Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (12)

Глава 12

2:35, понеделник сутринта

Манодж провря главата си през отворената врата.

— Джоджо, Кийт Стейн е тук.

— Кой е Кийт Стейн?

— Фотографът от „Литературни новини“. Да направи снимки към материала ти.

— Добре. След две минути — отговори Джоджо. — Сваля краката си от бюрото и захвърли настрани кръстословицата, която я подлудяваше. Извади от косата си химикалката, която служеше за заместител на шнола. Кестеняв водопад се стече по раменете й.

— Нямаше нужда, госпожице Харви, и така сте прекрасна — каза Манодж. — Като изключим, че гримът ви се е поразмазал.

Той й подаде чантата.

— Покажете хубавото си лице.

Джоджо не се нуждаеше от поощрение. Всеки в издателския бизнес четеше въпросника в „Литературни новини“, първо това правеха сутрин.

Тя отвори несесера си и отново си сложи вампирско червеното червило — запазената й марка. Щеше й се да не е така, предпочиташе да носи бледорозов гланц за устни или страхотното неутрално сиво-кафяво. Но веднъж беше дошла на работа с „дискретно начервени“ устни и всички я гледаха странно. Марк Ейвъри й каза, че изглежда малко пребледняла, а Ричи Гант я обвини, че има махмурлук.

Същото беше с косата й; по никакъв начин не й отиваше. Когато беше прекалено дълга, приличаше на невчесана грънчарка, а с твърде къса, ами… Когато навърши двадесет, скоро след като пристигна в Лондон, се беше подстригала като гамен и веднъж, като влезе в една кръчма, барманът я изгледа подозрително и попита:

— На колко години си, синко?

Толкова за експеримента с късата коса — и свежото лице.

— Слагай повече туш — настоя Манодж.

— Ти си гей — снизходително му отговори Джоджо.

— А ти си политически неориентирана. Говоря ти за туша. Две думи: Ричи Гант. Хайде да го поболеем.

Джоджо установи, че си слага туш с нов ентусиазъм.

След като набързо си дооправи грима — руж, фон дьо тен — Джоджо прекара четката през косата си за последен път и беше готова.

— Много си секси, шефке. Извънредно прелъстителна.

— Кажи му да влезе.

Натоварен с техниката си, Кийт пристъпи в кабинета, спря и силно се засмя.

— Приличаш на Джесика Рабит! — каза той с възхищение. — Или на онази, червенокосата, от филмите от петдесетте. Как й беше името?

Той тропна с крак няколко пъти.

— Катрин Хепбърн? Не.

— Спенсър Трейси?

— Той не беше ли мъж?

Джоджо вдигна бяло знаме.

— Рита Хейуърт.

— Да! Някой казвал ли ти е, че приличаш на нея?

— Не — усмихна се тя. — Никой.

Очите му бяха толкова откровени, че едва ли бе злонамерен.

Кийт разтовари фотографското си оборудване, огледа малката, затрупана с книги стая, задържа очи върху Джоджо, после пак хвърли поглед наоколо.

— Нека направим нещо малко по-различно — предложи той. — Вместо обичайната снимка на бюро в стил Уинстън Чърчил, да го направим по-атрактивно.

Джоджо смразяващо изгледа Манодж.

— Какво си му казал? За последен път, чети по устните ми. НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ да си събличам блузата.

Кийт светна.

— Била сте подготвена за подобно нещо? Може да бъде съвсем дискретно. Два поставени на място палеца…

Нов поглед от страна на Джоджо внезапно го да накара замлъкне и когато отново заговори, фриволността се бе изпарила.

— Прекрасно бюро имате, Джоджо. Какво ще кажете да легнете на него на една страна и да смигнете с едно око?

— Аз съм литературен агент. Покажете малко уважение!

Освен това беше толкова висока, че щеше да стърчи от двата края.

— Имам идея — съобщи Манодж — ами ако имитираме онази известна снимка на Кристин Кийлър? Знаете ли я?

— Седнала на кухненски стол на обратно? — попита Кийт. — Класическа поза. Прекрасна.

— Тя беше гола.

— Вие не сте длъжна да бъдете.

— Добре — Джоджо реши, че е за предпочитане пред това, да се изтяга в пълен ръст върху бюрото и лакътят й да стърчи във въздуха. По-скоро да се свършва; имаше сума ти работа и вече беше загубила половин час с кръстословицата.

Манодж изчезна в галоп и се върна с кухненски стол, който Джоджо възседна, чувствайки се като пълна глупачка.

— Фантастично — Кийт коленичи пред нея, за да започне да снима. — Сега една голяма усмивка — но преди да натисне копчето, той свали фотоапарата от лицето си и отново се изправи на крака. — Не изглеждате съвсем естествено — установи. — Бедата е в костюма ви. Може ли да си свалите сакото? Само сакото — добави бързо той.

Джоджо не искаше, не и на работа. Костюмът й на дискретно райе беше като предпазна броня и без него се чувстваше прекалено уязвима. Освободено от ограниченията на сакото, поведението на тялотой я караше да мисли за превтасало тесто — толкова много преливаше, че бе невъзможно да повярваш, че едно време всичко й е било по мярка. Но циците й щяха да са скрити от облегалката на стола, така че тя се изхлузи от сакото и отново яхна стола, придръпвайки облегалката към гърдите си.

— Има още нещо — каза Кийт, — бихте ли навили ръкавите на ризата си? И разкопчайте поне едно копче. Само едно, моля ви. И си поразтърсете косата, разпуснете я.

— Мисли си за страст — настоя Манодж.

— А ти — за опашките пред бюрата за безработни.

— Хайде да действаме — прекъсна ги Кийт. — Джоджо, очите към мен.

ЩРАК!

— В работата ми казваха, че едно време си била ченге в Ню Йорк, преди да влезеш в играта. Вярно ли е?

ЩРАК!

— Какво ви става, бе хора? На всички им харесва, че е била ченге. Даже и Марк Ейвъри си позволява сексуални фантазии как Джоджо с един ритник разбива врати, щраква белезниците и промълвява: „Вкарах те на топло.“ Какво, нямате ли жени полицайки във вашия град?

— Не е същото — носят обувки с нисък ток и пригладени коси. Наистина ли сте били в полицията?

— Няколко години.

ЩРАК!

— Супер.

Не беше супер. Беше гадна работа и тя обвиняваше телевизията, че я изкарваше страхотно занимание.

— Трошили ли сте с ритник врати?

— Стотици.

ЩРАК!

— Работили ли сте под прикритие?

— Винаги. Трябваше да съблазнявам мафиотски босове, да спя с тях и да науча всичките им тайни.

— НАИСТИНА ЛИ?

ЩРАК!

— Не — засмя се тя.

— Гледайте все така. Стреляли ли са по вас?

ЩРАК!

— Постоянно.

— Наклонете леко глава. А вие стреляли ли сте?

ЩРАК!

— Да.

— Сега една голяма усмивка. Убивали ли сте?

ЩРАК! ЩРАК! ЩРАК!