Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (4)

Глава 4

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Каква е жената, която краде любовта на живота на най-добрата си приятелка и после пише книга за нея?

 

Нов ден, нови проблеми.

Още възмутителни новини. Книгата на Лили е излязла. Да, Лили Райт — крадлата на мъже. Лили Райт — плешивката.Това е най-откаченото нещо, което някога съм чела, нещо като детска книжка, освен дето няма картинки и думите са по-дълги. Разказва се за вещица на име Мими (правилно чу, вещица), която идва в някакво село, което може със същия успех да е в Ирландия, Англия или на Марс, и започва да се бърка в живота на всички. Прави магии с такива наставления: „Сложи шепа състрадание, поръси интелигентност и щедро добави любов.“ Майтап! Мен ме няма вътре, теб те няма, даже и Антон май го няма. Единственият човек, когото разпознавам, е едно злобно момиченце с къдрици, което трябва да е Коуди.

Прочетох я едва за четири часа, но предполагам, че много хора ще я купят и тя ще стане милионерка и знаменитост. Животът е толкова гаден.

Щом свърших, трябваше да вдигна мама, защото баща ми щеше да дойде. Тя отказа да се облече — прекалено се беше влюбила в онзи пеньоар. А колкото до купичката за овесена каша на баща ми, така се беше вкопчила в нея, сякаш в съда щяха да я сложат в торбичка с надпис „Доказателство №1“.

После пристигна татко — използва собствения си ключ, което не очаквах, и съвсем си изкарах акъла. По-малко от два дни бяха минали, но изглеждаше променен. По-ъгловат, с по-изсечени черти, някак по-ясен. Бях поразена колко сериозна е цялата работа, когато установих, че е облечен с нови дрехи. Определено не бях ги виждала. Кафява велурена жилетка — Христе милостиви! Наченки на бакенбарди, фамозна прическа и, най-ужасното от всичко, маратонки. О, майко Божия, маратонки. Ослепително бели и така стегнати, че изглеждаше, сякаш те го носят, а не той тях.

— Е, какво става? — попитах.

Без дори да сяда, той заяви, че много съжалява, но е влюбен в Колет и тя е влюбена в него.

Най-отвратителното, най-ужасно нещо. Какво беше сбъркано в картинката? Всичко, да го вземат мътните.

— Ами ние? — попитах аз. — А мама?

Помислих, че така ще му повлияя, защото цял живот ни е бил верен. Но знаеш ли какво отговори? Просто:

— Съжалявам.

Което, естествено, означаваше, че не съжалява. Даже не го беше грижа, което не разбирам, защото винаги е бил толкова добър и мил. Мина малко време, преди да схвана какво става, защото все пак беше ТАТКО, нали така? После — което ме изплаши още повече — той беше в онова състояние, в което единственото, което чувстваш, е собственото ти щастие, и не можеш да си представиш, че останалите не изпитват същото. Не допусках, че се случва и на възрастни хора, на родители.

Тогава мама каза със слаб глас:

— Ще останеш ли за вечеря?

Поне така ми се стори. Не съм съвсем сигурна. Бях като упоена, та рекох:

— Няма как. Няма достатъчно чинии.

После го нападнах обвиняващо:

— Вчера тя счупи повечето, защото беше толкова разтревожена.

Окото му не мигна. Само отговори:

— И без това не мога да остана.

Незабелязано хвърли поглед към входната врата, нещо сякаш прещрака у мен и аз креснах:

— Тя е отвън! Ти си я довел със себе си!

— Джема — извика той, но вече бях стигнала до входната врата и — ами да — една жена седеше на задната седалка на нисана. Стори ми се, че ще припадна. Наистина имаше друга жена и баща ми не страдаше от самозаблуда в резултат от преумора.

Знаеш как в книгите винаги казват, че жени, които крадат чуждите мъже, изглеждат „корави“, така че да не изпитваме никаква симпатия към тях. Е, Колет наистина имаше такъв вид. Забеляза ме и ми хвърли поглед, който предупреждаваше: „Не се закачай с мен“. Скочих като пощуряла, залепих лице о прозореца от нейната страна, поставих долната си устна върху горната и се оцъклих срещу нея, после я нарекох каквото трябваше, но прави й чест, тя не се отдръпна дори на сантиметър, само хладно ме изгледа с кръглите си сини очи.

Баща ми хукна подире ми и занарежда:

— Джема, остави я на мира. Тя не е виновна.

После измърмори:

— Съжалявам, скъпа.

Напълно изцедена, влязох вътре и, Сюзан, знаеш ли какво ми беше в главата? Мислех си: направила си е руси кичури, косата й изглежда по-добре от моята.

Татко остана още само около пет минути и точно когато тръгваше, извади четири прототипа на блокчетата тирамису от (чак ми е трудно да го напиша) джоба на кафявата си велурена жилетка. За момент почти се трогнах — поне искаше да ни зарадва с шоколад — когато каза:

— Искам да знам какви са ви впечатленията, особено ако мислите, че ароматът на кафе е прекалено силен.

Хвърлих едното блокче по него, то го улучи по бакенбарда, и креснах:

— Сам си прави тъпия маркетинг — но мама беше стиснала своето като спасителна сламка.

В следващия момент пак останахме сами с нея, онемели, със зяпнали уста.

Именно тогава изпаднах в шок; нищо не ми изглеждаше истинско. Сякаш бушоните ми изгърмяха.

Как стана всичко? Но знаеш ли какво? Наред с другите чувства, беше останало място и за смущение. Това е лошо, нали? Но, Исусе, непоносима ми беше мисълта, че баща ми палува с жена на моята възраст. Достатъчно зле е да си мислиш, че родителите ти правят секс. Но с други хора…

Помниш ли, когато баща ти се ожени за Каръл? И как мисълта, че го „правят“, беше толкова ужасяваща, та решихме, че са заедно само за да си правят компания? Само да можех да убедя себе си, че и сега случаят е такъв!

И какво да очакваме от кичурестата Колет с твърдото лице? А баща ми носеше велурена жилетка. Велурена, мили Боже.

Ах! Само като си ги представя.

— След всичко, което направих за него — каза мама. — И да ме остави в годините на залеза ми. Къде сбърках?

Знаеш ли какво, винаги съм се страхувала да имам деца, защото чувствах, че няма да издържа да гледам разбитите им юношески сърца. И в най-лошите си кошмари не съм допускала, че ще ми се наложи да го преживея с майка ми.

Знаеш я каква е — прекрасна съпруга, винаги готвеща прекрасни ястия, поддържаща къщата в идеално състояние, никога не се сърдеше на татко, като се отнесе на тема шоколадчета. Запази фигурата си през менопаузата. Дори и нея понесе със самоувереност; никога не я спипаха в универсален магазин с неплатена консерва сардини в чантата. (Защо ли все избират консерва сардини?)

Ще ти кажа нещо, това много ме ожесточи срещу мъжете. Какъв е смисълът? Отдаваш им живота си, готвиш до посиняване, гладуваш, докато получиш остеопороза, и за какво? За да те зарежат тъкмо когато започваш окончателния си преход към старостта заради любителки на велурени жилетки с руси кичури.

— Той не те заслужаваше — казах аз.

Тя доби ядосан вид и отвърна:

— Говориш за баща си.

Какво се очакваше да кажа? Че морето е пълно с риба? Че ще срещне някой друг? Майка ми е на шестдесет и две, пухкава и мила, прилича на баба.

Ако имаш възможност, звънни ми у мама. Ужасява се да остане сама, така че ще остана тук за известно време, поне докато той не дойде на себе си и се прибере вкъщи.

 

С обич:

Джема

 

П.П. Не, няма да се сърдя, ако не си намерила валиум. И ром с кола е добър заместител. Правилно си постъпила.

 

Майка ми ме пусна да изляза и да си взема чисти дрехи от моя апартамент, който е на петнадесет минути път с кола.

— Ако не си дойдеш до четиридесет минути, ще започна да се страхувам — зарече се тя.

В такива моменти мразя факта, че съм единствено дете. Майка ми е имала два аборта — един преди да ме роди и един след това — и никакви люлеещи се кончета и велосипедчета с три колелца не ми компенсираха липсата на братчета и сестричета.

Докато карах, се сетих за Колет и кичурите й. Най-големият шок беше, че тя е на почти същата възраст като мен; значеше ли това, че татко е заглеждал приятелките ми? Не беше имал любовни връзки или флиртове — довчера идеята щеше да ми се види смехотворна — и съвсем неочаквано го погледнах с други очи. Като си припомня, винаги е бил любезен с приятелките ми, черпеше ги с шоколад, когато идваха, но така ги подканваше да споделят атмосферата на къщата. И когато прекрачих края на юношеството си и станах на двадесет и няколко, той беше таткото, който излизаше в два сутринта с палто върху пижамата, за да ме прибере от някой клуб в града. Отношенията ни се поохладиха и чашата преля, когато Сюзан отвори прозореца си и повърна половин бутилка кайсиева ракия от външната страна на вратата на колата. Татко не разбра до другата сутрин, когато, подрънквайки с ключовете за колата, запътил се да поиграе голф, откри, че по едната му врата има засъхнал драйф. Но вместо да побеснее и да се развика като господин Бийрс, когато Сюзан повърна в лехата му с цветя („Да кажеш на тази хлапачка да дойде и да си почисти! Не трябва да пие, още е малка и не може да носи!“ И така нататък, и така нататък…) татко само рече:

— А, горката! Тази Сюзан — и се обърна кръгом да вземе съд с вода и парцал.

По онова време си мислех, че татко просто проявява любезност, но сега се чудя дали не е имало някакъв развратен контекст.

Отвратителна мисъл.

Хванаха ме няколко червени светофара, които ми подядоха от времето, но поне кодът на електронната порта работеше. Апартаментът ми е в комплекс, който има претенциите да бъде последна дума на модата и сред многото удобства са (смехотворно жалък) фитнес клуб и електронен портал, предназначен да осигури „безопасност“. Обаче кодът на вратата най-редовно не работи и хората или не могат да излязат за работа, или не могат да си влязат за вечеря, в зависимост кое време на деня е.

Прегледах пощата си — шест-седем листовки, рекламиращи силова йога, проспект за автоматично напояване — и проверих телефонния си секретар: нищо спешно; всички завършваха съобщенията си с думите: „Ще те потърся на мобилния телефон.“ (Мобилен, наистина. Животът ми щеше да се улесни, ако му сложат колелца.) После нахвърлях тоалетни принадлежности, бельо и зарядното устройство за телефона в една чанта и се опитах да намеря чисти дрехи за работа. Открих една прясно изгладена риза, закачена на вратата на гардероба, но ми трябваха две. Тършуването из закачалките ми осигури още една, после видях, че причината да не я нося е, че имаше гадни жълти петна под мишниците, които прането не бе успяло да премахне, та бях решила да не я обличам повече. Е, щеше да се наложи; просто нямаше да си събличам сакото. Накрая прибрах костюма си на дискретно райе и обувките с десетсантиметрови токчета. (Никога не нося ниски обувки. Обикновено са толкова високи, че когато ги събуя, хората се озъртат объркани и питат: „Къде изчезна тя?“ и аз трябва да отговоря: „Тук долу съм.“)

Преди да тръгна, хвърлих изпълнен с копнеж поглед към леглото си; щях да спя в стаята за гости на нашите и никак нямаше да е същото. Обичам си леглото. Нека разкажа за него.

 

Няколко любими вещи

Любима вещ №1

Леглото ми: една любовна история

 

Леглото ми е прекрасно. Не е просто някакво старо легло. То е легло, което сглобих сама, и с това не искам да кажа, че дойде пакетирано у дома от „Икеа“. Купих скъп матрак, искам да кажа, не най-евтиния в магазина. Май имаше цели два по-евтини. Истинско прахосничество.

После завивките. Имам не един, а два пухени юргана. С единия очевидно се завивам. Но — това ще ви хареса — вторият е под чаршафа ми и аз лежа отгоре му. На този номер ме научи майка ми и е трудно да опиша блаженството да се покатериш и да потънеш в пухкавите, перушинести обятия. Юрганите сякаш ме галят, мълвейки: „Сега си добре, при нас си, няма страшно, всичко е наред, сега си в безопасност“ — както героят говори на момичето в края на филма, след като е бягала от корумпираните агенти на ФБР и накрая е успяла да ги изобличи, без да я застрелят.

Чаршафи, пликове и калъфки за възглавници: от памук, естествено, и са бели, бели, бели (като изключим петната от кафе).

Уникална отличителна черта: таблата — най-хубавото нещо. Направи ми я Клод, приятелят на Коуди (платих му за нея, не беше подарък) и това е табла като за легло на кинозвезда от петдесетте: голяма, украсена с всевъзможни заврънкулки, тапицирана с бледобронзова коприна, обсипана с чаени розички, наполовина приказна, наполовина модернистична, с други думи, страхотна. Хората винаги казват нещо за нея. Първия път, когато Антон я забеляза, възкликна:

— Ега ти префърцуненото легло! — след което избухна в смях, преди да ме търкулне върху него. О, щастливи дни…

 

Хвърлих към леглото си последен, пълен със съжаление поглед, щеше ми се да не го напускам. Посъветвах се с въображаемите си сестри:

— Ти иди при мама — казах на първата. — Ти си най-голямата.

Но полза нямаше, така че тръгнах аз.

 

Когато слязох от колата и влязох в къщата, носейки чистия си костюм и ризите, майка ми попита:

— За какво са ти потрябвали?

— За работа.

— Работа ли? — сякаш никога не беше чувала за подобна нещо.

— Да, мамо, за работа.

— Кога.

— Утре.

— Не ходи.

— Мамо, трябва да отида. Ще си загубя работата, ако не отида.

— Вземи си отпуска по семейни причини.

— Дават я само когато някой умре.

— Ще ми се да беше умрял.

— Мамо!

— Така си е. Щяхме да получим сума ти съчувствие. И уважение. И съседите щяха да ни носят храна.

— Кексове — казах аз (те това носеха).

— И ябълков пай. Маргьорит Кели прави чудесен погребален ябълков пай. — (Казано с определена доза горчивина, след малко ще стане ясно защо.) — А вместо да има благоприличието да умре, той си хвана приятелка и ме остави. И сега ти ми говориш за ходене на работа. Вземи си част от годишната отпуска.

— Не ми е останала.

— Отпуска по болест тогава. Д-р Бейли ще ти даде болничен. Аз ще платя.

— Мамо, не мога.

Започнах да изпадам в паника.

— Какво може да е толкова важно?

— Сватбата на Давиния Уестпорт е следващия четвъртък.

— Голяма работа — отговори ми тя.

Една от топсватбите във висшето общество за тази година, да бъдем точни. Най-важната, сложна, скъпа, ужасяваща работа, която някога съм имала. Предварителната организация ми беше отнела месеци, и не само наяве, но и насън.

Само цветята представляваха пет хиляди замразени лалета, поръчани от Холандия, наехме декоратор с шестима асистенти, които щяха да долетят от Ню Йорк. Тортата щеше да бъде три метра и половина високо копие на Статуята на свободата, но щеше да е направена от сладолед, така че не можеше да се приготви преди последната минута. Огромна шатра, достатъчна да побере петстотин гости, щеше да се вдигне на поляната в Килдеър в понеделник вечерта и да се превърне в страна на чудесата от арабските приказки до четвъртък сутринта. Защото Давиния — във всяко друго отношение любезно и разумно момиче — беше избрала да се омъжи в шатра през януари и аз още се опитвах да събера достатъчно радиатори, че да не замръзнем. Колкото до другите неща… Много, много други неща. Това, че Давиния ме беше избрала да осъществя мечтаната й сватба, безспорно бе успех. Но напрежението… готвачите можеха да получат хранително отравяне, цветарите изведнъж да развият алергия към цветния прашец, фризьорите да си счупят китките, шатрата да се срути и в края на деня проблемът щеше да е само мой.

Но не можех да разкажа на мама никакви подробности, тъй като бяха строго поверителни, а нея я биваше още по-малко и от мен да пази тайни — половината квартал вече знаеше за шоколадчето с тирамису.

— Но ако тръгнеш на работа, какво ще стане с мен?

— Може да поканим някоя от съседките да стои при теб.

Мълчание.

— Става ли? Защото, разбираш ли, това ми е работата, плащат ми да бъда там, а вече не ходя два дни.

— Кои съседки?

— Ами…

Едно по-ново социологическо проучване би показало, че в състава на местната общност е настъпила промяна. Доскоро изглеждаше, че всички съседки са жени на мамина възраст или по-възрастни и се наричат Мери, Мора, Мей, Мария, Мойра, Мари, Мери и пак Мери. С изключение на госпожа Прайър, която се казваше Лоте, но само защото беше холандка. Те все я навестяваха, разнасяха пликове за църковни събрания или търсеха назаем рокля за танците, или… е, такива неща.

Но напоследък три или четири от Меритата се преместиха; Мери и г-н Уеб продадоха къщата и се пренесоха в по-спокоен апартамент край морето „сега, когато децата изкласиха“; г-н Спароу беше починал и Мери Спароу, най-близката приятелка на мама, отиде да живее при сестра си в Уелс. А другите две Мери? Не мога да си спомня, защото, признавам, никога не обръщах голямо внимание, когато майка ми даваше отчет за местните събития. А, да, Мери и г-н Грифин се преместиха в Испания заради артрита на Мери Грифин. Ами последната Мери? Ще се сетя.

— Госпожа Парсънс — предложих аз, — тя е симпатична. Или госпожа Кели.

Долових, че идеята не я биваше. Отношенията им се бяха обтегнали — останаха любезни, но напрегнати — откакто г-жа Парсънс беше помолила г-жа Кели да направи тортата за двадесет и първия рожден ден на Силия Парсънс, вместо да помоли мама, за която цялата махала знаеше, че прави тортите за двадесет и първите рождени дни на всички; правеше ги във форма на ключ. (Това стана преди близо десет години. Да се таи обида е едно от любимите занимания тук.)

— Госпожа Кели — повторих, — тя не беше виновна, че госпожа Парсънс я е помолила да направи тортата.

— Но не беше длъжна да я приготви, можеше да откаже.

Въздъхнах. Повтаряли го бяхме хиляда пъти.

— Силия Парсънс не желаеше ключ, искаше бутилка шампанско.

— Доди Парсънс поне можеше да ме попита мога ли да я направя.

— Да, но тя знаеше, че госпожа Кели има книга с украси.

— На мен не ми трябва книга. Мога да измислям формата с въображението си.

— Именно! Ти си по-добрата.

— И всички казаха, че блатът е сух като пясък.

— Така беше.

— Тя трябваше да прави това, за което я бива — ябълкови пайове за погребение.

— Точно така, наистина, мамо, госпожа Кели не беше виновна.

Важно беше да създам по-близки връзки с г-жа Кели, защото не можех да взимам повече свободни дни. Франсис и Франсес — да, „Ф&Ф“ от „Ф&Ф Дигнън“ — бяха толкова доволни, когато спечелих поръчката на Давиния, и казаха, че ако се справя добре, ще организирам всичките й сватби. Но ако се издъня, е… Работата е, че ме беше страх от Франсис и Франсес — всички ни беше страх. Франсис има оловносива къса коса, която успешно подчертава боксьорската й челюст. Въпреки че всъщност не пуши пури, не носи мъжки панталони и не седи с разкрачени крака, така я виждам, когато затворя очи и помисля за нея — нещо, което не се случва често, поне не доброволно. Франсес, партньорът й в злото, беше като яйце с крака: всичките му килограми бяха струпани по корема, но пищялите му бяха кльощави като на Кейт Мос. Имаше кръгло лице и беше плешив, като изключим двете туфи коса, стърчащи над ушите му, заради които приличаше на Йода. Хората, които не го познаваха, мислеха, че е мухльо. Казваха за Франсис: „Тя носи панталоните.“ Но грешаха, и двамата носеха панталони. Всеки си имаше чифт.

Ако объркам тази сватба, щяха да ме закарат в СБП (стаята без прозорци, техния еквивалент на стая 101 (Стая 101 — от романа на Джордж Оруел „1984“, стая, в която могат да ти се случат най-ужасни неща. — Б. пр.)), и да кажат, че съм ги разочаровала, и после, като добавка, да ме уволнят. Тъй като са женени, често се хвалят, че компанията им повече прилича на семейство. Определено знаят как да ме накарат да се почувствам като виновна ученичка и поощряват организаторите (аз съм един от тях) да се конкурират помежду си — казаха ми хора, които го знаят — сякаш да се състезават братя и сестри.

Както и да е.

— Е, да поканя ли госпожа Кели да дойде?

Мама отново потъна в мълчание.

Отвори уста. Известно време нищо не се случи, но знаех, че нещо се мъти. Тогава някъде дълбоко от нея се надигна тих, болезнен стон. Почти като ултразвук, но с лек намек за човешки глас. Смразяващо. Предпочитам да чупи чинии всеки ден.

Тя поспря, взе си дъх и започна наново. Дръпнах я за ръката и казах:

— Мамо. Моля те, мамо!

— Ноел си отиде. Ноел си отиде.

В този момент ултразвукът изчезна и тя неудържимо заплака, както тази сутрин, когато се принудих да я успокоявам с таблетките за спешни случаи на д-р Бейли. Но те се бяха свършили; трябваше да отида до аптеката. Навярно имаше някоя, която работи до късно през нощта?

— Мамо, само ще помоля някой да остане при тебе, докато скоча да взема таблетките.

Тя не ми обърна никакво внимание и аз запраших по улицата към госпожа Кели, която, като ме видя в какво състояние съм, разбра, че е дошло време да бърка тесто и да бели ябълки.

Обясних бедственото положение, тя знаела късна аптека.

— Затварят в десет.

Беше десет без десет. Време да наруша закона.

Подкарах като луда и стигнах аптеката в десет и една. Но вътре все още шаваше някой. Задумках по стъклената врана и един мъж спокойно се приближи и ми отвори.

— Благодаря ви. О, слава Богу — казах, влитайки.

— Хубаво е да си нужен — отговори той.

Тропнах пред него смачканата рецепта.

— Моля ви, кажете ми, че ги имате. Случаят е спешен.

Той я поизглади и отвърна:

— Не се безпокойте, имаме ги. Седнете там.

Изчезна зад белия параван, там където държат лекарствата, и аз се строполих на един стол, опитвайки се да си поема дъх.

— Точно така — безплътният му глас дойде иззад светлата преграда. — Дишайте дълбоко. Вдишвайте, издишвайте.

Появи се отново с успокоителните и каза любезно:

— Грижете се за себе си. И запомнете, никакво шофиране или работа с машини, когато взимате такива неща.

— Добре. Благодаря. Много ви благодаря.

Чак когато седнах зад волана, осъзнах, че той мислеше, че хапчетата са за мен.