Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (69)

Глава 25

Антон пак ми се обади.

— Появиха ли се?

Нямаше нужда да питам кои са „те“: ставаше въпрос за майсторите. Нашата мания, фикс-идея, центърът на живота ни.

Въпреки съпротивата на повечето банки във Великобритания, ние бяхме купили хубавата мечтана къща с червени тухли и се преместихме в края на юни. Бяхме окрилени. Изпитвах такова щастие, че имах чувството, че ще умра. Цяла седмица не правих нищо освен да гледам легла с метални табли в Интернет.

Преди да се преместим, наехме строителна фирма да постегне къщата като прелюдия към събарянето на стени. Още не си бяхме разопаковали нещата, когато малка армия от ирландски работници, до един досущ като Лудия Пади, пристигна у нас. Те сръчно размахаха чуковете си и заработиха с голямо усърдие, сякаш се канеха да унищожат всичко — свалиха мазилката от стените, след това събориха тухлите и доста голяма част от фасадата на къщата. Единственото нещо, което й попречи да не рухне окончателно, беше строителното скеле.

Почти цяла седмица те разбиваха и събаряха и накрая установиха, че изгнилото беше много повече, отколкото първоначално си мислеха. Тези, които имаха опит в строителството, ме успокоиха, че обикновено така се получавало. Но като знаех, че Антон, Ема и аз рядко имахме късмет, все нещо се разваляше, а в ресторанта редовно попадахме на масата с разклатения крак, не можех да се успокоя.

А разходите за целия труд? В светлината на новите открития първоначалната сума буквално се удвои за една нощ. Сякаш нещо се опитваше да ни даде урок и не намирах покой.

Мърморейки за необходимостта от нови трегери на прозорците — каквото и да означаваше, по дяволите — и като не можеха да правят каквото и да било, докато не пристигнат, майсторите, както традицията повелява, изчезнаха.

Притесних се още повече. В продължение на две седмици не ги видяхме. Заминаха си, но не ги забравих. Антон, Ема, Зулема — ще стигна и до Зулема — и аз живеехме сред хаос и бъркотия. Краката ни оставяха циментови следи върху хубавите дървени подове. Препъвах се във вестници, захар скърцаше и хрускаше под обувките ни. Оплакват се, че майсторите пиели прекалено много чай — нямам нищо против чая, но разпиляната захар ужасно ме дразнеше.

Нощем очаквах крадец да се покатери по скелето, да се промуши през някоя от многото дупки в стената и да ни обере. Щеше обаче да остане разочарован, тъй като единственото нещо, което си струваше да се открадне, беше Ема.

Инструментите на майсторите се въргаляха из цялата къща и колкото и невероятно да звучи, Ема много бе харесала един дълъг гаечен ключ. Толкова се привърза, че настояваше да спи с него. Други деца се пристрастяват към плюшени зайчета или одеялца, а ето че Ема се влюби в този инструмент, той беше нейното оръжие (нарече го Джеси, на името на сестра ми). През юни Джеси се бе върнала закратко от Аржентина, където живееше за постоянно с приятеля си Джулиън. Ема беше очарована от нея. Но най-лошото от всички ужасни неща беше вездесъщият прах… под ноктите ни, между чаршафите, по клепачите — все едно живеехме сред пясъчна буря. Сложех ли си крем за лице, се налагаше да го изстържа. Отказах се да чистя, беше абсолютно безсмислено.

Не мога да опиша каква нищета ни заобикаляше, особено мен, тъй като работех вкъщи, но когато помолех Антон да предприеме нещо, той твърдеше, че работниците ще се върнат, щом дойдат трегерите, откъдето и да бяха ги поръчали.

Нямах представа какво представляват въпросните тригери. Но какво значение имаше? Нали от тях започнаха всички злини?

Една прашна утрин Антон закусваше мюсли, преди да тръгне на работа. Изведнъж, гледайки лъжицата си, възкликна:

— Това май е прах.

Бръкна с пръсти в купичката си.

— Погледни! — Той го протегна към мен. — Прах е.

— Овесено брашно е.

— Отвратителен прах.

Настоях да го разгледам по-отблизо.

— Прав си, това е прах.

Сигурно сега вече щеше да им звънне.

Обади се на бригадира им Мако и новините бяха ужасяващи: трегерите бяха пристигнали, но майсторите започнали нов обект. Ще дойдат, щом могат.

Крещяхме, заплашвахме и умолявахме, вдигнахме голям шум. Непременно да дойдат. Къщата е в ужасно състояние. Не можем да живеем така.

След повече от седмица, през която Антон и аз се редувахме да им се обаждаме и да настояваме с възможно най-твърд глас да се върнат на работа и да я свършат в срок от седем дни, те просто ни се изсмяха.

Криво-ляво Антон успя да изкопчи някакво обещание. Щяха да пристигнат следващия понеделник. Заклеха се в живота на майките си, че ще бъдат тук с трегерите в понеделник.

Дойде четвъртък. Три дни по-късно.

— Не, Антон, от тях няма ни вест, ни кост.

— Твой ред е да им звъниш.

— Извинявай, но не съм съгласна. Обадих се още сутринта.

— Не беше ти, а Зулема.

— Защото я подкупих.

— И с какво този път?

Поколебах се.

— С фон дьо тена ми.

— Който ти подарих? От „Джо Малоун“?

— Да — отвърнах аз. — Много съжалявам, не се сърди. Наистина ми харесваше, но не ми се искаше да им се обаждам, а нея много я бива да ги убеждава. Поне не й се подиграват.

— Всичко това отиде твърде далеч — викна внезапно Антон с неумолима решителност. — Ще потърся съвет от адвокат.

— Не! — помолих аз. — Тогава те наистина никога няма да се върнат.

Многократно бях чувала, че само да споменеш, че ще използваш услугите на адвокат, играта приключва.

— Моля те, Антон. Само това не бива да правим. Нека продължим да им се подмазваме.

— Добре, аз ще им звънна — промълви той.

Тогава си спомних, че се бях съгласила да го освободя от това задължение, тъй като предния ден беше на зъболекар да му сложат пломба.

Принудени постоянно да звъним на строителите, с Антон бяхме изградили едожна система от задължения, освобождаване от такива и награди. Тъй като моята работа беше по-добре платена от неговата, той се обаждаше два пъти дневно на строителите, а аз само веднъж.

Позволяваше се да използваме и трети лица, стига да можехме да ги убедим. В понеделник подкупих Зулема с козметика.

Антон се опита да убеди Ема да им звъни. Болестта също беше причина за освобождаване от тегобата да се говори с майсторите. Посещението при зъболекаря освобождаваше Антон от тази отговорност.

— Забравих за твоя зъб, няма да се обаждаш — казах му. — Моля те, не се тревожи, аз ще свърша тая работа.

След това великодушно предложение им се обадих.

Да можех да накарам Зулема да ме замести.

 

А, да, за Зулема: тя беше нашата детегледачка. И беше част от нашия нов малък и храбър свят — нова къща, аз, която пишех своята следваща книга, и т.н.

Тя беше висока, хубава, волева латиноамериканка, пристигнала преди три седмици от Венецуела.

Плашех се от нея. Антон също. Дори постоянното капризничене на Ема намаля в нейно присъствие.

Пристигането или по-точно нахлуването й в нашия живот по план трябваше да съвпадне с края на строителните работи. Надявахме се да я посрещнем в хубава къща, стана ясно, че домът ни ще бъде в пълен безпорядък, когато тя дойде. Обадих й се да я спра, но тя беше неумолима като компютърно програмирана ракета.

— Идвам.

— Да, но Зулема, тук прилича на строителна площадка.

— Аз ииидвам.

Антон и аз се изтрепахме да приготвим спалнята в задната част на къщата — единствената стая с още цели стени. Дадохме й нашето легло с железен обков и най-хубавия ни юрган и всъщност всичко изглеждаше чудесно и много по-красиво в сравнение с нашата стая или тази на Ема. Но Зулема хвърли бегъл поглед на къщата, опасана със скеле и цялата посипана с прах, и в миг обяви:

— Живеееете като животни. Няаама да остана тук.

Със стъписваща бързина си намери приятел — някой си Блъджърс. (Що за име?) Той имаше хубав апартамент в Крикълууд и тя се нанесе при него.

— Дали няма да ни позволи и ние да отидем с нея? — попита Антон.

Зулема много ни помагаше. Прекалено много. През целия ден буквално надзираваше Ема, и то толкова добре, че бях свободна да пиша, но Ема ми липсваше и всъщност нямах особено голямо желание да имаме детегледачка. Сумата, която й плащахме, беше толкова мизерна, че направо се червях от срам — въпреки че й давахме много повече от обичайното за такава работа, както разбрах, когато се опитах да споделя чувството си за вина с Ники. (Ники и Саймън, на които най-после се роди мечтаното бебе три месеца, след като родих Ема.) Ники ми каза:

— Саймън и аз плащаме на нашата детегледачка половината от това, което вие давате, и тя е много доволна, че има работа. Като си помисля за Зулема, която учи английски и работи легално — и то в Лондон, вие направо й правите услуга.

Тъй като Зулема живееше на друго място, тя не беше денонощна детегледачка, но не ме беше грижа. Дори чувствах облекчение, че не живее под един покрив с мен. Как можех въобще да се отпусна? Да живееш с някой друг, и то непознат, винаги е трудно, дори и да е прекрасен човек. А Зулема не беше тази категория. Все пак работеше много, без съмнение. Имаше и силно чувство за отговорност. Може да се каже, че беше честна, като се изключи фактът, че се къпеше с моя шампоан. (Не можех без него, това беше единственото, заради което склонявах да се изкъпя в ужасната стара баня.) Зулема дори не беше забавна. Ни най-малко. Всеки път, когато я погледнех — буквално ужасяващо красива, сърцето ми се свиваше.

— Зулема — извиках я аз.

Тя побутна вратата на кабинета ми. Изгледа ме намръщено.

— Храня Ема.

— Ами… благодаря.

Ема се появи между краката на Зулема и ми намигна, дали беше конспиративно?… Нямаше и две години. Малка бе, за да намига така. После изтопурка нанякъде.

— Зулема, би ли позвънила на Мако. Този път го помоли да дойде.

— Какво ще мий дадееете?

— Ъъ, пари ли искаш? Двадесет лири? — Не трябваше да й предлагам пари, самите ние имахме голяма нужда от тях…

— Харееесвам мноого нощния ви крем против бръчки.

Погледнах я умолително, беше любимият ми крем. И то съвсем нов. Но имах ли избор?

— Добре. Както е тръгнало, ще остана и без крем за лице.

Тя се върна след няколко секунди.

— Той каза, че ииидва.

— Вярваш ли му?

Тя сви рамене и ме изгледа. Какво я беше грижа?

— Ще взема крема за изглаждане на бръчки.

— Давай.

Зулема хукна нагоре по стълбите, за да се намаже пред тоалетката, а аз останах да седя пред бюрото си. Може пък този път да дойдат. За секунда изпитах надежда и настроението ми се оправи. Тогава броят на „Литературни новини“ привлече погледа ми и ми напомни за страхотната сделка с книгата на Джема — бях забравила замалко — и отново се почувствах като собственик на потънали гемии. Господи, какъв ден.

В тъжно настроение отворих останалата част от пощата си, надявайки се, че тя няма да съдържа нищо откачено, защото откакто имах „успех“, получавах средно по едно побъркано послание на ден.

Пристигаха писма от хора, които търсеха пари, писма от хора, които казваха, че писането за магьосничество било дяволска работа и ще бъда наказана (това беше написано със зелено мастило), писма от хора, които бяха живели „много интересен живот“ и които искаха да ми продадат своята история (обикновено предлагаха като условие петдесет процента от печалбата), други, които ме канеха да прекарам с тях уикенда. (Не мога да ви предложа кой знае какво, но ще спя на пода, а вие на моето легло. Ще видите тукашните забележителности — часовника на кулата, който е точно копие на Биг Бен, а само преди шест месеца „Маркс и Спенсър“ отвориха вратите на новия си магазин — много елегантен!), трети ми изпращаха ръкописи и ме молеха да ги уверя, че ще се публикуват.

Всеки ден беше различен. Миналия ден бях получила писмо от едно момиче на име Хилари, бивша съученичка от Кенет Таун. Беше една от трите гаднярки, които правеха живота ми черен. Беше точно след като се преместих от Гилдфорд, когато животът ми се вгорчи от нещастие и страх, защото мама се готвеше да напусне татко. Хилари и двете й дебели приятелки бяха решили, че аз съм „задръстена крава“ и накараха всеки да ме нарича „нейна светлост“. Когато и да си отворех устата в клас, Хилари викаше, а другите пригласяха „Оо, ла ди-да“.

Разбира се, в писмото нищо подобно не се споменаваше.

Поздравяваше ме с успеха на „Церовете на Мими“ и оповестяваше, че много би искала да се срещнем.

— Е, нали си известна — презрително отбеляза Антон, фъфлейки заради болния си зъб. — Прати я да върви по дяволите. Ако искаш, аз ще го сторя вместо теб.

— Няма да й обръщаме внимание — отговорих аз, скъсах писмото и го хвърлих в кошчето. Колко странни могат да бъдат хората. Наистина ли Хилари си въобразяваше, че ще се срещнем? Не я ли беше срам?

Реших да споделя с Ники. Хилари тормозеше и нея. После се разколебах. Ники и Саймън ни бяха поканили на вечеря и въпреки че имахме къща, не знаех как ще им се реванширам за гостоприемството.

Върнах се отново към пощата си.

Днес имаше писмо от някоя си Бет, която ми беше изпратила ръкописа си месец по-рано и ме молеше да го дам на издателя си, което и направих. Въпреки това Таня навярно не го бе харесала толкова, че да го публикува. После получих от Бет гневно писмо, с което ме обвиняваше, че съм егоистка. Мерси много, Бет, казах си аз. Браво на мен, че съм й провалила шанса да издаде ръкописа си, като се има предвид, че аз си имам всичко. Мислела си, че съм добра, но явно грешала. Докато била жива, нямало да си купи моя книга, щяла да разкаже на всеки каква съм всъщност.

Беше време да забравя за писмата и да поработя.

 

В новата ми книга се разказваше за един мъж и една жена, които са били приятели като деца и отново се срещат като възрастни. Почти четиридесет години по-рано, петгодишни, те са станали свидетели на убийство. Тогава не разбират какво са видели, но като се срещат отново, нещо отключва заспалите им спомени. Вече женени за други, двамата започват да разследват какво се е случило и така се сближават. Но браковете им се разпадат.

Не това исках да напиша, сюжетът ме караше да се чувствам нещастна, ала пръстите ми продължиха да изграждат историята върху клавиатурата.

Намръщих се пред екрана, за да демонстрирам заетост, и продължих. Давах най-доброто от себе си. Пишех думи, именно думи — но дали бяха достатъчно добри?

Прозявах се. Сънят ме обгръщаше като одеяло и ми беше трудно да се концентрирам. Предишната нощ се бях будила няколко пъти. А нощта преди това…

Повечето нощи Ема се будеше три или четири пъти и макар на теория Антон да ме отменяше, на практика аз бях тази, която притичваше. Аз си бях виновна — държах да се уверя, че е добре, а и посред нощ ме предпочиташе пред Антон.

Реших да си направя кафе. И то веднага щом Зулема излезеше за целия следобед. Не можех да понеса мисълта да стоя в кухнята и да водя разговор с нея, докато чакам чайникът да заври. Вслушах се в познатите шумове. Много ми се искаше малко да поспя, но тогава Зулема щеше да види колко съм жалка, което си беше истина.

В този момент я чух да изнася Ема навън. Изтичах до кухнята, направих си кафе и поднових работата си. Когато броячът на думи отчете, че вече съм написала петстотин, спрях. Но си знаех, че четиристотин и седемдесет са глупости. Дано и тази книга не стане тъжна.

Мислех да потърся съвет или да се поразнообразя — звъннах на Миранда, да Миранда Инглънд, няма грешка. Когато се срещнахме при моето първо злощастно даване на автографи, си помислих, че тя е толкова далеч от мен, колкото и звездите. После случайно се засичахме на няколко последователни литературни събития — годишната пресконференция на „Долкин Емери“, партито на авторите — и тя се оказа извънредно сърдечна. Антон реши, че се държи мило, защото имам успех като писателка и навярно беше прав. Но тя бе различна от представата ми за нея. Разбрах, че е преживяла ужасни моменти, опитвайки се да роди дете, и това я направи по-човечна в моите очи. По-късно успя да забременее и спря да пише, тъй като имаше опасност да пометне, но все още беше склонна да слуша за моите творчески неволи.

— Закъсала съм го — рекох аз и обясних своята дилема.

— Когато не върви — посъветва ме тя, — вмъкни любовна сцена.

Но аз не смеех да пиша подобни неща. Татко можеше да ги прочете. Изведнъж долових шум от мотора на камион. В този момент на външната врата се звънна и се чуха гласове от стъпалата пред къщата. Мъжки гласове, гръмогласни, на изпоцапани с катран и цимент работници. Идваха към нас. Възможно ли бе? Хвърлих поглед през малкия прозорец. Те бяха! Мако и неговият екип най-после бяха пристигнали да оправят къщата!

— Миранда, трябва да свършвам! Благодаря ти.

Струваше си да загубя фон дьо тена и нощния си крем за лице. Можех дори да целуна Зулема. Стига да не ме беше страх, че ще превърна в стълб от сол.

Отворих външната врата и пуснах групата на Лудия Пади да влезе. Тъй като всички ми изглеждаха еднакво, никога не бях сигурна в точния им брой, но днес бяха четирима. Колата отвън беше натоварена с дълги и дебели греди — прословутите трегери! Като крещяха и се опитваха да ги подредят, за да ги внесат по-лесно, майсторите ги понесоха нагоре по стълбите, охлузвайки стените и съсипвайки подовете. Май щеше да се наложи да сменяме и паркета, но бях прекалено щастлива, за да се ядосвам.

Телефонирах на Антон.

— Те са тук! С трегерите! Докато говорим, вадят старите да ги сменят с нови! Оставят огромни дупки в стените!

Отсреща обаче беше пълна тишина. И пак тишина.

— Антон? Чуваш ли ме?

— О, добре те чух. Толкова съм щастлив, че ми прилошава.

През останалата част от деня седях в кабинета и се опитвах да пиша, докато строителите сновяха из къщата ми и крещяха, като се обръщаха един към друг със странни имена. Аз щастливо се усмихвах.

 

Когато Антон се върна от работа, крадешком се огледа и промълви:

— Тя още ли е тук? — имаше предвид Зулема.

— Излезе за целия ден, но момчетата са още тук.

— Господи. — Беше впечатлен. В редките моменти, когато се появяваха, гледаха да се измъкнат към четири часа.

— Имам предложение — казах аз. — Но няма да ти хареса.

Той ме изгледа внимателно.

— Тъй като са тук лично, хайде да си поговорим с тях. Ще има повече тежест, отколкото като си говорим по телефона. Трябва да ги наградим за добре свършената работа. Четох една статия на тема как да се справяме с персонала. След това нека ги сплашим да свършат работата. Нещо като играта добро ченге, лошо ченге. Какво ще кажеш?

— Аз мога да бъда доброто.

— Не.

— Да те вземат дяволите.

— Хайде, хайде. — Заведох го в предната стая, където момчетата седяха върху новите трегери и пиеха чай с по няколко супени лъжици захар.

— Мако, Бонзо, Томо, Спацо. — Поклатих учтиво глава в тяхна посока. (Не бях убедена, че това са истинските им имена.) Благодаря ви, че се върнахте и извадихте старите трегери. Наистина махнахте старите както трябва… Ако поставите и новите толкова ефикасно, ще бъдем много щастливи.

Тогава дръпнах Антон, който стоеше зад мен, и го избутах напред.

— Както знаете, момчета, трябваше да свършите тази работа преди повече от три седмици — каза твърдо той, но изглежда загуби самообладание. Поклати глава и продължи: — Моля ви момчета, тук наистина се побъркваме. Имаме и малко дете. Ъъ, благодаря ви.

Тръгнахме си, а като затворихме вратата, стаята се взриви от кикот. Отново отворих вратата. Мако си търкаше очите и каза.

— Горките хора.

Насаме, Антон и аз си разменихме най-различни погледи и аз първа проговорих:

— Е, мисля, че всичко мина по-скоро добре.

 

Антон и аз бяхме в леглото. Беше едва осем часа, но вече лежахме в задната спалня, единствената стая в къщата, където стените бяха цели. Бяхме преместили телевизора преди три седмици и повечето време прекарвахме тук. Тъй като нямаше на какво да седнем, лежахме в леглото.

Аз преглеждах каталога на „Джо Малоун“, като си представях, че живея сред тези страници, в чист, здравословен и обезпрашен свят. Антон гледаше някаква комедия, защото беше сключил договор с Клоуи Дру, която играеше младата екзотична героиня, а Ема маршируваше по жакетче и панталонки и любимите си розови чорапки, с които не се разделяше дори в леглото. Пълничките й крачета изглеждаха като от дунапрен.

— Ема, приличаш на борците от цирка — Антон хвърли бегъл поглед към нея, вниманието му беше приковано главно към екрана. — Само ти липсват мустаци.

Ема имаше любими вещи — гаечният ключ, Джеси, къдравото куче, което Вив, Баз и Джес бяха й подарили и което също се наричаше Джеси. Беше ги преместила от единия край на стаята в другия и ги беше подредила както тя си знаеше.

— Динки — каза тя.

Косатай бе пораснала странно — два дълги кичура отпред, а отзад беше къса, както и отгоре на главата. Изглеждаше като нескопосно подобие на прическа от шестдесетте, но беше най-сладкото същество. Можех вечно да я гледам и да й се възхищавам. Почаках, докато програмата на Антон свърши, преди да му покажа страницата в „Литературни новини“ за Джема. Гледах го, докато го четеше, изучавах лицето му, опитвайки се да отгатна отговора.

— Какво мислиш — попитах аз. — И моля те, не бъди толкова оптимистично настроен и не ми казвай, че нищо не означава.

— Добре — започна той, — малко е странно. Как е успяла да се добере до твоя агент и твоя издател?

Ако Антон, вечният оптимист, мислеше, че е странно, това означаваше катастрофа.

— Книгата не е за нас, каза Джоджо.

— Добре, това е хубаво. Не е като да те ръгнат с кол в окото.

— Но Джема е казала на Джоджо да ме поздрави. Всичко това… знам, че е нелогично, но се чувствам ужасно… страхувам се. Като че ли нещо чудовищно ще се случи.

— Какво например?

— Не знам. Струва ми се, че ще разруши всичко между нас.

— Между теб и мен? Тя не може да ни навреди.

— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш и никога няма да ме оставиш.

Той ме погледна възможно най-сериозно.

— Но ти знаеш, че е така.

— Добре, кажи го.

— Лили, винаги ще те обичам и никога няма да те оставя.

Поклатих глава. Добре. Това би трябвало да ми помогне.

— Ще се почувстваш ли малко по-сигурна, ако се оженим?

Потреперих. Ако се оженехме, щяхме да пробудим всякакви стари спящи злини.

— Приемам го като отрицателен отговор. По-добре тогава да върна пръстена за двадесет хиляди, който купих от „Тифани“.

Ема бутна в лицето ми френския ключ.Той издрънча по зъбите ми.

— Лили, целувка!

Дарих ключа с гореща целувка.

Без някой да я е учил, Ема започна да нарича и Антон, и мен с малките ни имена. Това ни обезпокои сериозно, не очаквахме хората да си мислят, че сме чак толкова либерални. За да оправим нещата, решихме да се наричаме един друг мама и тати.

— Сега си донеси ключа и тати ще те целуне.

— Антон — поправи ме тя и се намръщи.

— Тати — настоях аз.

— Антон.

След като Антон целуна играчката, той оповести:

— Имам подарък за теб.

— Предполагам, не е въпросният пръстен от „Тифани“.

Той извади ръцете си изпод одеялото и ми показа чантичка с козметика от „Джо Малоун“. Да не се ядосвам за фон дьо тена, който дадох на Зулема.

— Антон, не можем да си го позволим, бедни сме.

— Да, но не завинаги. Когато ни потръгне работата с Мики, ще имаме пари. А твоят процент пристигат в края на септември.

— Добре. — Вече се бях размекнала. — С цялата си кожа ти благодаря. Но защо ще ми даваш подарък?

— Трябва и ние да живеем по малко. И се надявам да се любиш с мен.

— Няма нужда да ми даваш подаръци, за да се любим — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор.

— Просто се обади следващите три пъти на строителите вместо мен — добавих. — И ще направя всичко каквото пожелаеш.

— Сделката е сключена.