърбя.

— Той е много чувствителен.

— Наистина съжалявам.

— Ще говоря с него и ще видя какво мога да направя.

 

Телефонът звънна. Беше Таня Тийл. Говореше бързо, с тънък гласец.

— Лили, имам добри новини. Реших да поправя корицата на „Кристално чиста“. Прекалено много прилича на „Церовете на Мими“. Направила съм нова и ти я пращам за одобрение.

— Хубаво.

— Наистина е по-хубава. Не бих искала да я объркват с „Церовете на Мими“.

— Добре ли си, Таня?

— Добре — отговори тя, — много добре. Но трябва бързо да я прегледаш и одобриш. Трябва днес да влезе за печат. Няма да пропусна нашата среща в кръчмата. Всеки момент корицата ще е при теб. Звънни ми, ако не ти я изпратят.

След половин час новата корица пристигна. Беше кафява и малко неясна, но имаше сериозен вид. Съвсем различна от предишната, но много по-подходяща за книгата. Хареса ми. Звъннах на Таня, която още говореше като картечница.

— Хареса ли ти? Добре, чудесно. Няма значение, че предварителните копия, които се продават по летищата, са с виолетова корица. Когато книгата излезе на бял свят, ще бъде с тази корица, която виждаш сега.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, всичко върви чудесно.

Нещо се мътеше.

 

Явно беше ден на „Долкин Емери“, тъй като Отали, пиарката на издателството, също се обади.

— Страхотни новини! „Илевенсес“ те искат.

„Илевенсес“ беше дневно телевизионно шоу. Даваха го от десет и половина до обяд и го водеха две жени, които очебийно се мразеха и се отнасяха една към друга с подчертана любезност. Беше много популярно.

— Знам, че „Кристално чиста“ не е излязла, но това е националната телевизия. Прекалено добър шанс, за да го оставиш да ти се изплъзне.

— Кога искаш да отида?

— В петък.

Вдругиден. Не можех да си поема дъх от страх. Пълна бъркотия. Отново си помислих за Джема, ако тя трябваше да се представи в шоуто, щеше да изглежда страхотно. Джема имаше модни костюми, блестяща и гъста коса, високи токчета и винаги беше изключително елегантна.

През повечето време аз не изглеждах особено добре, а сега външният ми вид беше особено отчайващ.

— Чудесно — казах аз и звъннах на Антон.

— Ще участвам в „Илевенсес“ в петък. — Вече почти крещях. — Националната телевизия, по дяволите! — Просто се мразех. Нямах дрехи. Все още не бях последвала примера на Бърт Рейнолдс и направо не се понасях.

— Вече го каза. Хайде да пазаруваме.

— Антон, иска ми се да си по-практичен. Имам нужда само от помощта ти.

— Ще се срещнем под часовника на „Селфриджис“. (Селфриджис — голям магазин в Лондон. — Б. пр.)

— Не можем да пазаруваме от там. НЯМАМЕ ПАРИ.

— Имаме кредитни карти.

— А ЕМА?

— Ще се обадя на Зулема по мобилния и ще я помоля да остане до по-късно.

— ТЯ ЩЕ ТЕ ПОБЪРКА.

— Много важно.

Толкова беше спокоен, че и мен увлече.

— Селфриджис — повтори той. — След един час ще бъдеш в пълно бойно снаряжение.

— Антон — опитах се да поема малко въздух и да го задържа. — Наистина нямаме пари.

— Нали имаме две кредитни карти. Още не сме ги изразходвали. Не знам за теб, но аз никога не се чувствам добре с кредитна карта, която не си е изчерпала лимита. Все едно съм оставил отворено кранчето на газта.

 

Той вече ме чакаше, а лицето ми беше като буреносен облак. Тръгнахме заедно.

— Хайде, имам нужда от черни панталони и някаква блуза. И по възможност най-евтините.

— Не. — Той се спря и накара и мен да спра. — Не. Нека се позабавляваме. Заслужаваш го.

— Да отидем на партера. Там цените са разумни.

— Не. Ще отидем на неразумния втори етаж. Там са хубавите дрехи.

Поех си дъх. После още веднъж. Предадох се. Обхващаше ме истинска еуфория. Той се грижеше за мен, затова не изпитах вина. Не се чувствах отговорна, а лека и въздушна.

— Лили, запомни, не сме тук да стоим дълго, а да се забавляваме.

— Добре, води ме.

На втория етаж Антон започна да разглежда дрехите, да ги сваля от закачалките и да ги мята на рамото си. Избираше неща, които никога не бих забелязала, и въпреки това някои от тях ставаха за носене, а други ме изненадваха с екстравагантната си кройка. Сякаш бе метафора на живота ми с Антон. Той разширяваше кръгозора, караше ме да видя живота от друг ъгъл, дори и облеклото си. За отрицателно време беше намерил консултант и двамата ме обличаха в хубави дрехи.

Накара ме да пробвам хиляди неща — къси кожени поли („Защото имаш красиви крака, Лили“), черна, женствена рокля с деколте („Имаш прекрасна кожа, Лили“).

Опитах да бъда много личности едновременно. Бях рок звезда, елегантна френска филмова актриса, строга библиотекарка. Мрачното ми настроение се разсея, смеех се и се забавлявах. Антон беше страхотен, мъж на големите жестове, с екстравагантност и визия.

Откакто започнахме да се срещаме, той редовно ми носеше подаръци — неща, които никога не бих се осмелила да си купя. Като чантичката от „Джо Малоун“, за която бях чела в едно списание и си мечтаех за нея, както шестгодишно момиченце си бленува розов велосипед. Рядко пътувах. Всъщност нямах нужда от тази малка и прекрасна чанта, но той беше наистина незаменим в дребните детайли и беше забелязал, че искам точно такава и въпреки че го умолявах да не харчи пари, подаръкът толкова ми харесваше, че спях с чантата. Не бих я дала дори на Зулема.

Глезеше ме, носеше дрехите в пробната. Забрани ми да гледам цената.

— Ще затворя вратата на пробната само ако ми обещаеш, че няма да гледаш етикетите.

След като повече от час пробвах хубави неща, реших в полза на черни панталони със зашеметяваща кройка и странно скроена блуза, която показваше раменете ми. Антон ме убеди да купя една от късите кожени поли и прилепналата кашмирена рокля.

— Мога ли да нося панталоните и блузата сега? — попитах.

В сравнение с всички тези хубави неща дрехите, с които бях облечена, изглеждаха стари и невзрачни. След като бях изтърпяла месеци сред прах и неудобства, жадувах за блестящи и нови неща.

— Можеш да правиш каквото пожелаеш.

Антон отиде на касата да плати и от изпълнените с копнеж лица на момичетата разбрах, че си мислят, че той е страхотен бизнесмен, а аз негова глезла. Ако само знаеха, че и аз, и той се молехме картите ни да не са минали определения лимит.

Но лимитът не беше изчерпан и роклята, полата и ужасните стари дрехи бяха опаковани. Като се отдалечихме от касата, Антон каза:

— Да вървим за обувки.

— Какви обувки, не предизвиквай съдбата.

— Няма нужда да я предизвикваме, тя е с нас.

Такъв си беше Антон. Когато е в добро настроение, животът с него е страхотен. Бях доволна, че бяхме заедно. Не му отне дълго да намери перфектните обувки — всъщност боти. Обух ги и те изглеждаха чудесни.

Антон ме погледна и заключи:

— Твои са.

— Но те са на Джими Чу. Дори не искам да знам колко струват.

— Ти си преуспял автор, чиито книги се продават много добре. Заслужаваш тези боти.

— Добре — не можах да сдържа истеричния си смях. — Защо не, по дяволите?

— Искаш ли да ги обуеш сега?

— Да. А какво да направя с косата си?

— Бланеид ти е записала час за утре сутринта в моден салон в Сохо.

Бланеид беше асистентката им с Мики.

— Според нея всички модели ходели там. Не ти е записала час за трансплантация на фоликули. Това не го правят. Но ще ти направят прическа, каквато ти пожелаеш.

— Да има обем — добавих страхливо.

— Да, с обем, и аз казах така.

— А ноктите ми? Не мога сама да се лакирам. Цялата се изпоплесквам.

— Мога да помоля Бланеид да ти намери маникюрист. Или аз ще те лакирам.

— Ти, Антон Каролан?

— Да, аз, на младини рисувах играчки войници много прецизно. Тогава го смятаха за педалска работа, но знаех, че един ден ще ми потрябва. Изрисувах си микробуса с известни анимационни герои. Бях си счупил крака и не можех да ходя, вместо това рисувах. Аз ще ти лакирам ноктите.

— Чудесно.

Покупката на ботите мина без драми — такъв страхотен ден — но стана време да си ходим. Като стигнахме партера, минахме през отдела за козметика, където ни пресрещна едно момиче, което ни попита дали не искаме да разгледаме гримовете. Забързах навън. Бях ужасена от тези жени, които в други случаи дори не биха ме забелязали.

— Лили — повика ме Антон. — Защо не пробваш да те гримират?

Категорично поклатих глава и само с устни прошепнах „НЕ“.

— Върни се — каза той. — Ела да видиш какво ще ти каже Руби.

Въпреки че не исках, седнах на високия въртящ се стол, където с памуче ми почистиха лицето, докато минувачите ме зяпаха.

— Имате хубава кожа — каза Руби.

— Нали, страхотна е — възкликна Антон. — Дължи го до голяма степен на мен. Аз й купувам козметиката.

— Какви марки ползвате обикновено?

— „Джо Малоун“ — отговори Антон. — „Перспективс“ и „Клиник“. Всъщност не аз й купувам продуктите на „Клиник“. Получава ги безплатно от една нейна приятелка на име Ирина.

— Ще поставя лека основа — предложи Руби.

— Добре — въздъхнах аз. Каквато и да е основата, лека или тежка, беше добре дошла. Да седиш в „Селфриджис“ с негримирано лице беше някак си невъзпитано. По закона за всеобщата гадост явно щях да срещна някой познат. Джема мина набързо през главата ми, въпреки че живееше в Дъблин.

Руби си вършеше работата, докато Антон не спираше да пита:

— Какво е това розовото? Какво правите, че очната линия да стане толкова тънка?

И когато тя приключи, изглеждах далеч по-добре.

— Хубава си, скъпа — усмихна ми се Антон и после обясни на Руби:

— Тя ще участва в „Илевенсис“ в петък сутринта, сигурно ще бъде с тази блуза. Имате ли нещо, което да направи раменете й блестящи?

Руби измъкна блестяща пудра и, докосна раменете ми с дебела четка за грим.

— Трябва да вземем това — реши Антон. — Розовият грим и тънката очна линия, за да може Лили да си ги сложи в къщи сама. — После се обърна към мен: — Това е инвестиция.

Погледнах го. Каква ти инвестиция, но в момента не ме беше грижа.

— Харесва ли ти нещо друго?

— Може би основата — отговорих колебливо. — И ми харесва червилото.

— Значи и тях — нареди Антон на Руби. — И естествено спиралата за мигли.

— След всичко, което направи за теб — прошепна ми Антон, докато Руби вече опаковаше избраната козметика — ще бъде престъпление да не купим нищо.

Преди да залепи пликчето, Руби пъхна в него няколко безплатни мостри.

— Страхотно — възкликна Антон. — Толкова мило от ваша страна.

— О! — Руби изглеждаше изненадана от неподправената му признателност.

— Ще ви дам още няколко. — Тя взе още няколко, прибави ги към останалите и аз се усмихнах на себе си.

Антон не прибягваше до хитрости и се радвах, че хората го харесват. Той непрекъснато флиртуваше, но никога натрапчиво или досадно.

После Руби ни подаде блестящата торбичка и ние напуснахме магазина.

Бях в прекрасно настроение, весела от пазаруването, от хубавия си външен вид, от новите ми блестящи дрехи и лице, по които нямаше прах.

— Не искам да се връщам вкъщи.

— Много хубаво, защото няма да направиш нищо подобно, нали Зулема е у дома? Двамата с теб отиваме по живот.

Заведе ме в един частен клуб в Сохо, където изглежда познаваше всички. Седнахме в отдалечено облицовано с кожа сепаре, дискретно изолирани от другите. Антон не ме попита какво ще пия, нямаше съмнение, че ще бъде шампанско. Седях с новите си дрехи и красиво лице и закратко забравих и разрушената ни къща, пода, който скърцаше от разпиляната захар, и постоянното невидимо, но страховито присъствие на Джема.

Почувствах се страхотно, красива и лудо влюбена.

 

Известният фризьор в Сохо придаде обем на косата ми и тя стана много хубава. Антон свърши чудесна работа, като ми лакира ноктите, а новите ми дрехи и боти изглеждаха перфектно.

В последната минута разбрах причината за моето участие в програмата „Илевенсис“ — темата бе за нападения и обири. Въобще не ги беше грижа за книгите ми, единствено се интересуваха колко зле съм пострадала.

— Лежахте ли в болница? — една от състрадателните водещи се обърна към мен с изкуствено загрижен тон.

— Не.

— Не? О, Господи — беше силно разочарована, но след като споделих колко съм се бояла да не пометна, сякаш се поразвесели.

По-късно по телефона ми се обадиха Вив, Баз и Джез, които ми казаха, че се гордеят с мен, ала коментарът на Деби беше:

— Знам, че нямате пари, но нужно ли беше да носиш парцали?

Повод за забележката беше страхотната ми нова блуза.

— Ха-ха-ха — чух престорения й смях.