Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (47)

Глава 2

Второто — и навярно най-маловажното от четирите събития: получих нова поръчка в работата. Обадиха ми се на следващия ден — в един без десет, когато тъкмо се канех да изляза на обяд. Това беше знак как ще се развият нещата; някои хора са прекалено придирчиви, дори да не го правят нарочно. Името на примадоната беше Лесли Латимор, ирландка. Накратко, тя ходеше на много купони, харчеше много пари, които естествено не бе спечелила сама. Баща й, Лари, „Пачката“ Латимор, беше забогатял от ловко предприемачество скубане на ирландските данъкоплатци, но май никой не го беше грижа. Най-малко Лесли.

— Търся някой да организира тридесетия ми рожден ден и чух, че сватбата на Давиния Уестпорт е твое дело.

Не я попитах била ли е на сватбата на Давиния; знаех, че не е. Беше дъщеря на избегнал правосъдието престъпник и Давиния беше тъй далеч над нея, че не можеше да я докосне. Но Пачката очевидно искаше да купи на дъщеря си, каквото има Давиния.

— Как си представяш празненството?

— Двеста души и повече. Ще бъда облечена като принцеса. Нещо като готическа Барби — отговори тя. Работата определено ми беше нужна. — Кога можеш да дойдеш при мен?

— Днес. Сега.

Грабнах няколко папки, съдържащи снимки на купоните, организирани с най-много въображение, и се отправих към двуетажната къща на Лесли в центъра на града с изглед към реката. Косата й беше грижливо фризирана, имаше средиземноморски тен, дрехи, току-що пристигнали от магазина и целия блясък, който притежават богатите. И разбира се, миниатюрна чантичка, потвърждаваща теорията ми, че колкото по-богата е някоя, толкова чантичката й е по-малка. Какво има да носят? Златната си карта, ключовете от аудито и мъничък мобилен телефон. Моята чанта повече прилича на куфар, пълна е с папки за работата, протекли химикалки, кърпички, недоядени вафли, хапчета против главоболие, диетична кола и, разбира се, буцестия ми телефон.

Лесли: се държеше доста неприятно — беше безцеремонна и невероятно груба, което я загрозяваше, пък и не беше голяма красавица.

Като я позагледате, забелязвате, че е доста ъгловата откъм носа и брадичката. По-подходяща беше за вещица, а не за принцеса. Чудно как Пачката не й бе купил нова брадичка. Обаче, нравеше ми се или не, трябваше да приема, че имаме еднакви идеи.

— Защо трябва да наема теб? — поинтересува се тя и аз заизреждах събитията, които бях организирала: сватби, конференции, церемонии по награждавания, а после взех да се запъвам и изиграх последния си коз. — Имам вълшебна пръчица — казах аз, — със сребърна звезда на мек люляков фон.

— И аз имам — извика тя. — Наемам те.

Тя изтича и я донесе, след което тържествено я завъртя над главата ми и каза:

— Удостоявам те с честта да организираш рождения ден на Лесли.

После ми я подаде и рече:

— Кажи: „Дарявам ти замък с кули.“

Взех неохотно пръчицата.

— Хайде! — настоя тя. — „Дарявам ти замък с кули.“

— Дарявам ти замък с кули — повторих аз.

— Дарявам ти средновековна зала.

— Дарявам ти средновековна зала — повторих отново. Работата започна да става доста досадна.

— Дарявам ти достойни рицари.

— Дарявам ти достойни рицари.

При всяко „даряване“ трябваше да завъртам пръчицата над главата й и да докосвам с нея рамената й. Беше много унизително, после тя загуби интерес към пръчицата и едва не се разплаках от щастие. Особено като се има предвид, че трябваше да си запиша изискванията й.

Какъв списък стана! Искаше сребриста, царствена „тога“ (използва тази дума) със заострени, дълги до земята ръкави, бяло хермелиново наметало, островръха шапка сато на принцеса и сребърни обувки (естествено остри). Напитките трябваше да са розови. Пожела сребърни столове с извити крака. И храната трябваше да е розова.

Записах си всичко, кимайки:

— Да, хубава идея.

Не й зададох никакви трудни въпроси, като как ще убедим гостите мъже да пият розовите напитки и как, по дяволите, очаква някой да танцува под звуците на група менестрели, свирещи на лютни. Не му беше времето да откривам слабите страни на тези части от идеята й, имащи най-малко практическо значение. Все още се намирахме под топлото сияние на младоженческия период и имаше предостатъчно време за схватки с надвикване през идващите седмици — когато тя щеше да ми крещи, а аз кротко да се усмихвам — о, достатъчно време.

— Кога искаш да го направим?

— На тридесет и първи май.

След два месеца. За да го изпипам, ми трябваха две години, но такива като Лесли не гледат да те улеснят.

Както и да е, тръгнах си пълна с идеи и всичко изглеждаше много по-лесно. Новата работа винаги ободрява — след като времето си минаваше, без да имам каквито и да е поръчки, все едно ми бяха взели кислорода — но сега дишах свободно и без усилие, и освен това беше очевидно, че идващата петъчна вечер би била идеална за близка среща с Оуен. Можех да се престоря за пред майка ми, че имам да свърша нещо и да се насладя на блажен махмурлук на следващия ден. Не беше хубаво да лъжа мама, но не ме беше грижа. След като станах свидетел на близостта между татко и Колет, трябваше да променя живота си.

Докато се върна в стаята си, Лесли беше оставила четири съобщения — имала „страхотни“ идеи; поканите трябвало да се доставят лично от красив принц; на гостенките да се раздадат торбички с гримове, когато пристигнат — но не искаше да плаща за тях.

— Обади се в „Клиник“ — наставляваше ме тя, — в „Ориджинс“ и „Прескриптивс“. Кажи им, че ни трябва нещо безплатно.

Още едно съобщение:

— И в „Деклер“ и „Джо Малоун“.

И още:

— Извикай Лулу Гинес за дизайнер на торбичките.