Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (64)

Глава 20

Петък следобед

Денят продължавате да бъде лош. Точно след обяда й позвъни Хариет Дж. Евънс.

— Е?

— Съжалявам, не.

— Но не си имала време да я прочетеш!

— Прочетох достатъчно. Вярно е, че ме забавлява, разсмива ме, но има прекалено много като нея. Извинявай, Джоджо.

Следващият!

Пол Уитингтън от „Тор“. Беше мъж, но се справяше добре с комерсиалните романи — за разлика от мнозина редактори, не мислеше, че трябва да се срамува от чувството си за хумор.

Джоджо му се обади, превъзнесе „Таткото беглец“, сякаш беше следващата книга на годината, и Пол обеща да я прочете през уикенда.

— Манодж! Изпрати куриер!

 

В три и тридесет имаше среща с Иймън Фарел, автор и голям досадник. Той се появи в четири без пет, миришещ на тютюн, пържено и „Пако Рабан“, с едва доловим дъх на урина. Тъй бе, защото беше гений. Понеже бе един от най-добрите й автори, отстъпващ само на Нейтън Фрей, Джоджо беше принудена да го целуне. Не се случва често, но понякога си мразя работата, помисли си печално тя.

Той седна срещу нея, облечен с дрехи, които изглеждаха, сякаш са били завързани за задницата на някоя кола и са ги влачили из града часове наред — друг белег за гениалността му — и се заоплаква в продължение на чисти четиридесет и пет минути от всеки писател на планетата. След което рязко стана и каза:

— Е, отново отивам да се ядосвам.

— Ще те изпратя до асансьора.

По коридора се разминаха с Джим.

— Джоджо, ще се бавиш ли много?

Хубаво ли прекарахте снощи, да плащате на жена си събличат дрехите? Тя потисна яда си.

— Не, веднага се връщам.

— Отбий се при мен.

— Кой е този? — попита Иймън. — Джим Суийтмън, който урежда правата за екранизация? Който прати оня боклук на Нейтън Фрей в Холивуд? Прави ли нещо по моя въпрос?

— С твоя боклук? Ще видим.

— Моля?

— Асансьорът е тук — натъпка го вътре, заедно с вонята му. — Пази се, Иймън. Ще ми липсваш.

Вратите се затвориха с плъзгане, отнасяйки Иймън Фарел надалеч. Какво облекчение! Обичайните й способности на бавачка на авторите днес я бяха изоставили. С олекнало сърце тръгна да се връща — и в другия край на коридора видя Марк с някаква руса жена. Писателка? Редакторка? Всеки нерв в тялото й се напрегна, като разбра, че е Каси.

Която не беше същата, каквато я помнеше. По-висока и по-стройна, с бяла риза и КАКВО? О, мили Боже! Не можеше да бъде. Но погледна отново — така беше! — мозъкът й се парализира при тази мисъл. Тя носи моето сако. Тя е над четиридесет, за какво, по дяволите, й е сако от „Уисълс“? Модел, който няма да се носи след три месеца. Нещо, което аз се поколебах да си купя, а съм само на тридесет и три.

Марк я видя, лицето му се изопна от тревога, размениха погледи, които подобно на светкавици прорязаха коридора. Джоджо понечи да се обърне кръгом и да побегне към асансьорите, но щеше да е прекалено очевидно; трябваше да тръгне към тях. Коридорът заприлича на тунел, от който нямаше път за бягство, нямаше врати, в които да се шмугне, и измина цяла вечност, докато извърви шестте метра, които ги деляха. Каси стъпваше по-бързо от Марк, гласът й беше висок и тя сякаш го гълчеше за нещо.

— Глупав мъж, такъв — каза тя, след което се засмя.

Когато ги стигна, Джоджо сведе глава, промърмори: „Здравейте“ и се промуши покрай тях, но чу Каси ясно да казва:

— Здравей.

По дяволите.

— Здравей.

И Марк, и Джоджо се опитаха да продължат, но Каси беше спряла, така че се наложи Марк да ги запознае, което направи с целия ентусиазъм на човек, тръгнал към електрическия стол.

— Това е Джоджо Харви. От нашите агенти.

— Джоджо Харви — Каси пое дланта й с двете си ръце, погледна я в очите и каза: — Мили Боже, вие сте прекрасна. — Очите й бяха сини, съвсем като на скандинавците, и въпреки че около тях имаше бръчици, тя беше привлекателна. — А аз съм Каси, многострадалната съпруга на Марк.

По дяволите. Но Каси й смигна, и Джоджо разбра, че се шегува.

— Имах намерение да ви пиша, Джоджо.

По дяволите.

— Така ли?

— Имате толкова много добри автори. Сигурно сте много умна.

Откъде знае тя за авторите ми?

— Много ми хареса „Церовете на Мими“ — възкликна Каси. — Беше великолепна, истински диамант — точно както си мислеше Джоджо. По дяволите. — И се надявам, че няма да вьзразите, ако помоля Марк да открадне един екземпляр от последната книга на Миранда Инглънд от кабинета ви. Не е ли чудесна? Забравяш за света около теб — точно както смяташе Джоджо. По дяволите.

— Много четете — прозвуча като робот, беше в шок. Очакваше изцапани с тебешир памучни поли на ластик, проски ходила в широки, безформени обувки и безкрайно отегчителна жена, чиято страст бяха чаят и градинарството.

— Обичам книгите — Каси излъчваше радост. — Единственото, по-хубаво от книгата, е безплатната книга. — Същото мислеше и Джоджо. По дяволите.

— Яв-но ста-ва-те за на-ши-я бранш — механично отговори тя.

Каси се усмихна на Марк с обич:

— Той е експертът — после се изкикоти. Изкикоти се! Сякаш имаше предвид други неща, в които е експерт. Прегърна го през врата. — Да вървим, рожденико.

Преди Марк да се отдалечи, хвърли умолителен поглед към Джоджо. Лицето му беше с цвета на прясно излят цимент.

— Радвам се, че се запознахме, Джоджо — обади се Каси. Размахваше безплатната книга на Миранда Инглънд. — И благодаря за книгата.

Джоджо ги наблюдаваше как влизат в асансьора и изведнъж й се прииска да изкрещи:

— Марк, моля те, недей да спиш с нея!

Всъщност, кога Марк за последен път бе спал с Каси? Не я беше грижа. Преди не ревнуваше от съпругата му. Негодуваше, че семейството му обсебваше времето му, но за първи път почувства Каси като съперница. Досега преди всичко я съжаляваше. Изпитваше съжаление и вина.

Той разговаря с нея, разказва й за работата си. Тя чете, умна е. Има изискан вкус към саката. И към мъжете. По дяволите. Излизам навън. Трябва да изпуша една цигара.

Взе цигарите и запалката си и на път към асансьора, докато минаваше покрай кабинета на Джим Суиитмън, той я повика:

— Джоджо Харви, влизай!

Тя бутна вратата с крак, остави я да се блъсне в картотеката и се облегна на касата.

— Този Иймън Фарел вони като камион за боклук! — после Джим забеляза странното й настроение. — Охо! Срещнала си Каси?

— Беше облечена с моето сако. Отивам долу да запаля една цигара. Ще се видим след малко.

Асансьорът беше попил миризмата на Иймън. Навън, на улицата, тя изпълни дробовете си с отдавна жадувания никотин и се облегна на стената, когато за миг забеляза Марк и Каси в автомобил от другата страна на улицата. Още не бяха потеглили. Инстинктивно отстъпи назад към входа, да не би да я забележат. Марк беше на мястото до шофьора, Каси беше зад волана. В устата си имаше цигара и караше на заден през процепа между две коли, очите й се бяха притворили от дима. Тя пуши! Също като мен!

Каси рязко се стрелна по улицата и едва не се сблъска с друга кола. Шофьорът, възрастен мъж, ядно натисна клаксона, но Каси извади цигарата си от устата и му прати въздушна целувка; Джоджо я виждаше как се смее. После отплуваха.

Да му се не знае.

Смачка цигарата си с крак, изпуши още една, после трета, след което се качи при Джим.

— Не може ли да си поговорим с питие в ръка?

— Кога? Сега ли?

— Минава пет. Да вървим.

— Къде? В „Дилижанса“ ли?

— Където и да е, стига да продават силен алкохол?!