Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (74)

ЛИЛИ

„Кейтриона се боеше и сега страхът й доби плът и кръв в лицето на четвъртото увредено дете. Не й трябваше друго доказателство. Вече знаеше. Досещаше се от дълго време. Случаите на рак бяха необичайно много, явно нещо го предизвикваше…“

Не слушаха. Книжарницата бе в Шефилд, поредната спирка в убийствената промоционална обиколка за „Кристално чиста“, и осемдесетината жени, натъпкани в стаята, си разглеждаха ноктите, брояха плочките на пода, планираха утрешната вечеря — само и само да изтърпят скуката, докато четях.

Хвърлих бърз поглед към публиката си; групичката с бели рокли; трите, които бяха помолени да се преместят в задната част на книжарницата, защото високите им островръхи шапки пречеха на останалите да гледат; приятелките от предния ред, държащи магически пръчици, които бяха направили сами. Разбира се, имаше и множество обикновени жени.

През цялата седмица беше едно и също: на всяко четене се тълпяха посетителки, които усърдно се бяха постарали да заприличат на героини от „Церовете на Мими“. Но с риск да прозвуча неблагодарно, бих предпочела да не го бяха правили. Караха ме да си мисля: „Какво създадох?“ (И отвличаха вниманието от „Кристално чиста“, книгата, която силно се надявах да продам.)

Ново неспокойно шумолене достигна до мен, както бях кацнала на високия си стол, и реших да съкратя по-голямата част от четенето: бях постъпила по същия начин и предишните вечери. Просто бях поразена от тяхното отегчение, за да удължавам агонията им.

„Кейтриона вдигна телефона. Отдавна трябваше да проведе този разговор…“

Направих малка пауза, за да разберат, че съм свършила и казах:

— Благодаря ви — и поставих книгата на катедрата. Последваха учтиви аплодисменти и когато стихнаха, аз запитах:

— Имате ли някакви въпроси?

Една жена скочи на крака. Не го задавай, помолих аз. Моля те, не питай това. Но естествено, тя попита. Това беше първият въпрос по време на всяко четене през цялата обиколка.

— Ще напишете ли друга като „Церовете на Мими“?

Одобрението на останалите беше почти осезаемо. Всички започнаха да кимат. И аз щях да попитам същото, се носеше във въздуха, подобно на шепот. Добър въпрос. Да, много добър въпрос.

— Не — отговорих аз.

— Оооо — отвърна като ехо публиката. Тонът им не изразяваше само разочарование, бяха обидени, направо ядосани. Самоделните пръчици от първия ред развълнувано се заклатиха, а трите „вещици“ отзад свалиха островръхите си шапки и ги притиснаха към гърдите си, сякаш отдаваха почит на мъртвец.

Отчаяно се опитах да обясня, че „Церовете на Мими“ е единствена и е написана като реакция на преживелицата ми с обира.

— Но не може ли да се опитате да ви нападнат отново? — предложи друга жена. Естествено предположих, че се шегува.

— Хахаха — насилих се да се усмихна. — Други въпроси?

Докоснах екземпляра на „Кристално чиста“ до себе си, колкото да им напомня защо са тук, но не помогна. Следващите въпроси отново бяха свързани с „Церовете на Мими“.

— Вие ли сте прототипът на Мими?

— Градчето на Мими истинско ли е?

— Практикували ли сте бяла магия, преди да напишете книгата?

Стараех се да отговарям любезно, но взех да намразвам Мими и то пролича в отговорите ми. После дойде време да раздавам автографи и множеството със задоволство се заточи към задната част на книжарницата. Но вместо да вземат хубавите томчета с твърда подвързия на „Кристално чиста“, те наизмъкнаха от чантите си екземпляри на „Церовете на Мими“, толкова изпокъсани, сякаш ги бяха ръфали настървени кокер шпаньоли. Започна леко да ми прилошава.

Обаче нямаше как да не се смиря пред топлотата на всяка, която се приближаваше до масата.

— Благодаря ви, че написахте „Церовете на Мими“…

— Това е любимата ми книга…

— Тя ми спаси живота…

— Чела съм я поне десет пъти…

— Подарила съм я на всичките си приятелки…

— По-добре действа и от антидепресант…

— По-сладка от шоколад…

— Нямах търпение да ви срещна.

Подаряваха ми магически пръчици, домашно приготвени бонбони, заклинания, написани на малки листчета, и ме поканиха на друидска сватба. Повечето хора искаха да се снимат с мен, както през онзи отдавна отминал ден с Миранда Инглънд.

Ако кариерата ми не зависеше от успешните продажби на „Кристално чиста“, щях да се радвам на любезността им и да се наслаждавам, че съм създала нещо, развълнувало толкова много хора. Но фактът бе, че кариерата ми наистина зависеше от продажбите на втората книга, а от приблизително осемдесетте души, които бяха дошли на четенето, само двама я купиха. Предишната вечер в Нюкасъл бяха продадени три книги, а по-предната в Лийдс — една, също толкова и в Манчестър. А в Бирмингам, в началото на седмицата, не купиха нито една. Това не беше добре. Както и новините от класацията за най-продаваните книги.

Докато се връщах към хотела, включих мобилния си телефон и се помолих с цялото си същество да имам съобщение от Джоджо. Да каже, че „Долкин Емери“ искат да ми предложат половин милион лири за следващата книга. За да си го представя, трябваше да напрегна въображението си до краен предел. Поне да ми предложат нещо, колкото и да е. Беше изпратила на Таня седемте глави на новата ми книга преди седмица, навярно вече имаше новини? Но ужасният електронен глас изрече НЯМАТЕ НОВИ СЪОБЩЕНИЯ, така че се обадих на Антон, който беше вкъщи с Ема.

— Нещо ново?

— Обади се Джоджо — не искала да те безпокои по време на четенето, но и нямаше какво да съобщи. Таня не й се е обадила днес следобед и мисли, че е по-добре да не я пришпорва.

Преглътнах с усилие. Беше петък. Трябваше да чакам до понеделник. Да изтърпя цяла събота и неделя, чудейки се какво ще ни донесе бъдещето.

Ужасяваше ме огромната грешка, която направихме с Антон в сметките. Явно трябваше да подпишем договор с „Долкин Емери“ още през май, когато ни го предлагаха. Но по това време всичко вървеше тъй прекрасно, че изглеждаше невероятно само няколко месеца по-късно новата ми книга да се продава толкова слабо и да предвещава края на писателската ми кариера.

Като се върнех назад, виждах, че „Долкин Емери“ бяха започнали да се отдръпват от мен още през август. Промяната на подвързията, която искаше Таня, беше продиктувана от някои от големите търговци — както впоследствие разбрах — когато установили, че „Кристално чиста“ е толкова различна от „Церовете на Мими“, колкото морковите се различават от мустаците на Адолф Хитлер.

Никой не казваше нищо. Не ми съобщиха официално, че поръчките са намалели и че „Долкин Емери“ са загубили вяра в мен, но аз го долових от пресилената радост, с която ме поздравяваха, и от тревожния поглед в очите им. Обаче реалността беше така неприятна, че се насилвах да се надявам до последно. Струваше ми се, че ако не призная колко ужасна е ситуацията, навярно няма да е такава.

Най-лошото, което можеше да се случи, беше следното: ако „Долкин Емери“ не подновяха договора ми, не само кариерата ми като издаван писател щеше да приключи, Антон, Ема и аз щяхме да загубим дома си; дадоха ни заема за къщата при условие, че ще платим на банката основната сума от сто хиляди, когато подпиша новия договор с „Долкин Емери“. Нямахме никакъв друг източник на приходи. Можехме да разчитаме единствено на следващия чек от процента ми, който нямаше да дойде до март, а това бе след месеци. Това беше най-лошото — без договор нямаше пари, а без пари нямаше как да платим на банката, което означаваше, че губехме къщата.

Върнах се в самотната си хотелска стая, изпих един голям джин с тоник и изхрупах пликче кашу от минибара. Бях изтощена. Цяла седмица с ранно ставане, безброй посещения на книжарници и много, много интервюта за радиото и вестниците — но ужасът ме държеше в лапите си и не позволяваше да заспя.

За да се развеселя, си помислих: Антон ме е напуснал заради старшата сервитьорка във „Флийт Тандори“, имам гангрена на крака и всички се оплакват от миризмата, а някакви тибетски гадатели твърдят, че Ема ще бъде следващият Далай Лама и искат да ми я отнемат, за да я отведат далеч в Хималаите; където ще седи с кръстосани крака и оранжева роба и ще издава мъдри, неразбираеми звуци.

Лежах на леглото, пиех джин и се опиянявах от нещастието си.

Колко ужасно… особено смрадливият гангренясал крак. И мъдрите неразбираеми звуци.

Изчаках, докато се почувствах наистина ужасно, и направих умствения еквивалент на това да изскочиш от долапа и да извикаш: „Хванах те.“ И наистина, мрачното ми настроение леко се проясни, психологическият трик явно действаше. После установих, че съм изпила три джина и подобрението на настроението ми навярно се дължеше на тях.