Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (20)

Глава 20

9:07, събота сутринта

Телефонът иззвъня. Беше Марк.

Лоши новини. Донякъде ги беше предчувствала. Беше отсъствал цяла седмица и ако беше негова съпруга, тя щеше да очаква да остане около нея поне през първия ден — да изхвърли боклука, да се скара на децата и разни от сорта.

— Джоджо — прошепна той. — Много съжалявам. Няма да успея за днес.

Тя не отговори. Беше твърде разочарована, за да го улеснява.

— Сам е зле.

Сам беше синът му.

— Снощи ни се обадиха. Излязъл да пийне с приятели — каза ни, че ще гледат видео — но бил толкова зле, че го откарали в болница.

— Сега добре ли е?

— В момента — да. Но така ни изплаши, че сега трябва да остана в къщи.

Какво можеше да каже? Сам навършваше тринадесет. Работата беше сериозна.

— Къде си?

— В бараката.

В бараката, значи. Сред препарати за плевели, отрови против голи охлюви и парцали за паяжини. Тя почти се засмя — какви прелести криеше връзката им.

— Е, пази се и се погрижи за него и ъъъ… другите. — За жена си и дъщерята.

— Знаеш колко съжалявам, Джоджо. Но има шанс за утре, бих могъл…

— За утре имам други планове. Надявам се Сам да се оправи. Ще се видим в понеделник.

Тя прекъсна връзката и придърпа завивката си до брадичката, оставайки за миг неподвижна. Нямаше да хленчи. От самото начало си знаеше с какво се захваща, наясно беше какво я чака.

Но беше така развълнувана — изминала бе повече от седмица, откакто за малко бяха заедно…

Погледна към нощното си шкафче, където слагаше новия си портфейл, за да бъде първото нещо, което ще види, щом се събуди, но сега каза:

— По дяволите.

Сега съжаляваше, че не се бяха любили на пода в офиса през онази нощ. Когато се срещаш с женен мъж, се възползваш винаги, когато можеш.

Как стана така? Как сексът на пода, покрит с ръчно тъкан килим, заприлича на награда? Как можаха тя и Марк Ейвъри да я докарат до тук?

Винаги го беше харесвала; уважаваше практичния начин, по който мотивираше служителите си, без да ги заплашва. Ясно беше, че и той я харесва. Театрално се прилепяше към стената, докато тя минаваше покрай него по коридорите на „Липмън Хай“.

— Внимание! — казваше той, щом тя преминаваше. — Бързият влак иде.

Наричаше я Ред (Red — червена. — Б. пр.), а тя него — шефе. Разменяха реплики с безизразни лица, когато изпадаха в мрачни настроения.

Той беше добър ръководител, от когото винаги можеш да поискаш съвет. Тя се стараеше да не го безпокои; обичаше сама да си решава нещата, освен когато се натъкнеше на нещо, което и острите реплики не можеха да разрешат. Като историята с Миранда Инглънд — объркана, трудно разрешима ситуация, която почти я докарваше до лудост.

Тя влезе в кабинета на Марк, седна и заяви:

— Това ще ти хареса, шефе.

— Денят беше монотонен — с каменно изражение провлечено отговори той. — През една монотонна седмица. В един монотонен живот. И тя се появява. Какво има, Ред?

Тя обясни всичко. Миранда Инглънд беше прекрасна писателка, но кариерата й се организираше изключително зле. Искаше да уволни агента си, Лен Макфадън, и да стане клиент на Джоджо. Желаеше и да смени издателите си. Но Лен имаше договор с предишните издатели за още две книги. Миранда го беше подписала; ако той й го върнеше, тя щеше да бъда свободна да се обърне към други издатели, но ако го дадеше на старите й издатели, тя щеше да се обвърже с тях за още две книги. В момент на яд, разбирайки, че Миранда иска да го уволни, споменал, че ще предприеме първото.

— И ти нямаш печалба от това? Не и докато следващия договор не бъде обсъден?

— Точно така. Ако кариерата на Миранда не бъде напълно унищожена дотогава.

Марк се загледа в тавана, после сведе поглед.

— Въпросът е: струва ли си главоболието?

— Определено да. Миранда Инглънд е наистина чудесна. Предстои й дълга кариера и ще създаде много книги, но й трябва подходящ издател. „Пелъм“ не дават никакви пари за проучване на пазара, но „Долкин Емери“ биха отделили нужните средства. Кариерата й ще потръгне именно с тях, ние дори можем да се опитаме да купим първите две книги и да ги преиздадем като нови публикации, и ако този път го работим както трябва, наистина ще се получи много добре…

— Хубаво. Значи проблемът е Лен Макфадън. Колко предстои да загуби?

— Десетте си процента от договора с двете книги.

— Можеш ли да уговориш по-добър договор с „Долкин Емери“? Достатъчно, че да покрие десетте процента на Макфадън, без да докарат Миранда до просешка тояга?

Джоджо обмисли въпроса. Колко силно „Долкин Емери“ искат Миранда?

— Знаеш ли, мисля, че ще мога.

— Ами да започваме тогава.

— Боже, бива си ни.

Беше влязла в кабинета му, хваната в капана на Параграф 22 — каквото и да предприемеше, щеше да бъде в неин ущърб. В крайна сметка спечели.

— Мъдър си като сова — каза му тя.

— Хитър като лисица?

— И това също. Благодаря ти.

Това се случи преди около осемнадесет месеца и дотолкова усили уважението й към него, че отношенията им се промениха. Изведнъж помежду им се породи много повече топлота. По време на директорските сбирки в петък сутрин той имаше възможност да я слуша, но поглеждаше встрани и се усмихваше, което я трогваше; той се възхищаваше от нейната работа и това й харесваше.

Но нито веднъж тя не помисли за него като за потенциално гадже — беше женен, което автоматично означаваше, че е недостижим. Дори ако съзнателно беше се замислила за това, би заключила, че на четиридесет и шест, той беше твърде възрастен за нея.

Обаче всичко се промени един следобед, когато той се появи в кабинета й, търсейки някого, който да представя агенцията на официална вечеря същата вечер. Беше поканен той, но съпругата му имаше мигрена и се налагаше да я замести на родителската среща.

— Знам, че идвам в последната минута — извини се той. — Но свободна ли си тази вечер?

Джоджо му хвърли кос поглед.

— Не зная. Колко ви взех снощи?

Очакваше той да се засмее, но изражението на лицето му й навя мисълта, че е сбъркала. Той не се усмихваше; изглеждаше сякаш стъписан. Веселото й настроение помръкна, изненада се; винаги си беше падала по шегите, но си беше позволила прекалено много. Колкото и дружелюбен да беше, все пак той си оставаше неин шеф.

— Извинете — каза сериозно тя. — Естествено, че съм свободна.

След това й се стори, че отношенията им отново станаха нормални, но няколко дни по-късно се оказа, че не е така.

Имаше церемония по раздаване на награди за издатерите, продължително, шумно събитие в „Хилтън“ на Парк Лейн. В края на вечерта Джоджо беше излязла от хотела и чакаше реда си за такси, хванала каишките на обувките си, когато се появи Марк. Не го беше видяла през цялата вечер.

— Ред — забърза той към нея. — Търсех те.

— Ето ме.

Някой по-назад на опашката се провикна:

— Марк Ейвъри, какво си мислиш, че правиш?

— Предреждам опашката!

— Поне е откровен — Джоджо чу нечие мърморене.

— Как беше вечерта? — попита тя.

— Дрънканици за книги, малко пиянски — засмя се Марк. — Празни приказки за продажби.

Тогава забеляза обувките в ръцете й и изненадан погледна надолу към краката й, боси на студения нощен тротоар. Джоджо сви рамене.

— Убиваха ме.

Той поклати глава с нещо, наподобяващо възхищение, след което предреди останалите, като си пееше тихичко: „… мрази Калифорния, студено и мрачно е там, затова тя е скитница… обича свежия вятър в косите си… животът без въздух…“

— „Без грижи“ — поправи го Джоджо. — Ето го и таксито ми. Лека нощ. Ще се видим утре.

Вратата се отвори и тя тъкмо влизаше, когато Марк я дръпна за косата. Тя изненадано се обърна назад и го чу да пита:

— Може ли да дойда с теб?

— Искаш да те закарам?

— Не, искам да дойда у вас с теб.

Реши, че й се е счуло.

— Не — отвърна изумена тя.

— Защо не?

— Женен си. Шеф си ми. Пиян си. Да продължавам ли?

— На сутринта ще съм трезвен.

Но ще продължиш да си женен. И да си ми шеф.

— Моля?

— Не — тя се засмя и се отдръпна от него, настанявайки се навътре в таксито. Преди да затвори вратата, добави: — Ще забравя, че това се е случило.

— Аз няма.

На следния ден тя очакваше глупаво шеговито извинение — приказки от сорта: „Боже, в такова състояние бях снощи“, после навярно примирие, подкрепено с „Алка зелцер“. Но нямаше извинения, нито „Алка зелцер“, нищо.

Тя дори не го видя до следобеда, когато съвсем случайно се разминаха по коридора.

Щом я зърна, погледът му видимо се промени. Беше чувала, че зениците се разширяват — бяха й изпращали предостатъчно любовни романи — но не беше виждала да се случва в истинския живот. Сега, сякаш по нечия заповед, те се уголемиха, докато очите му станаха почти изцяло черни. Той не й каза нито дума, но след това всичко се промени.