Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Other Side of the Story, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Христова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Angelina)
Глава 4
Четвъртото събитие:
Литературна агенция Л. Х.
Уордър Стрийт 4–8
Лондон
31 март
Скъпа г-жо Хоган,
(Мога ли да Ви наричам Джема — чувствам, че вече Ви познавам!). Много Ви благодаря за ръкописа, който Вашата приятелка Сюзан Луби ми изпрати. Лекторът ми и аз сме възхитени.
Очевидно ръкописът далеч още не е цялостна книга и има още да се мисли върху формата — мемоарен стил, документалистика или роман. Все пак, ще ми бъде интересно да разговаряме. Моля, обадете ми се, за да обсъдим подробностите.
Можете ли да си представите! Беше събота вечер, денят бе преминал чудесно, дремах, пих „Алка Зелцер“ и си мислих за Оуен, след което се почувствах достатъчно добре, за да стана и да се отбия до апартамента си — който междувременно беше започнал да мирише странно — да си прибера пощата, да сипя вода на котката, да хвърля изпълнен с копнеж поглед към леглото си и прочие, когато писмото пристигна. Още преди да го отворя, устата ми пресъхна като пустинята Гоби. Всяко писмо с щемпел от Лондон предизвиква тази реакция. Нали съм си глупачка, надявам се, че може да е от Антон, който признава, че е извършил огромна грешка, че Лили е оплешивяваща вълчица с хипарски дрехи и той иска да се върне при мен. Този плик предизвика по-лош ефект от обиковено, защото печатът беше от западен Лондон, а случайно знам (бях помолила Коуди да ми каже), че офисът на Антон е някъде там.
Отворих го и видях, че е на хубава кремава хартия, но нямаше достатъчно думи, за да бъде помирително писмо от Антон. Очите ми веднага погледнаха подписа и ми стана ясно, че не е от него, а от някоя с името Джоджо Харви и коя, за Бога, беше тя? Преглътнах няколко пъти, за да овлажня наново устата си и прочетох писмото, но вместо да ми просветне, повече се обърках. Сигурно е грешка, помислих. Но… тя споменаваше Сюзан. С фамилнотой име.
Реших да позвъня на Сюзан. В Сиатъл беше късна сутрин и аз я събудих, но тя каза, че нямала нищо против и толкова бяхме развълнувани да чуем гласовете си, че мина време, докато стигнем до целта на обаждането.
— Сюзан, слушай, получих едно писмо. Отворих го, защото е адресирано до мен, но вътре се споменава за теб.
— Продължавай — звучеше заинтригувана. — От кого е?
— Името й е Джоджо Харви от някаква литературна агенция в Лондон.
Последва много дълга тишина. Първа проговорих аз:
— Сюзан, още ли си на телефона?
— Да.
— Мислех, че са ни прекъснали. Кажи какво става?
— Ами виж, тя трябваше да пише на мен, не на теб.
— Тогава ще ти го препратя — изненадана бях колко отбранително звучеше гласът й.
След ново мълчание, бързо заговори:
— Джема, трябва да ти кажа нещо и сигурно няма да ти хареса, поне не отначало, и съжалявам, че така разбираш за него.
Това бяха най-лошите думи на света: — „Трябва нещо да ти кажа.“ Никога не е хубава новина от сорта да си отслабнала с шест килограма и дори да не си усетила, та някой трябва да ти го каже. Или: „Един милионер ти е завещал пари, които ще ти стигнат за цял живот, и иска да ги внесе в банковата сметка, но като приятел, мой дълг е да ти го кажа.“ Винаги новината е лоша.
Стомахът ми се обърна наопаки.
— Какво? Сюзан, какво има?
— Нали откакто съм в Сиатъл, ми изпращаш имейло?
— Да.
— И баща ти напусна майка ти, и ти измисляш малки разказчета за тях?
— Да.
— Ами виж, струваха ми се наистина забавни и винаги съм мислела, че от теб ще излезе прекрасен писател, а ти няма да направиш нищо сама по въпроса, пък и не се надявах нещо да излезе от цялата работа… — изведнъж гласът й престана да звучи, все едно вълци я гонят, и зазвъня като камбанка. — Е, знаех, че сама няма да го направиш.
— Какво да направя? — вече разбирах. — Изпратила си малките ми разказчета на онази агентка?
Но това беше хубаво, нали? Защо тогава звучеше толкова притеснено? После тя продължи:
— Не са само разказчетата.
— Какво друго?
— Целите имейли, които ми изпращаш.
Преобърнах в паметта си всичко, което съм писала на Сюзан — татко напуска мама, излиза книгата на Лили, закачката ми с Оуен — и спрях да дишам.
— Не… всички имейли?
— Не всички, не, не всички — говореше като картечница. — Някои не съм изпратила.
— Някои? — не звучеше никак достатъчно.
— Пропуснала съм истински лошите части, например колко мразиш Лили и…
— И…? — бях отчаяна.
— И колко мразиш книгата й.
— И…?
— Какво мислиш за Лили.
— Това вече го каза. Всичко останало ли изпрати?
— Да — прозвуча така тихо, сякаш бе статично електричество.
— О, Сюзан.
— Прости ми, Джема, кълна се в Бога, мислех, че постъпвам правилно…
Заплаках. Би трябвало да съм бясна, но нямах сили.
Подкарах обратно към мамини.
— Хайде — посрещна ме тя, подавайки ми чаша газирана вода. — Изпускаш „Убийства в Мидсомър“.
— Не ми се гледа.
Включих компютъра си, обезумяла да бързам да прочета кои от писмата до Сюзан сега се намираха на бюрото на онази непозната в Лондон.
Набързо прегледах „изпратени съобщения“. Боже мили, Боже мили, Боже мили, повече беше, отколкото си спомнях. И всички тези лични кахъри за мама и татко. Можех да споделя такива неща с приятелите си, но да ги узнае чужд човек — умирах от срам.