Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (49)

Глава 4

Четвъртото събитие:

                                                                Литературна агенция Л. Х.

                                                                Уордър Стрийт 4–8

                                                                Лондон

                                                                31 март

 

Скъпа г-жо Хоган,

(Мога ли да Ви наричам Джема — чувствам, че вече Ви познавам!). Много Ви благодаря за ръкописа, който Вашата приятелка Сюзан Луби ми изпрати. Лекторът ми и аз сме възхитени.

Очевидно ръкописът далеч още не е цялостна книга и има още да се мисли върху формата — мемоарен стил, документалистика или роман. Все пак, ще ми бъде интересно да разговаряме. Моля, обадете ми се, за да обсъдим подробностите.

 

С най-добри пожелания:

Джоджо Харви

Можете ли да си представите! Беше събота вечер, денят бе преминал чудесно, дремах, пих „Алка Зелцер“ и си мислих за Оуен, след което се почувствах достатъчно добре, за да стана и да се отбия до апартамента си — който междувременно беше започнал да мирише странно — да си прибера пощата, да сипя вода на котката, да хвърля изпълнен с копнеж поглед към леглото си и прочие, когато писмото пристигна. Още преди да го отворя, устата ми пресъхна като пустинята Гоби. Всяко писмо с щемпел от Лондон предизвиква тази реакция. Нали съм си глупачка, надявам се, че може да е от Антон, който признава, че е извършил огромна грешка, че Лили е оплешивяваща вълчица с хипарски дрехи и той иска да се върне при мен. Този плик предизвика по-лош ефект от обиковено, защото печатът беше от западен Лондон, а случайно знам (бях помолила Коуди да ми каже), че офисът на Антон е някъде там.

Отворих го и видях, че е на хубава кремава хартия, но нямаше достатъчно думи, за да бъде помирително писмо от Антон. Очите ми веднага погледнаха подписа и ми стана ясно, че не е от него, а от някоя с името Джоджо Харви и коя, за Бога, беше тя? Преглътнах няколко пъти, за да овлажня наново устата си и прочетох писмото, но вместо да ми просветне, повече се обърках. Сигурно е грешка, помислих. Но… тя споменаваше Сюзан. С фамилнотой име.

Реших да позвъня на Сюзан. В Сиатъл беше късна сутрин и аз я събудих, но тя каза, че нямала нищо против и толкова бяхме развълнувани да чуем гласовете си, че мина време, докато стигнем до целта на обаждането.

— Сюзан, слушай, получих едно писмо. Отворих го, защото е адресирано до мен, но вътре се споменава за теб.

— Продължавай — звучеше заинтригувана. — От кого е?

— Името й е Джоджо Харви от някаква литературна агенция в Лондон.

Последва много дълга тишина. Първа проговорих аз:

— Сюзан, още ли си на телефона?

— Да.

— Мислех, че са ни прекъснали. Кажи какво става?

— Ами виж, тя трябваше да пише на мен, не на теб.

— Тогава ще ти го препратя — изненадана бях колко отбранително звучеше гласът й.

След ново мълчание, бързо заговори:

— Джема, трябва да ти кажа нещо и сигурно няма да ти хареса, поне не отначало, и съжалявам, че така разбираш за него.

Това бяха най-лошите думи на света: — „Трябва нещо да ти кажа.“ Никога не е хубава новина от сорта да си отслабнала с шест килограма и дори да не си усетила, та някой трябва да ти го каже. Или: „Един милионер ти е завещал пари, които ще ти стигнат за цял живот, и иска да ги внесе в банковата сметка, но като приятел, мой дълг е да ти го кажа.“ Винаги новината е лоша.

Стомахът ми се обърна наопаки.

— Какво? Сюзан, какво има?

— Нали откакто съм в Сиатъл, ми изпращаш имейло?

— Да.

— И баща ти напусна майка ти, и ти измисляш малки разказчета за тях?

— Да.

— Ами виж, струваха ми се наистина забавни и винаги съм мислела, че от теб ще излезе прекрасен писател, а ти няма да направиш нищо сама по въпроса, пък и не се надявах нещо да излезе от цялата работа… — изведнъж гласът й престана да звучи, все едно вълци я гонят, и зазвъня като камбанка. — Е, знаех, че сама няма да го направиш.

— Какво да направя? — вече разбирах. — Изпратила си малките ми разказчета на онази агентка?

Но това беше хубаво, нали? Защо тогава звучеше толкова притеснено? После тя продължи:

— Не са само разказчетата.

— Какво друго?

— Целите имейли, които ми изпращаш.

Преобърнах в паметта си всичко, което съм писала на Сюзан — татко напуска мама, излиза книгата на Лили, закачката ми с Оуен — и спрях да дишам.

— Не… всички имейли?

— Не всички, не, не всички — говореше като картечница. — Някои не съм изпратила.

— Някои? — не звучеше никак достатъчно.

— Пропуснала съм истински лошите части, например колко мразиш Лили и…

— И…? — бях отчаяна.

— И колко мразиш книгата й.

— И…?

— Какво мислиш за Лили.

— Това вече го каза. Всичко останало ли изпрати?

— Да — прозвуча така тихо, сякаш бе статично електричество.

— О, Сюзан.

— Прости ми, Джема, кълна се в Бога, мислех, че постъпвам правилно…

Заплаках. Би трябвало да съм бясна, но нямах сили.

Подкарах обратно към мамини.

— Хайде — посрещна ме тя, подавайки ми чаша газирана вода. — Изпускаш „Убийства в Мидсомър“.

— Не ми се гледа.

Включих компютъра си, обезумяла да бързам да прочета кои от писмата до Сюзан сега се намираха на бюрото на онази непозната в Лондон.

Набързо прегледах „изпратени съобщения“. Боже мили, Боже мили, Боже мили, повече беше, отколкото си спомнях. И всички тези лични кахъри за мама и татко. Можех да споделя такива неща с приятелите си, но да ги узнае чужд човек — умирах от срам.