Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (29)

Глава 30

Понеделник сутринта

Големият ден. Страховитият голям ден. Денят, в който се получиха първите оферти за „Любовта и фереджето“. Ако търгът беше добър, а Джоджо се надяваше да бъде, можеше да продължи цяла седмица с предложения и контрапредложения, телефонни разговори с редакторите, чакане с притаен дъх, докато убедят издателите да одобрят по-големи суми, трудни решения, когато изглежда, че всичко е приключило, докато някой не пристигне с оферта в последната минута и целият процес не започне отново, със суми, изкачващи се до облаците…

10:45 сутринта

Таня Тийл от „Долкин Емери“ първа излезе на сцената. Джоджо не смееше да диша в тишината, когато Таня обяви:

— Четиристотин и петдесет хиляди.

Джоджо си отдъхна. Не беше зле като за начало. Ако и другите три предложения се въртят около тази сума, имаше шанс да залагат едни срещу други, докато надхвърлят един милион.

— Благодаря, Таня. Нека да ти се обадя, когато се чуя и с другите.

Тя затвори слушалката. Чувстваше се превъзходно.

11:03 сутринта

Олив Лиди от „Садърн Крос“ беше следващата.

— Слушам те — каза Джоджо.

— Петдесет хиляди.

Джоджо замръзна и когато ледените кристалчета в кръвта й се разтопиха, първото нещо беше да се изсмее, въпреки че нямаше повод за смях.

— Отпадам ли? — попита Олив с колеблив глас.

— На косъм беше.

— Ще видя какво мога да направя.

— Хубаво.

Джоджо знаеше, че няма да я чуе отново. Първоначалната й прогноза за Олив беше правилна: поредицата от неуспехи я беше обезкуражила.

11:15 сутринта

Позвъни Франц Уайлдър, редакторът на годината.

— Искам да предложа три пет нула.

— Триста и петдесет хиляди? — А не три лири и петдесет? Не пречи да попитам, както са тръгнали нещата.

— Триста и петдесет хиляди.

Благодаря ти, Боже. Оставаха още двама участника.

— Много добра оферта, Франц. Не е най-високата, но е близко. Ако решиш да ми се обадиш по-късно с по-висока…

— Не.

— Моля?

— Това е окончателното ми предложение.

— Но…

— Единствен аз знам колко струва тази книга… — довърши мисълта си Франц.

Надеждата се изцеждаше от нея, протичаше през пода на кабинета й, стигайки до ателиетата на графичните дизайнери на долния етаж. Там беше бедата с тези дълбокомислени, консервативно облечени редактори. Дай им някоя и друга награда, и решават че целият свят им принадлежи.

— Работата е там, Франц, че Нейтън е много търсен в момента и всички го искат.

— Книгата е чудесна, наистина мога да направя много от нея.

— Не се съмнявам — с убеждение се съгласи тя — но…

— Това е окончателната ми оферта, Джоджо.

— Да, но…

Ако можеше да го накара да предложи колкото Таня, тогава навярно щеше да е склонен и да отиде по-нагоре.

— Не, Джоджо, това е положението.

— Добре. Благодаря ти, Франц — какво друго да каже. — Ще имаме предвид предложението ти. Ако Нейтън реши, че би предпочел по-малко пари в замяна на твоя опит, ще те потърсим.

Да му се не знае, мислеше си тя, сякаш жизнените сили я напускаха. Цялата ужасна истина се сгромоляса върху нея и тя имаше чувството, че е попаднала в безвъздушно пространство. Остана само един редактор в играта: Таня Тийл. Как може да има наддаване само с един участник в търга? Как можа да се случи така?

Без да излъже Таня и да и каже, че други са предложили по-висока оферта, нямаше начин да вдигне сумата. Лъжата не само че беше отвратително неетична, но можеше да се окаже нож с две остриета: Таня да е близо до пределната си граница и да реши да не предлага повече — и Джоджо да остане с празни ръце.

Така ли щеше да стане? Четиристотин и петдесет хиляди веднъж, два, пъти, три пъти и — продадено на Таня Тийл? Почти петстотин и петдесет хиляди по-малко, отколкото беше предложила Патриша Евънс. Дори не са и половината. Мили Боже.

Джоджо нямаше сили да се обади на Таня, поне не още. Беше само единадесет и половина в понеделник сутринта — търгът не можеше вече да е свършил. Нещо трябваше да се случи. Все нещо можеше да се направи.

Преглътна, потискайки желанието си да повърне. Издъних се, каза си тя. Сгреших. Трябваше да приема предложението на Патриша Евънс.

Патриша Евънс — помисли си тя и сякаш изведнъж й просветна. Бих могла отново да опитам с нея. Може да не предложи толкова, колкото преди, но все пак да участва. Нещо трябва да съживи проклетия търг.

Изведнъж я обзе луда надежда и три пъти непохватно се опита да отвори тефтера си с телефонните номера. Докато телефонът звънне, изрепетира разговора. Щеше да бъде небрежна и дружелюбна. Здравей, Патси — щеше да каже, — реших да ти напомня, че днес е търгът за „Любовта и фереджето“. Няма нужда да споменава офертата от един милион и гнева на Патриша, когато я отхвърлиха.

През годините се беше научила, че ако се държиш, сякаш нещата вървят по определен начин, понякога успяваш да заблудиш хората да играят по свирката ти.

Но Патриша я нямаше. Би могла да бъде на всевъзможни места — на съвещание, на зъболекар, в тоалетната, но параноята беше по петите на Джоджо и тя си представяше как Патриша нарежда на помощничката си: „Кажи й, че съм умряла.“

Джоджо затвори телефона и се опита да си даде ясна сметка за ситуацията.Четири хиляди и петстотин бяха феноменална сума; тя завинаги можеше да промени живота на Нейтън.

Но тя можеше да му спечели много повече — и колкото по-висок е авансът, толкова по-висок е бюджетът за маркетинг и реклама, защото издателите се стремяха да си върнат аванса.

И това ужасно чувство на загуба не беше свързано само с парите. Тя просто се прекара. Толкова беше сигурна в тази книга, така уверена, че ще счупи рекордите, че заложи кариерата си на нея. Ужасна мисъл. Без да го осъзнава, това навярно беше най-големият шанс, който някога е имала, и тя го бе пропиляла. Какво си е въобразявала?

Ами ако това съсипе изгледите й да стане съдружник? Ами ако Ричи Гант получи по-добри шансове? Той беше дошъл в „Липмън Хай“ само преди осем месеца, а Джоджо работеше в агенцията от две години и половина. Но не беше успяла…

Паниката я обгръщаше и заплашваше да я задуши, затова се опита да си внуши да мисли разумно. Никой не е умрял, никой няма да пострада. Всички някой ден ще умрем и нищо няма да има смисъл. И любимата аксиома на губещия: Бог дал, Бог взел.

Но не беше приятно да губиш и, още по-зле, когато се разчуе… Ще се опита да го покрие — ако Ричи Гант разбере, клюките няма да имат край.

Манодж влезе и погледна лицето й.

— О, не.

— Всъщност, да.

— Кажи ми.

— Не сега. Излизам да купя нещо.

— Какво?

— Каквото и да е.