Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (43)

Глава 43

„Обзървър“, неделя, 5 март

СЛАДКО И ГОРЧИВО

„Церовете на Мими“ от Лили Райт. „Долин Емери“, 298 страници, 6,99 лири.

 

„Церовете на Мими“ са толкова сладки, че на Алисън Джансън чак й загорча.

Изкарвам си хляба, като пиша рецензии, и приятелите ми завиждат, но когато следващия път започнат да ми натякват колко лек живот водя, непременно ще им дам „Церовете на Мими“ и ще настоявам да я прочетат до края. Това ще смекчи упрека им.

Ако кажа, че „Церовете на Мими“ е най-лошата книга, която съм чела, ще преувелича, но схващате мисълта ми. Резюмето, приложено от издателите, я окачествява като „басня“ — което намеква да не търсим реализъм, триизмерни герои и достоверен диалог.

И, за Бога, прави са. Оказва се, че авторката е направила непохватен опит да надникне в мистичния свят, без изобщо да има понятие от него. Откровено, видя ми се толкова безсъдържателна, че изчетох първите сто страници в безрезултатно очакване да се случи нещо интересно.

Ще се съгласите с мен, щом разберете фабулата: тайнствена, красива „дама“ изневиделица се материализира в малко село, където ще откриете всички човешки пороци. Баща и син, които не си говорят, неверен съпруг, млада, измамена невеста — сладко като сироп. Но вместо да отвори сладкарница, Мими прави магии и дори споделя рецептите с нас — много от тях включват инструкции как да повърнем: „Добавете лъжичка състрадание, щипка любов и разбъркайте с доброта.“

Ако това е церът, и аз ще започна да лекувам.

Като стигнах до половината на този милостиво кратък роман, имах чувството, че са ме замеряли с бонбони или съм преяла със захарен памук.

Авторката, някоя си Лили Райт, е бивш агент за връзки с обществеността, така че знае всичко, необходимо за циничната манипулация. Личи от всяка лепкава дума. „Сценарият“ изобилства от свенливи намеци за чудеса, но едничкото чудо е как въобще са публикували подобен боклук. Толкова е сладък, че зъбите на читателя изгниват, неприятен е като горчив лимон.

„Церовете на Мими“ е безинтересна, скалъпена и почти е невъзможно да се чете. Така че следващия път, когато се оплаквате от работата си, не завиждайте на окаяната авторка на тази рецензия.

Беше едно от най-лошите неща, които някога са ми се случвали. Напомни ми за вечерта, когато ме обраха. Едва го прочетох, и ушите ми започнаха да пищят, сякаш бях готова да припадна, после изтичах до тоалетната и повърнах закуската си. (Предполагам, вече е станало ясно, че по природа съм кекава и ми призлява, щом се разтревожа.)

Понеже по сърце съм либерална, бях читателка на „Обзървър“ и особено ме заболя, че ме напада издание, което уважавах. Ако четях вестника на торите (Тори — консервативната политическа партия в Англия. — Б. пр.), щях да се засмея и да кажа: е, какво очаквате. Всъщност надали щях да се смея, защото да те оплюят пред целия свят не е никак смешно. Но щях да ги нарека фашисти и така да игнорирам мнението им.

Често чета отрицателни рецензии за книги, филми и пиеси, но винаги съм предполагала, че има защо. Не заслужавах подобно нещо. Тази така наречена Алисън Джансън просто не ме бе разбрала.

Джоджо се обади да ме успокои.

— Това е цената на успеха. Тя просто ти завижда. Хващам се на бас, че е написала някакъв мизерен роман, който никой не иска да докосне, затова я е яд на теб, че са те публикували.

— Правят ли такива неща? — винаги бях считала критиците за благородни, безпристрастни същества, които не взимат страна и са над човешките слабости.

— Разбира се. Постоянно.

После се обади Отали от отдела за връзки с обществеността.

— Утре ще завиват в него рибата и пържените картофи — утеши ме тя.

— Благодаря — затворих телефона и започнах силно да треперя. Май ме хващаше грип. А може би — не. На всичко реагирам и физически, чувствах се, сякаш се разболявам.

По-късно се обади татко: беше видял рецензията. Един господ знае как. Той чете „Експрес“ и няма време за нещо, което „и с дилаф не би похванал“ — разбирай вестници като „Обзървър“.

Кипеше от яд.

— Марионетка. Не може да говори така за момичето ми. Заслужаваш най-доброто, слънчице. Ще си поговоря с Томас Майлс.

Някога, много отдавна, Томас Майлс бил редактор на някакъв вестник, но дори и аз знам, че това не е „Обзървър“. Ама татко си е такъв.

Струваше ми се, че целият свят ми се смее, беше ме страх да изляза навън, имах чувството, че съм гола.

Посветих прекалено много време да се чудя коя е тази Алисън Джансън и какво съм сторила, за да бъде толкова зла. Дори мислех да се завъртя около „Обзървър“, да я пресрещна и да и поискам обяснение. После си представих как пиша на вестника, за да отпечата и моята страна на историята.

Антон каза, че познавал няколко „момчета“ от Дери, можели да я „обработят“ с железни прътове, и с изненада открих, че не искам въпросните момчета да извършат подобно нещо.

Но тогава в изблик на омраза към себе си, реших, че Алисън Джансън е права и аз съм некадърна глупачка; никога повече нямаше да се опитам да напиша и една дума.

На следната неделя „Индипендънт“ отпечата статия за мен: беше не по-малко безжалостна от тази на „Обзървър“. Отново Отали се обади с утешителни думи:

— Кучето си лае, керванът си върви.

Това не ми донесе голяма утеха. Сега всички щяха да знаят колко отвратителна е книгата ми.

Последва интервю с „Дейли Лидър“; статията беше сравнително добра, като изключим, че твърдяха, че Антон е готвач и че не съм предлагала бисквити. Умирах от срам заради историята с бисквитите, но не колкото татко, който се гордееше с щедростта си.

В резултат не смеех да отворя вестник.

Веднага щом чух, че „Литературни новини“ има намерение да ме интервюира, експедирах Антон в „Сейнсбърис“ да вземе най-фините бисквити, които можеха да се купят с пари. Но журналистът нито ги опита, нито ги спомена в статията си. Нарекоха Антон „Том“ и под снимката ни, на която бяхме склонили глави един към друг, се мъдреше надписът „Лили и брат й Том“.

След това поискаха интервю за „У дома“ с Марта Хоуп Джоунс. Беше страхотен удар и зад него стоеше самата Отали.

— Ти успя, Лили.

— Може ли да се срещна с нея, да речем, в някое кафене?

Явно беше невъзможно да разкрасим малкото си, неприветливо апартаментче, опитите да контрабандираме журналистите скришом покрай Лудия Пади ми късаха нервите.

— Но Лили, рубриката все пак се нарича „У дома“!

Антон отново бе изпратен.до магазина, за да купи най-хубавите бисквити на света. Материалът предстоеше да излезе и ние седяхме на тръни, чакайки да видим дали Марта ще ги спомене.

Независимо от лошите отзиви, за моя изненада книгата продължаваше да се продава. Мислех, че читателската група в Уилтшър, наричаща се в моя чест „вещерско сборище“, е единствена, докато и една от Нюкасъл не се свърза с „Долкин Емери“, за да оповести съществуванието си.

— Критиците не те харесват — беше коментарът на Отали — но читателите те обичат.

От време на време се появяваше някоя добра рецензия. Например „Лоудид“ нарече книгата „най-забавното нещо, което може да ти се случи, докато си облечен“. Интересът на пресата не стихваше. Странното беше, че добрите отзиви не ми правеха особено впечатление. Можех дословно да цитирам отрицателните, но нямах вяра на положителните.