Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (51)

Глава 6

Е, хубаво де, обадих се. Удържах фронта до следващия понеделник, след една изцяло посветена на Лесли Латимор седмица, в очакване агентката да ми се обади. Когато това не стана, вдигнах телефона и набрах нейния номер.

Беше понеделник сутринта. Бях прекарала събота и неделя да кръстосвам Ирландия и да разглеждам проклетите замъци с кули.

Минаха няколко секунди, докато Джоджо си припомни коя съм, след което каза:

— Ела при мен да се видим.

— Живея в Ирландия, не е толкова лесно.

Не каза, че ще дойде в Дъблин или че ще ми плати самолетния билет до Лондон. Не ме искаше чак толкова много — заподозрях, че е приела обаждането ми, защото е помислила, че съм друга — и това неочаквано ме разтревожи.

Обаче отказвах да взема решение и да замина. Отново възприех позицията, че ако нещо има да стане, то ще стане от само себе си. Но за да подпомогна съдбата, се опитах да накарам Франсис и Франсес да ме изпратят, като се провикнах точно пред вратата на кабинета им:

— Боже, колко мразя Лондон, така се радвам, че не трябва да ходя там по работа. И като помислиш, възможностите са безкрайни, толкова много английски звезди искат да се оженят в Ирландия, но при мисълта да ме изпратят в Лондон, да работя с разни агенции, ми призлява.

Обаче — какво пък толкова се изненадвам — двамата не се хванаха и в сряда сутринта пристигна новината, че изпращат Андреа. Гадняри. Явно са достойни гости на тъмната страна, сигурно имат и членски карти. Посланието беше недвусмислено: нямаше да го бъде.

Да му се не знае.

Така че звъннах на Коуди, който ме попита:

— Как е животът в затворения свят?

— Не е зле. Имаме чудесна овесена каша.

Той цъкна с език, знаех, че е обърнал очи към небето.

— Не трябва ли да ходиш в Лондон за нещо в близко бъдеще?

— Не, чувам, че на теб ти е нужно.

Предадох се.

— Да речем. Ще дойдеш ли с мен?

— Ако това означава, че отиваш да се срещнеш с онази агентка, тогава да. Кога?

— Някой ден през другата седмица? В сряда?

— Хубаво, Получавам мигрена през този ден. Сега се обади на Сюзан.

 

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Благодаря и извинявай

Ще се срещна с Джоджо Харви в сряда и благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти за помощта. Права си, никога нямаше да предприема нещо, ако беше останало на мен. Ужасно съжалявам, че не отговарях на обажданията ти, не исках да ставам зла, дойде ми изневиделица. Коуди ще дойде с мен, възнамерява да го хване мигрена, а аз ще бъда в месечно неразположение. Ще ти се обадя, когато не е посред нощ в Сиатъл.

Много, много, много, много, обич от благодарното другарче,

Джема

 

След нощта, през която го зарязах, Оуен не ме потърси, което ми се стори много, много смешно. Мнозина ще кажат, че съм му дала „каквото е искал“, защо да се интересува повече от мен. Трябва да се съглася, че първия път, когато спиш с мъж, работата е деликатна. Струва ти се, че равновесието на силите се нарушава, той става по-далечен и недостижим, а на теб ти изглежда, като че си изгубила нещо. Но с Оуен — и аз не знам защо, не ми пукаше, затова, ни лук яла, ни лук мирисала, се обадих.

— Оуен, Джема е на телефона. — Искаш ли да излезем в петък вечер? Все едно сме се разделили като добри приятели.

— Явно си доста самоуверена.

— Всъщност не съм — признах си аз. — Дължи се на ефекта, който оказваш върху мен. Е, какво ще кажеш?

— Пак ли ще се измъкнеш от къщи посред нощ?

— Да, но си имам причини. Да се видим и ще ти разкажа.

Естествено той не можеше да устои и в осем часа в петък вечерта пак се срещнахме и се запрепъвахме по огледалните стъпала на „Краш“.

— Дежа вю — казах усмихната. — Харесва ми ризата ти.

Беше различна, но също така свежарска.

Той не се усмихваше, но аз не спрях да се смея, докато накрая капитулира и изражението му се смекчи. После, сякаш изненадан от това, което прави, стана, прегърна ме и ме целуна. Много нежна целувка, която продължи по-дълго, отколкото който и да е от нас бе планирал, и свърши, когато някой ни сръга:

— Може ли да мина?

— Я кажи какъв е тоя номер да бягаш от мен посред нощ?

— Работата е сериозна. Черпи ме едно питие и ще ти призная.

Разказах му всичко от игла до конец, особено как мама не бива да остава сама през цялата нощ, защото може да симулира инфаркт.

— Да сме честни към нея, опитва се с всички сили да не бъде такова прилепало, но още не може да се окопити. Виждаш сега, че като хуквам от вас, няма нищо лично?

— Не искам да си отиваш — успя да прозвучи едновременно намусено и секси.

При дадените обстоятелства, помислих, че ще е хубаво да отговоря:

— И аз не искам да си тръгвам.

Беше нощ на флиртуване и докосване, държахме се за ръцете и си разменяхме многозначителни погледи. Стояхме в „Краш“, докато ни изметоха с боклука, после на улицата застанахме един до друг и той попита:

— Сега какво? Да идем ли другаде?

— Да вървим у вас — отговорих, дръзко и изкусително поставяйки пръста си на горното копче на ризата му.

— Пак ли ще се измъкнеш посред тощ?

— Да.

— Тогава няма да ходим у нас.

Стъписана, погледнах лицето му и установих, че е сериозен!

— Но, Оуен, това наистина е глупаво.

Чаках с нетърпение да си легнем; отсега го предвкусвах.

— Ако не можеш да си направиш труда да останеш през цялата нощ, не искам изобщо да идваш.

— Нали ти казах? Трябва да се върна при майка ми.

— Ти си на тридесет и три — извика той. — Подобни вълнения подобават на някоя шестнадесетгодишна.

— Тогава си намери шестнадесетгодишна.

— Добре.

Той се обърна и се отдалечи от мен, ядосан и малко раздразнен. Вдигнах ръка и спрях такси. Влязох вътре, трепереща от бяс.

— Килмакуд.

Точно преди таксито да потегли, вратата рязко се отвори и Оуен се стовари отгоре ми.

— Идвам с теб.

— Не може.

— Идвам.

— Майка ми ще се разстрои, като те види. Не. Спрете колата.

Въпреки че едва се движехме, рязко свърнахме към тротоара, но Оуен не излезе.

— Трябва ли да ходим в къщата на майка ти? Не може ли да отидем в твоя апартамент?

— Пак ще трябва да си отида посред нощ.

— Добре, ще се примиря с това. Към нейния апартамент, Клонский — каза той на шофьора.

— Извинявай, кой каза, че може да идваш?

Опита се да ме целуне и аз го избутах с лакът. Пак се опита и понеже се целуваше много приятно, му позволих.

После той плъзна ръка под блузата ми и хвана едното ми зърно между пръстите си; сякаш електрически ток мина между краката ми и ме обзе страшно желание.

На следващия ден бях сломена и потисната. Бяхме направили пиянски скандал на улицата. Любихме се в такси — всъщност се опитахме, но шофьорът ни помоли да спрем. И спах с мъж, който нарича долните си части „чичо Дик и близнаците“. Точните му думи бяха: „Чичо Дик и близнаците са в пълна бойна готовност, сър.“

Но знаете ли, сексът беше фамозен. Бърз, качествен и потен — повече, отколкото бях очаквала.

По едно време прошепна в ухото ми:

— Прости ми за глупостите, които ти наговорих за шестнадесетгодишната.

Отначало се бях ядосала, но за да е трайно, трябва да ти пука, а на мен не ми пукаше.

— Ти си един глупав негодник, но ти прощавам — отвърнах му великодушно.

— Днес видях Лорна.

Кого? А, бишата му приятелка.

— Стана ли ти тъпо?

— Не.

Направо е бил съсипан. Тогава схванах какво се беше случило на улицата — той не се караше с мен, а с някой, който не беше там. И какво ми е оправданието?

Погалих го съчувствено по ръката и тогава почувствах, че чичо му Дик пак е щръкнал, така че се претърколих към него.

— Казвай — подканих го аз.

— Разрешете да се кача на борда, капитане.

 

Обади ми се в неделя следобед.

— Имам билети за джаз концерт във вторник вечерта. Искаш ли да дойдеш?

— Правостоящи ли са?

— Да.

— Тогава ще пропусна. Не се обиждай. Заведи някоя друга.

— Добре — пауза. — Какво правиш сега?

Работех, пишех списъци за рожденния ден на Лесли.

— Нищо — отговорих. Стомахът ми леко се беше стегнал.

— Иска ли ти се да правиш нещо?

Преглътнах.

— Например?

— Какво ти се ще?

Знаех какво исках и го исках много.

— Един час — отговорих. — Само толкова мога да отделя. Да се срещнем в моя апартамент след двадесет минути. Мамо! — извиках, тъпчейки разни неща в чантата си. — Налага се да изляза. По работа. Ще се забавя най-много два часа.

В сряда сутринта, след няколко многозначителни думи с момчетата зад гишето, издокараният с костюм и обут с нови обувки Коуди успя да ни уреди в луксозния пътнтически салон на летището.

— Откъде познаваш всички тия момчета? — попитах аз.

Коуди пренебрежително захвърли „Тудейс Голфър“ и „Файнанс Нюз“.

— Боже, ще умрат ли, ако вземат един брой на „Хийт“.

Когато се качихме на самолета, един стюард забеляза Коуди и лицето му стана пурпурно.

— Коуди?

— Така се казвам. Поне днес. Но кой знае коя от многобройните ми личности ще се прояви утре? — Коуди се обърна към мен. — Закопчай си колана, скъпа. Би ли погледнала и моя, изглежда не мога да се справя с катарамата.

— Ужасно лесно е, само трябва…

— Извинете сър. — Коуди избута ръката ми и повика момчето с пурпурното лице. — Можете ли да ми помогнете с това? — той посочи с жест към чатала си.

— Какъв е проблемът? — покрусата на пурпурния бе повече от очевидна.

— Моля да ме закопчеете, ако нямате нищо против… какви нежни пръсти… нежни и топли. Нееежни и топли…

— Много си позволяваш — промърморих аз. — Дори прекаляваш.

— По-добре, отколкото да живея в изолация и да дам клетва да бъда нещастен.

— Вече не съм в изолация — изведнъж това ми се стори забавно. — А ти си едно миризливо прасе.

— Какво искаш да кажеш, че не си в изолация? — изгледа ме подозрително, после очите му светнаха. — Да не е аптекарят?

— Не — помълчах малко, да го поизмъча. — Оуен е.

— Оуен сладура?

Вечерта, когато беше рожденият ден на Коуди, Оуен се приближи и каза:

— Мога ли да поканя дамата?

В резултат Коуди считаше Оуен за очарователен.

— Наистина е сладур — съгласих се аз.

— Спа ли с него?

Бях изненадана.

— Естествено.

— Не си ми казвала.

— Не съм имала възможност. Всъщност не сме се виждали, нали?

— Велики Боже. Кажи нещо повече.

— Кара ме да се чувствам млада — изпреварих Коуди, преди да започне да гука. — Но не винаги е за хубаво. Откакто се срещам с него… първо… — загледах се в пръстите си. — Виж, ноктите ми не са ли с прекрасен цвят? Първо… имахме една пиянска разправия на улицата. Второ, за малко да се изчукаме в едно такси. Трето, измъкнах се от мамини в неделя следобед единствено за да правим секс.

— Само за да правите секс ли?

— И снощи пак — добавих аз. — На връщане след работа.

Оуен ми се беше обадил в офиса около шест и половина и ме беше попитал:

— Какво ще правиш довечера?

— Аз си отивам вкъщи, а ти отиваш на концерт.

— Не преди час и половина. Отбий се.

Веднага затворих папките си и тръгнах. Щом позвъних на звънеца му, ме издърпа вътре и веднага го направихме, аз притисната с гръб към вратата, с наполовина разсъблечени дрехи и крака около кръста му.

— Какъв цвят са му очите? — попита заинтригуван Коуди.

— Не знам — очи като очи. Не е както си мислиш. Аз само се забавлявам, а Оуен все още страда по бившата си приятелка.

— Но това е първият човек, с когото си спала след Антон. Голяма ли е разликата?

— Не е честно — отвърнах аз. — Обичам Антон, все едно да сравняваш обяд в закусвалня и в луксозен ресторант. — Обмислих въпроса. — Предполагам, че понякога ти се яде именно Биг Мак…

Пилотът прекъсна разговора ни:

— Ще се приземим на Хийтроу след четиридесет и пет минути.

Начаса забравих Оуен, като си припомних накъде съм се запътила в Лондон; какво ми предстои. Устата ми пресъхна, докато обмислях най-добрия възможен резултат: ако ме публикуват и имам успех, и стана знаменитост… Но доколко беше възможно?

Станах изведнъж сериозна и казах на Коуди:

— Навярно нищо няма да излезе от тази работа с агентката.

— Това се казва становище.

— Говоря сериозно. Сигурно нищо няма да се получи.

— Съгласен съм е теб.

— Извинявай, забравих, че си ти.

Помълчахме.

— Защо да не стане нищо? — попитах. — Защо си такъв пораженец?

Той въздъхна и потупа безплатния си „Айриш таймс“.

— Трудно е да ти угодя.

 

От момента, в който се приземихме на Хийтроу деветдесет минути по-късно — пилотът се оказа долен лъжец — всяка руса жена ми приличаше на Лили и всеки мъж над метър и петдесет ми изглеждаше като Антон.

— В този град живеят осем милиона души — просъска ми Коуди след един от многото пъти, когато впих ноктите си в рамото му. — Изобщо няма да ги срещнем.

— Извинявай — прошепнах. Откакто Антон и Лили бяха заживели заедно, бях идвала в Лондон два пъти — сега беше третият — и фактът, че съм на тяхна територия, ме превръщаше в желе. Едновременно се страхувах до смърт да не им налетя и изпитвах някакво мрачно и непонятно за мен желание да ги срещна.

Треперех, когато слязохме от метрото на площад Лестър и Коуди ни поведе към Сохо — Антон работеше някъде тук, но Коуди не ми каза на коя улица.

— Не се озъртай! — сгълча ме той. — Спомни си защо сме тук.

 

Струва си да видите Джоджо Харви. Беше около два метра висока, намръщена, с тъмни мигли и кестенява коса до раменете. Ако беше героиня във филм, саксофонът щеше да издава секси звуци, когато се появява на екрана. Беше красавица. Но не кльощава, нали разбирате. Всичко й беше в изобилие.

Коуди каза, че ще ни чака в приемната, така че тя ме поведе по един коридор към кабинета си. По рафтовете имаше много книги и, когато видях гадните „Мимини церове“, ме обзеха едновременно копнеж и омраза, и още хиляда други чувства. И аз исках така.

Джоджо посочи една опърпана купчинка листи и каза:

— Твоите писания. Смяхме се от сърце, кълна се в Бога.

— Ами добре.

— Историята с ходенето в аптеката. И таткото, който си е пуснал бакенбарди. Страхотно!

— Благодаря.

— Имаш ли някакви идеи за формата? Документалистика или роман?

— Определено не първото.

— Тогава — роман.

— Но не мога — казах аз. — Става дума все за майка ми и баща ми.

— Даже онзи епизод с Хелмут? Или момичето — Колет? Как танцува около масата за гладене по бикини? Много ми допадна.

— Е, не, това си го измислих. Но основната история, как баща ми напуска майка ми, е истина.

— Знаеш ли, наречи ме безчувствена — тя качи краката си на бюрото и забелязах хубавите й обувки. — Но тя е най-древната история — мъж изоставя жена си заради млада красавица. — С широка усмивка тя добави: — Кой ще те съди, че си му откраднала фабулата?

Лесно й беше да го каже.

— Би могла да промениш някои подробности.

— Например?

— Бащата може да работи в различна индустрия — въпреки че ужасно ми хареса онзи момент с шоколада — и майката може да се промени.

— Как?

— Има много варианти. Погледни майките, които познаваш, и виж колко са различни

— И все пак всеки ще разбере, че това са родителите ми.

— Казват, че първият роман на всеки автор е автобиографичен.

Исках да продължава да ми говори, да ме убеждава, да ме уговаря, щеше ми се да дам израз на съмненията си и тя да ме освободи от тях. Чудесно е да те харесват, и бях готова да стоя там с часове.

Но в следващия миг тя свали дългите си крака от бюрото си, изправи се и ми подаде ръка.

— Джема, не желая да те карам да правиш нещо, което не искаш.

— Е, добре…

— Съжалявам, че и двете си загубихме времето.

Заболя ме. Но навярно тя беше важен човек и си имаше работа. Както и да е, приятно ми бйше да ме ухажват и убеждават и освен това вече не я харесвах толкова.

После, докато ме връщаше отново при Коуди, видях онзи тип да идва по коридора срещу нас — прекрасни, дълги крайници, облечени в елегантен костюм. Коса — черна и блестяща като гарваново крило, и очи, сини като сигналните светлини на линейка. (За усмивката не съм сигурна.)

Той кимна за поздрав и каза:

— Джоджо, ще се бавиш ли?

— Не, веднага се връщам.

— Това е Джим Суийтмън — обясни тя. — Директор на медийния отдел.

 

В метрото на връщане към Хийтроу Коуди беше отвратен от мен, а и на мен ми бяха потънали гемиите. Един агент, литературен агент беше проявил интерес към това, което бях написала — събитие, рядко като слънчево затъмнение. Сега всичко бе свършило. Въздъхнах. И можех да се обзаложа, че Джоджо имаше страхотна връзка с този Джим Суийтмън.

Идеше ми да се гръмна. Бях пропиляла един безценен ден, симулирах отсъствие по болест — и докъде я докарах? На Хийтроу се приближих до павилиона, за да купя списания, които да отвлекат мисълта ми от самата мен по време на пътуването, и се озовах на два метра от него. От начина, по който ми щръкна косата, усетих, че нещо много лошо се е случило. Още преди мозъкът ми да осмисли думите от вестника, изпитах ужас. Видях снимката на Лили — на първата страница на „Ивнинг Стандард“. Най-лошото беше, че заглавието бе изписано с големи, черни букви: НЕИЗВЕСТНА ЛОНДОНЧАНКА НЕОЧАКВАНО ПРЕВЗЕМА ЛИТЕРАТУРНИЯ СВЯТ.

Цялата история беше на девета страница. Грабнах вестника и запрелиствах страниците, докато стигнах до снимка на Лили в разкошния й дом, заемаща четвърт страница (откровено казано, се виждаше само ъгъл от канапето), с разкошния си мъж, говореща за разкошната си (отвратителна) книга. Боли ме да го кажа, но тя изглеждаше страхотно, деликатна и ефирна, и съвсем не плешива. Подозирам, че много беше играл сешоарът.

Антон също имаше възхитителен вид, всъщност далеч по-красив от нея, като вземем предвид, че косата му си беше негова, а не измислена като на Бърт Рейнолдс. Приликата ме порази — той изглеждаше също като моя Антон, но и различията ме поразиха. Косата му беше станала по-дълга, а памучната му риза беше изгладена — коренно различна от едновремешните му дрехи, с които имаше вид на изваден от възглавница. (Това не бе увеличило чара му, не съм толкова лоша.)

Втренчих се в снимката и оставих засмените му очи да срещнат моите. Усмихваше се на мен. Спри! Започваш да откачаш. След малко ще решиш, че си общувате чрез някакъв таен код.

Тъпкана и блъскана от другите пътници, с Коуди, застанал зад рамото ми, набързо прочетох историята как книгата на Лили Райт станала бестселър и ме достраша, че ще повърна пред хората.

Обърнах се към Коуди:

— Май ти каза, че тя няма да подпали света.

— И не е — още го беше яд. — Не си го изкарвай на мен. Ядосвай се на себе си. — Коуди никога не се извинява, винаги сочи собствената ти вина. — Виж каква възможност изпусна днес.

Кимна към усмихнатото лице на снимката.

— Виждаш ли това? Можеше да си ти.

 

Не купих вестника — не можех — но си мислех за Антон по целия път към къщи. За първи път го виждах от повече от две години, но снимката ми подейства, сякаш сме се разделили едва миналата седмица. Днес бях толкова близо. Навярно съм минала покрай самия му офис, сигурно на няколко крачки от него. Вероятно това означаваше нещо.