Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (40)

Глава 40

Вечерта на раздаването на автографи Антон и аз пристигнахме неподобаващо рано. На витрината имаше снимка на Миранда, голяма колкото тази на ръководителя Мао на площад Тянанмън, наоколо бяха подредени книгите й. Имаше и мой плакат — по-малък. Доста по-малък. По-скоро като паспортна снимка.

В книжарницата имаше още няколко големи плаката на Миранда и въпреки че до началото оставаха още двадесет минути, вече се беше образувала опашка. Предимно жени, които не ги свърташе на едно място от вълнение.

В седем без една сребрист мерцедес спря и Миранда изплува с леко отегчен вид. Току-що се беше появила по вечерните новини на Би Би Си и я придружаваха съпругът й Джереми, Отали — момичето за връзки с обществеността, и Таня — редактор и на двете ни. Таня ме целуна и окуражително ми стисна ръката. През отворената врата Миранда забеляза нарастващата навалица. Навярно имаше поне седемдесет души — някои групи бяха така многобройни, че сигурно бяха дошли с организиран автобус.

— По дяволите — каза тя — ще стоим тук цяла нощ.

Обърна се към Отали:

— Играем на доброто и лошото ченге, ясно ли е?

За какво говореха?

Ведната щом влязохме, един млад мъж притича през книжарницата с убийствена скорост. Плъзна се, докато спираше пред Миранда и се представи като Ърнест, отговорник по организацията.

— За мен е голяма чест да се срещна с вас — той наистина се поклони, докосвайки с челото си опакото на Мирандината длан. — Всички са дошли заради вас — той посочи към почитателите. — Какво да ви поднесем? Чухме, че обичате фурми, поръчали сме пресни направо от Алжир.

Отали ме избута напред.

— А това е другата писателка тази вечер, Лили Райт, която ще дава автографи на екземпляри от новата си книга „Церовете на Мими“.

— О, да, получихме ги. — Гласът му сякаш казваше: Откъде ги изровихте, от някое мазе на петнадесет метра под земята, изпод защитните плочи на противратомно скривалище ли?

Докато въвеждаха Миранда през множеството, за да започне да дава автографи, шумът се увеличи, чуваха се всякакви възгласи. Извън магическия кръг, Антон и аз се спогледахме и вдигнахме рамене.

— Виждам масата ти — каза той, — ела да седнеш.

Поведе ме към малка непретенциозна масичка с малка табелка, на която пишеше името ми и това на „Церовете на Мими“. Виждаше се скромна купчина книги.

Докато чаках някой — който и да е — да се приближи към мен, гледах Миранда и се мъчех да не позволя на завистта да проличи на лицето ми. Навсякъде около нея истинска армия от книжари носеше куп след куп от нейната книга, трупайки ги в предварително измислена конфигурация. Приличаше на възстановка на строежа на пирамидите.

Отали патрулираше край тълпата, въдворяваше ред и даваше указания.

— Отворете книгата си на страницата за автографи и си напишете правилно името — тя повиши глас. — И никакви стари заглавия — гласът й стана заплашителен — Миранда няма да подписва стари заглавия, само новата книга. Вие, госпожо — спря се тя на една жена, която носеше издута найлонова торба, — ако има други книги в тази торба, моля да ги оставите настрани. Миранда няма време да ги подписва.

— Но това са любимите книги на дъщеря ми, тя ги четеше, когато се възстановяваше от нервна криза…

— Ще се зарадва също толкова и на автограф върху новата книга.

Отали взе новата книга и я сложи в ръката на жената. Струваше ми се, че Отали е ужасна и въпреки че жената се стресна, направи, каквото й казаха, просто мина по-напред и опашката се придвижи.

— Никакви посвещения — викаше Отали към редицата от хора. Никакви пожелания за рождени дни, никакви специални молби. НЕ МОЛЕТЕ Миранда да пише нищо друго освен името ви.

Независимо от наложената диктатура, цареше празнична атмосфера и от време на време някои от коментарите на почитателите на Миранда стигаха до мен.

— … не мога да повярвам, че ви срещам…

— …чувствам ви като най-добрата си приятелка…

— … както в „Малката черна рокля“, когато тя вижда, че приятелят й е обул нейните бикини, същото ми се случи и на мен, и те ми бяха най-хубавите…

— … извинете агентката ми за връзки с обществеността — чувах Миранда непрекъснато да повтаря. — Бих искала да си говорим с вас цяла нощ, но тя е такава кучка.

Аха, доброто и лошото ченге, сега схванах.

Когато хората си тръгваха от Миранда, някои лееха сълзи, а чакащите по-назад на опашката питаха:

— Каква е тя?

— Прекрасна е — беше неминуемият отговор. — Прекрасна както книгите си.

Все още никой не идваше при мен.

— Отстъпи назад — просъсках на Антон. — Пречиш ми да се виждам и хората не ме забелязват.

Той бързо се отмести настрани от масата и застана до мен. И тогава… един мъж се приближи! Вървеше право към мен, твърдо и целенасочено. Засиях, бях толкова, толкова щастлива — моят първи почитател.

— Здравейте!

— Да — намръщи се той, — търся отдела за документална криминалистика.

Замръзнах, бях посегнала да вдигна една книга от купчинката. Той мисли, че работя тук.

— Документална криминалистика — нетърпеливо повтори той. — Къде да я търся?

— Достатъчно е да излезете през вратата — чух Антон да мърмори.

— Хм — завъртях глава във всички посоки, — не съм сигурна. Може би трябва да попитате информацията.

Мърморейки си нещо за нищо не разбиращи многознайковци, той се отдалечи.

На опашката на Миранда празничното настроение се беше повишило с няколко градуса и някой беше отворил бутилка шампанско. От нищото се появиха чаши и наздравици се разнесоха из въздуха. Но сякаш разделени от невидима стена, в моята пустееща част на магазина духаха ледени ветрове, търкаляха се топки изсъхнали тръни, после забиха погребални камбани.

Светкавици изпълваха въздуха около Миранда със сребриста светлина. Тези, които бяха дошли заедно с автобус, си направиха групова снимка, две редици кикотещи се момичета, предните клекнаха, сякаш се снимаше спортен отбор.

Тогава ме забелязаха! Три от тайфата с автобуса застанаха точно пред мен и ме заразглеждаха, сякаш бях животно в зоопарка.

— Коя е тази?

Едната прочете табелката ми.

— Лили някоя си. Мисля, че и тя е написала книга.

Усмихнах се, както ми се струваше, подканващо, но веднага щом забелязаха, че се оживявам, рязко се отдръпнаха.

Антон зае предна позиция.

— Това е новата авторка Лили Райт, а ето и великолепната й книга.

Той им раздаде екземпляри от „Церовете на Мими“ да хвърлят по един поглед.

— Антон — бях потресена.

— Какво ще кажеш? — Момичетата се питаха едно друго, като че ли бях глуха.

— Нее — решиха те. — Не.

После се упътиха към вратата, писукайки:

— Не мога да повярвам, че току-що се срещнах с Миранда Инглънд.

Антон и аз си разменихме измъчени усмивки. Откъм страната на Миранда май бяха се разтанцували ламбада.

После към мен се приближи една възрастна жена. След пренебрежението, с което бях удостоена, не бързах толкова да й пъхна в ръката „Церовете на Мими“. И се оказах права…

— Бихте ли ме упътили към щанда за изкуство и занаяти, скъпа — имаше нещо смешно в зъбите й, изглеждаше, че се мърдат нагоре-надолу из устата. Носеше чене. Навярно чуждо.

— Съжалявам — отговорих. — Не работя тук.

— За какво сте седнали тогава тук? Да обърквате хората ли?

Трудно ми беше да се съсредоточа върху това, което казваше, защото зъбите й сякаш имаха свой собствен живот, все едно, че гледах лошо дублиран филм.

Обясних й.

— Значи сте писателка? — май работата потръгна. — Но това е чудесно.

— Така ли? — започвах да се съмнявам.

— Да, скъпа, внучката ми също е очарователна малка писателка и иска да я публикуват. Дайте ми адреса си и ще ви изпратя разказите на Хана, вие може да ги пооправите, да ги дадете на вашия издател и да ги отпечатате.

— Да, но може да не…

Спрях. Сякаш на забавен кинокадър, тя вдигна „Церовете на Мими“ и откъсна голямо парче от задната корица. Обърнах се към Антон, който беше поразен не по-малко от мен. После бабето ми подаде химикалка.

— И пощенския код, ако не възразявате.

Антон пристъпи напред.

— Може би ще пожелаете да купите книгата на Лили?

Бабката скокна като ужилена от нахалството му.

— Карам на едната пенсия, млади човече. Сега ми дайте адреса и ме оставете да намеря книгите за гоблени.

Антон я изпроводи с мрачен поглед.

— Откачена дърта крава. Виж, скрий скъсаната отдолу на купа, иначе може да ни накарат да я платим. И хайде вече да си вървим.

— Не — щях да остана вечно, дори ако помещението се изпълнеше с рояк отровни пчели и някак си се окажех покрита с мед. Антон беше направил това заради мен и нямаше да се покажа неблагодарна.

— Скъпа, няма нужда да стоиш заради мен — каза той. — Ще предупредя Отали, че си тръгваме.

Дори и оптимизмът на Антон се беше изпарил. Явно работата беше лоша.

Отали се приближи.

— Подпиши екземплярите на „Церовете на Мими“ и можете да тръгвате. След като са подписани, книжарницата не може да ни ги върне.

Посегнах към скромната купчинка. Но Ърнест, който душеше наоколо и ближеше обувките на Миранда, ме видя. Скокна на крака и се втурна към нас.

— Достатъчно! Не подписвайте повече! Няма да можем да ги върнем.

Оставихме ги да пият шампанско, Миранда подписваше купища книги, които се извисяваха в небесата като вавилонски кули.