Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (62)

Глава 18

Понеделник сутринта, отваряйки пощата

Писмото беше отбелязано като лично и Джоджо помисли, че познава почерка. Скъса плика и извади листа.

— О, не!

 

Мила Джоджо,

Няма лесен начин да ти съобщя, но реших да не се връщам на работа. Знам, че ти обещах. Тогава наистина вярвах, че ще го изпълня, но не очаквах, че толкова много ще обичам Стела и не ще мога да понеса мисълта, че ще остава цял ден само с бавачката си. Когато с теб стане същото, ще разбереш за какво говоря.

Знам, че с Манодж си в добри ръце, и се надявам да останем приятелки.

С много обич: Луиза и Стела

 

Джоджо обичаше Луиза. Беше й дясната ръка, умница, която винаги й беше от помощ. Поне преди да роди и да се побърка. Новината не беше добра. Побърза да се срещне с Марк.

— Луиза няма да се връща.

— Ясно.

— Ти знаел ли си?

— Предполагах, че ще стане така. Случва се.

— Кълнеше се, че ще се върне.

— Сигурен съм, че тогава наистина го е вярвала.

— Навярно си прав — съгласи се Джоджо.

— Да потърсим ли нов човек, или предпочиташ да задържиш Манодж?

— Манодж ми харесва. Справя се доста добре — неохотно призна тя. — Луиза ми беше приятелка. И за теб знаеше. Предполагаше, че винаги ще се съмнявам в Джим Суийтмън.

Марк не отговори. Джоджо наруши настъпилата продължителна тишина.

— В петък имаш рожден ден. В осем часа, в моето легло те чака един специален подарък.

Мина известно време, преди той да отговори:

— Не мога — в гласа му се долавяше болка. — Каси организира празненство.

— Така ли? Какво?

— С преспиване в провинцията. Уеймаут Манор или нещо такова. Извинявай.

Джоджо успя да се стегне.

— Хайде, Марк, тя ти е съпруга.

— Какво ще кажеш за неделя?

— Става.

Когато съобщи на Манодж, че остава за постоянно, той бе толкова щастлив, че едва не заплака.

— Няма да съжаляваш за решението си — увери я той с треперещ глас.

— Вече съжалявам. Я се стегни. Някакви съобщения?

— Обади се Джема Хоган. Пита дали вече си продала книгата й.

Джоджо разтърка очи. Джема Хоган беше ирландката, която й изпрати поредица от имейли до приятелката й, в които се разказваше как бащай е напуснал майка й. Когато листите пристигнаха на бюрото на Джоджо, те още не бяха в цялостна книга, но бяха достатъчно забавни и смешни, за да предизвикат интереса й.

После двете се срещнаха — това беше най-необичайната среща, която бе имала. Всеки автор даваше мило и драго книгата му да види бял свят. Но тази Джема беше различна и в един момент Джоджо осъзна, че настоява да представлява жена, която нито е написала книга, нито иска да я публикуват. Мислеше, че повече няма и да я чуе, но няколко седмици след срещата Джема се обади, за да съобщи, че вече работи над книгата и след по-малко от месец готовият роман пристигна.

Спадаше към категорията, която Джоджо наричаше „И какво от това“, не беше достатъчно добра, за да се продаде чрез наддаване. Налагаше се Джоджо да се свърже с всяка издателска къща поотделно и ако я отхвърлят, да продължи със следващата.

Героинята Изи беше централната фигура на тази любовна история. От първата страница си личеше, че ще скъса с мрачния Емет — с трапчинка на брадичката, явно второстепенен герой. По-нататък тя се влюбваше в тихия, но сексапилен аптекар, който продаваше успокоителни за майка й. Именно историята на майката беше трудна за смилане. Шестдесет и две годишна, дотолкова задръстена и зависима, че дори не се бе научила да шофира, изведнъж разработваше собствен бизнес: (внос на швейцарски козметични продукти в Ирландия, в съдружие с швейцарския си жиголо).

Беше абсолютна мистификация. В истинския живот, зад всяка изоставена съпруга, спечелила титлата „Бизнес дама на годината“, стояха хиляди други нещастници, които никога не успяваха да възстановят равновесието си. От кои щеше да бъде Каси, зачуди се Джоджо. Разбира се, ако Марк и тя някога… Искрено се надяваше да бъде от първата категория. Независимо от слабостите си, книгата беше забавна и щеше да се продава добре. Със сигурност критиците дори нямаше да й обърнат внимание; подобни книги — „женски измишльотини“ — не ги ловеше радар. От време на време, за да дадат пример на останалите, взимаха някоя и я удостояваха с вниманието си — въпреки че пишеха рецензиите дори без да са чели книгата — и я обсипваха с презрение, като грозно демонстрираха превъзходството си на бели хора към бедните негри.

Естествено щеше да бъде различно, ако е написана от мъж… Изведнъж започваха да говорят за „смела нежност“ и „безстрашно изследване и тълкуване на чувствата“. И жените, които обикновено се присмиваха на „женските романи“, с гордост ги четяха на публични места, стига авторът да носеше панталони.

Хрумна й една мисъл… Какви бяха шансовете да убеди Джема Хоган да се представи за мъж? Не да се предрешава като такъв, просто да издаде книгата си под името Джери Хоган, да речем. Но едва ли щеше да стане. Както мнозина автори, Джема навярно с нетърпение чакаше снимката й се появи в „Хелоу“ и да прочете името си във вестниците.

Когато Джоджо позвъни, за да й каже, че ще представлява нея и книгата й, Джема тихичко се засмя.

— Иде ми да ревна от радост, но съм на работа — вместо извинение каза тя. — Наистина ли ви харесва?

— МНОГО. — Наистина й допадаше. — Забравих да те питам, има ли си заглавие?

— Разбира се. Не съм ли го написала? Нарича се „Греховете на бащата“.

— Не, не става.

— Моля?

— Аз повече те моля. Промени заглавието.

— Но то подсказва каква е историята.

— Това е лек, любовен роман! Трябва му ненатоварващо романтично заглавие. „Греховете на бащата“ звучи като мрачен викториански роман: незрели момичета, чиито полубратя искат да ги изнасилят сред нивята. И всичките сакати.

— Кой е сакат? Момичето или братът?

— Имах предвид брата. Но може и да е момичето, или и двамата. Какво ще кажеш за „Шемет“?

— Но то не означава нищо.

— Джема, чуй ме добре. Не мога да продам книгата ти с подобно заглавие. Измисли ново.

След дълго мълчание, Джема мрачно проговори:

— „Таткото беглец“.

— Не.

— Друго не ми идва на ума.

— Добре, ще го използваме за примамка. Трябва ни ново заглавие, но веднага ще започна да разпращам книгата.

— Няма нужда да я изпращате на много хора. Бих искала да я предложите на издателя на Лили Райт — „Долкин Емери“.

— Виж ти — за начинаещ автор Джема демонстрираше удивителни познания относно издателите. После Джоджо се замисли — идеята не беше лоша. „Долкин Емери“ имаха успех с „женските“ романи: освен с Лили Райт, бяха постигнали голям успех с Миранда Инглънд.

— Можем да опитаме с „Долкин Емери“, но ще я изпратя на друг редактор. Не е добра идея приятелки да имат един и същ редактор. Вероятно ти се струва трудно за вярване, но това може да постави началото на голямо съперничество… — ако вече не беше започнало, както подозираше — …и да развали приятелството ви.

— Ние всъщност не сме приятелки. Само… се познаваме.

Въпреки това Джоджо отсъди против. Клиентът не винаги е прав. Изпрати книгата на Алоиф Бирн.

Но Алоиф се обади по телефона и каза:

— Джоджо, този „Татко беглец“ е по-подходящ за Таня Тийл. Дадох го на нея.

Най-странното беше, че когато чу, че редакторката на Лили ще рецензира книгата й, Джема каза:

— Знаех си. Писано ми е тя да ми бъде редактор.

И въпреки че Джоджо не вярваше какво е писано и какво не, беше впечатлена.

За около пет минути Таня я отказа. Заяви, че книгата е миличка, всъщност напомняла последната книга на Миранда Инглънд, но не била достатъчно добра.

Дявол да го вземе, рече си Джоджо. Тези книжлета й купуваха лака за нокти, но искаха много работа, а отплатата беше скромна.

Кой беше следващият? Патриша Евънс от „Пелъм“. Но Патриша не й беше простила, че не прие предварителното предложение за „Любовта и фереджето“. След като два дни умува над „Таткото беглец“, редакторката изпрати стандартно писмо за отказ. Джоджо можеше да се обзаложи, че Патриша не е чела книгата. Наред беше Клер Колтън от „Садърн Крос“. Така че, въпреки че нямаше добри новини, позвъни на Джема. Политиката й беше редовно да се обажда на всичките си автори, без значение колко малко приходи й носеха, и да ги в държи в течение.

— Не съм я продала още, Джема. Отказаха ми от още две места. Но не се тревожи, тук има предостатъчно издатели.

— Не можем ли отново да опитаме при редактора на Лили Райт?

— Не, определено не можем.

— Добре. Ще помисля за ново име.

— Изненадай ме.

— „Предателство“.

— Прекалено в стила на Даниел Стийл. Всъщност знаеш ли, не е моя работа да ти го казвам, но някак трябва да излезеш от стереотипа. Всичките заглавия, които избираш, са, как да кажа, мрачни.

— Защото аз съм мрачна.

— Е, както и да е. Обади ми се, когато измислиш подходящо заглавие.