Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (10)

Глава 10

Тъй като съм единствено дете, беше неизбежно в крайна сметка аз да се грижа за възрастния си родител. Но не бях готова, поне не още. Мислех, че подобно нещо ще се случи в далечното, неясно бъдеще, а в мъглявите ми представи винаги присъстваше и мъж, който да споделя бремето ми. Освен това си представях, че липсващият родител поне ще е проявил благоприличието да е починал, а не да живее в разврат със секретарката си. Е, човек предполага, Господ разполага.

За ужасно кратко време старият ми живот си замина. Въпреки че му се възхищавах отстрани — апартаментът ми, приятелите ми, моята независимост — някак беше по-лесно да се откажа от него заради майка ми. И, да бъда откровена, без татко чувствах, че трябва да остана вярна на единствения родител, когото имах.

Въобще без да го искаме, аз и мама възприехме определен ред, който основно се състоеше в това, да не мърдаме от къщи, като някои чудачки. Позволено ми беше да ходя на работа — после се прибирах, сядах на канапето до нея и всяка вечер гледахме едни и същи програми: две серии на „Семейство Симпсън“, един час „Бъфи“ и накрая — новините в девет часа.

Ако се налагаше да работя до късно, тя гледаше сериалите сама и ми разказваше какво е станало, когато се върнех. В събота и неделя гледахме „Убийства в Мидсомър“ или „Морс“ — филмите, които преди беше гледала с татко, и най-странното беше, че макар никога да не оставах сама, бях ужасно самотна.

Мама и аз нямахме какво особено да си кажем. Понякога ще попита:

— Защо мислиш, че ме напусна?

— Навярно защото чичо Лио и леля Маргот умряха толкова скоро един след друг.

— И аз скърбя за Лио и Маргот — отговаряше тя, — но май не е в това причината.

Ами може би защото ще стане на шестдесет през август. Хората често полудяват, като се зададе годишнина с нула накрая.

— Преди две години станах на шестдесет, нима си взех любовник?

Надявахме се баща ми да се върне и животът пак да стане хубав, макар че не разчитахме твърде много. Мама вече не готвеше, така че карахме на бисквити, пастет и консерви. Само да станех от канапето да се облекча, и тя добиваше тревожен вид, и аз се чувствах гузна.

Никой не можеше да повярва, че не мога да убедя татко да се прибере.

— Трябва да измислиш нещо — повтаряше Коуди.

Като изключим личния ми живот, не можех да се упреквам за нищо, дори не ми се говореше.

В работата нещата също не вървяха добре. Въпреки че не се бях провалила напълно (Аааа! Каква мисъл, наказанието в Стаята Без Прозорци), нямах никакви нови ангажименти и Франсис и Франсес не бяха особено очаровани, защото, както ми натякваха почти всеки ден, трябвало да увеличавам оборота си всяка година с петдесет процента. (Миналата година бяха само десет процента, но сега бяха хвърлили око на една вила в Испания.)

— Новата поръчка няма да ти дойде сама — оплакваше се Франсес. — Трябва да я търсиш, Джема. Да вървиш по петите й като куче.

Истината беше, че бях загубила хъс. Целият бизнес зависеше от жизнеността и инициативността ми. Когато обядвах с представители на други компании, те биваха заслепени от енергията ми и добиваха увереност, че следващата им конференция ще бъде нещо особено, блестящо и интересно и при всички случаи ще им се отрази добре.

 

Хората се тревожеха за мен, най-вече Коуди.

— Вече не излизаш. Не е в твой стил да сдаваш багажа.

— Не съм се предала. Само докато баща ми се върне вкъщи. За себе си съм му определила два месеца срок да се осъзнае, а са минали само шест седмици.

— Ами ако не се върне?

— Ще си дойде. Надеждите ми се крепят на няколко факта, особено, че не са пристигали други адвокатски писма за временни финансови споразумения.

— Ако майка ти отказва да излиза, трябва да я оставяш сама.

— Не мога. Започва да плаче и да се задушава. По-лесно ми е просто да остана. Даже не ходи на църква. Казва, че религията била глупост.

Коуди се ужаси.

— Като помислиш, всъщност е права, но не очаквах нещата да са толкова зле. Ще наминавам.

Отбиваше се у нас, сядаше до майка ми и казваше:

— Слушай, Морийн, като седиш тук, няма да го върнеш.

— Нито ако тръгна да танцувам по балове или започна да играя бридж.

— Морийн, животът си върви.

— Не и за мен.

След време се отказа и в антрето призна с известно възхищение:

— Наистина е голям инат, какво ще речеш?

— Казах ти. Упорита е като магаре.

— Сега виждам откъде си го наследила. Да ти се намира нов вид шоколад? Прощавай.

Той театрално се плесна по устата с ръка.

— Е, предполагам, че не. Като гледам мамчето ти, от сладко се е захаросала.

— Друг път — възразих, но той твърдо ме прекъсна и сложи ръка на гърдите си.

— Коуди Купър служи на истината. Казвам ти го, защото съм длъжен. Тя беше привлекателна жена, твоята майка, напомняше на Деби Рейнолдс от петдесетте. Какво стана с косата й?

— Пораснала е. Не ще да отиде на фризьор. Измервам времето, откакто баща ми го няма, по дължината й. Вече е прекалено дълга.

— Тя се съсипва — Коуди помълча, за да наблегне на думите си. — А като гледам, и ти също. Мисли му.

После изчезна като кръстоносец с наметало и понеже не исках да мисля за това, което каза за мен, се замислих за майка ми.

Човек не гледа на родителите си по начина, по който гледа на другите хора, но ми се струва, че мама беше някак си сладка и закръглена. Заоблени прасци, загладени ръце, спретната талия и малки, пухкави длани и ходила. (Тях съм наследила от нея, което е жалко, защото подобна фигура в наше време е крайно старомодна.) Дълго време тя изглеждаше по-млада от татко и наистина не мога да посоча кога настъпи промяната, но вече не младееше. До кризата тя редовно си правеше косата — не просто я къдреше, правеше я някак по-лъскава и слагаше повече лак, отколкото трябваше, но въпросът е, че се стараеше. Освен това обичаше дрехите — едва ри е нужно да поясня, че такива не бих облякла, ако ще от това да зависи животът ми; жилетки с апликации или блузи с лъскави копченца. Но тя си ги обичаше и за да намери, каквото й е по вкуса, обикаляше магазините. По време на разпродажби се отправяше с автобус към центъра на града сама и винаги се завръщаше тържествуващо.

— Беше сякаш иде краят на света — стари вещици ме ръгаха с лакти — но успях да ги надвия.

Радостно ще покаже трофеите от пътешествието си; ще разпростре нещата на кревата си и ще ме подкани да отгатна колко струват.

— Боже, не знам.

— Хайде де, познай!

— Преди или след разпродажбата?

— Преди.

— Седемдесет и пет.

— Седемдесет и пет ли? Та това е вълна!

— Сто.

— Повече.

— Сто и петдесет.

— По-малко.

— Сто и тридесет.

— Да! А сега познай за колко го взех.

— За четиридесет?

— Стига де, Джема, не се будалкай.

— За сто.

— По-малко, по-малко.

— Деветдесет?

— По-малко.

— Седемдесет?

— Вече е по-топло.

— Шестдесет?

— Повече.

— Шестдесет и пет?

— Да. На половин цена, а е чиста вълна.

През този ритуал преминаваше всяка дреха, която си бе купила, и татко винаги споделяше радостта й.

— Това е много хубаво, мила.

Често той ми казваше напълно искрено:

— Джема, майка ти е елегантна жена.

Чудно ли е, че бях тъй слисана, когато я напусна? Като се замисля, тя и него караше да отгатва цените, така че може да не е чак толкова за чудене.

 

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Вероломната крава

 

Знаеш ли какво? Андреа идва тичешком към мен в работата и изтърсва със светнали очи:

— Прочетох книгата, дето Лили Райт я написа!

Сякаш ще й дадат медал или нещо такова, защото я е прочела. Каза, че й харесва, че много й повдигнала настроението. Тогава навярно забеляза израза ми, защото млъкна. Боже, колко са тъпи хората.

Нито майка ми, нито аз сме виждали очите на баща ми от деня, в който го замерих с шоколадчето с тирамису. Не е звънял на нито една от нас — нито веднъж. Можеш ли да повярваш? Успявам да поговоря с него само когато се обаждам в работата му и Колет я няма, за да излъже, че е отишъл на зъболекар. Нито веднъж не дойде да си вземе дрехи, пощата, нищо. Помоли ме да му препращам писмата и аз отказах, защото исках да ги използвам, да го накарам да се отбива да ни види. Но той отказва да дойде. Измъкна се:

— А, сигурно са само сметки и такива работи, нищо чак толкова важно.

 

Спрях, преди да напиша следващата част. В нея разказвах на Сюзан как всяка сутрин през последните две седмици се събуждам в пет. Чудех се какво ще стане, докато паниката почти ме задушаваше. На тридесет и две животът ми изглеждаше свършил. Кога всичко щеше да се нормализира? Нямах близък човек и никакъв път за отстъпление. И с живота, който водех, надали щях да имам. Или татко щеше да се върне, или… или какво?

Нещо трябваше да се промени.

Но с баща ми никак не вървеше. Нямаше извинения или обещания, нито гняв, нито му подейства затрогващият ми призив към чувството му за отговорност.

— Татко — казах аз, — моля те, помогни ми, не мога да се справя. Това е мама, тя просто не е готова да… живее без теб.

— Трябва й твърдост, но скоро ще свикне.

Тонът му все още беше благ, но странно безразличен. Не го беше грижа.

Всичката невинност беше изчезнала, превърнала се бе в мръсотия и поквара. Когато бях малка, вярвах, че татко може да поправи всичко. Леля Ейлиш обичаше да разказва една шега, за времето си — дръзко сквернословие:

— Каква е разликата между Бог и Ноел Хоган? Джема не мисли, че Бог е Ноел Хоган.

Но сега светът беше друг. Никакво магическо избавление. Не можех да го понеса. Особено след като едно време бях татковото момиче. Всеки ден откакто бях навършила четири, той се връщаше от работа и, хванати за ръце, тръгвахме по магазините с количката ми с куклата, за да купим цигари.

Сега цялата тази близост беше изчезнала завинаги и вече никога нямаше да бъда малкото му момиченце. Беше си намерил друго и въпреки че знаех, че е глупаво и нелогично, се чувствах отритната. Какво ми имаше, че да се хване с някоя, с четири години по-възрастна от мен?

Мама беше права — беше все едно е мъртъв, само че по-лошо.

Най-големият от всичките ми страхове беше, че Колет може да забременее. Цялата история щеше да се бетонира и никога нямаше да върнем нещата, каквито бяха.

Тъжното бе, че цял живот съм искала брат или сестра. Внимавай какво си пожелаваш.

Всеки път, когато говорех с баща ми, заеквах от страх, че ще каже:

— Ще си имаш малка сестричка или братче.

Беше ли възможно? Страхувах се да попитам, да не му давам идеи, но не издържах, така че му се обадих и казах:

— Татко, има нещо, което искам да направиш за мен.

— За моравата ли става дума? — попита той. — Няма нужда да се коси до идния април, пък и косачката е под навеса.

— Ако Колет забременее… — нарочно направих пауза, за да скочи и да се развика, че нищо подобно няма да се случи. Но не стана така. Парализирах се от страх. — Ако надуе корема, моля те, обади ми се. Чуваш ли ме? Мислиш ли, че ще можеш?

— А, Джема, не бъди такава.

Въздъхнах, съжалявах за проклетията си.

— Извинявай, но ще ми кажеш ли все пак?

— Да.

Така че, въпреки че ми беше мъчно, че татко не ме търси, все пак беше и някакво облекчение. Продължавам със Сюзан.

 

Напоследък, освен всичко, ми стана фикс идея да си купя тостер „Здравей, Кити“. Толкова е симпатичен и, представи си, отпечатва образа на Кити върху печените филийки.

Успях да кача програма за връзка с Интернет на скапания стар компютър на баща ми. Освен другите му екстри, сега може да ми показва цветни въпросните тостери.

Пожелай ми късмет.

С обич: Джема

 

П.П. Минаха три седмици, откакто баща ми си отиде, и мама се справя страхотно. Отслабнала е с двадесет килограма, направи си руси кичури, дискретна операция за премахване на бръчките и си има тридесет и пет годишно гадже. Ще ходят заедно на почивка в Кап фера. Тя още отказва да се научи да кара, но няма значение, защото новият й приятел (Хелмут, швейцарец е) винаги изпраща кола да я вземе или идва сам с червения си „Астон Мартин“ с вертикално отварящи се врати.

 

Натиснах „изпращане“ и после включих стария компютър на баща ми. Ще намеря тостер „Здравей, Кити“ по Интернет, ако ще да умра.

— Какво правиш? — мама влезе в стаята и застана над рамото ми, докато щраках с мишката и пишех.

— Търся тостер „Здравей, Кити“.

— Защо?

Прехвърлях различните стоки с бясно съсредоточение.

— Четох, че Рийс Уидърспуун има такъв.

Мама помълча, после рече:

— Ако Рийс Уидърспуун скочи от някоя скала, и ти ли ще я последваш?

 

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Черен ден

 

Последното шоколадче от баща ми свърши. Навярно това ще извади мама от коловоза. Не че ще успее да излезе от него, защото е затрупана от тонове шоколад.

Да, естествено, че се шегувах за нейната метаморфоза! Велики Боже. Не мисля, че е събличала бродираната си одежда от сутринта, когато татко си тръгна, и още не се разделя с купичката от овесените ядки. А колкото до двадесетте кила, разбирай го обратно. Не спира да яде шоколад, казва, че се чувствала по-близо до баща ми, като се тъпче с продукцията на компанията му.

С обич: Джема

 

П.П. Поръчах тостера и сега искам раница като на Барби.

 

П.П.П. Хелмут има бухнала русолява коса (много подобна на мамината), траен слънчев загар и стройно гъвкаво тяло, което намирам за странно отблъскващо. Използва козметика „Ла Прери“, безбожно скъпи мазила. Остави едно бурканче в банята и, разбира се, аз си взех малко, а на следния ден той ми се изрепчи за, както се изрази, „кражбата“. Естествено, отрекох, но той възрази, че си знаел, че съм аз, че си личало къде съм бръкнала с пръста си в бурканчето и че само диваците си пъхат пръстите и правят дупки в кремовете „Ла Прери“.

Не му позволих да ме нарича дивачка и го наклеветих на мама. Тя седеше в леглото, облечена със сребрист копринен широк халат, и закусваше — филийка пълнозърнест хряб, едва забележимо намазан с мед. Беше си направила косата и бе сложила грим. Изложих оплакването си.

— О, скъпа — въздъхна тя. Преди не ме беше наричала „скъпа“. — Много ми се иска двамата да спрете да се карате и да опитате да се разбирате.

— Не разбирам какво намираш в него!

— Е, скъпа — тя леко повдигна изскубаната си вежда. Кога ли бе започнала да скубе веждите? Пък и да ги повдига дяволито?

— Да кажем, че той е… мнооого добър в леглото.

— Няма нужда да ме осведомяваш. Все пак съм ти дъщеря.

Тя стана от леглото. Широкият халат една покриваше задните й части. Имаше великолепни крака за шестдесет и две годишна жена. Беше започнала да казва на хората, че е само на четиридесет и девет и ще празнува великата петдесетгодишнина догодина.

Изтъкнах, че ако е само на четиридесет и девет, е била на шестнадесет, когато ме е родила.

— Бях съвсем млада булка, скъпа.

— Значи татко е бил на тринадесет.

— Кой? — тя разсеяно се усмихна.

— Татко. Баща ми. Мъжът, за когото си омъжена.

— О — помаха ми леко с ръка, с което ме отпрати и изрази състрадание към татко.