Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (79)

ДЖОДЖО

Януари

Джоджо се завърна в Лондон, изпълнена с надежди за Новата година. Беше прекарала щастливи празници в Ню Йорк със семейството си, но знаеше, че следващата Коледа ще бъде различна. Не и в Ню Йорк. Най-вероятно заедно със склонната към злополуки Софи и безотговорния Сам в новия им дом с Марк, където и да бъдеше той.

Първия ден, когато се върна на работа, Манодж тръсна на бюрото й кашон.

— Пилотни екземпляри на „Пътешествие към дъгата“ от Джема Хоган.

„Долкин Емери“ вярваха в рециклирането; корицата беше стар проект за корица на Катлийн Пери, който Джоджо беше отхвърлила преди около година като прекалено сантиментален и който изплува тази есен с ново предназначение — подвързия на „Пътешествие към дъгата“. Беше акварел в пастелни цветове и въпреки че формите бяха неясни, всеки път, когато Джоджо я погледнеше, й се струваше, че жената отчаяно се нуждае да иде до тоалетната, която е на километри от нея.

Беше симпатично пакетче обаче. Тя взе десет екземпляри и ги занесе на Джим Суийтмън, да ги разпрати на филмовите производители.

— Направи си магията.

 

Изборът на нов съдружник беше в понеделник, двадесет и трети януари — след три седмици. Първата премина без инциденти. Дойде втората. Предстартовото броене на третата започна — понеделник, вторник и сряда минаха — после в четвъртък сутринта пристигна имейл.

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Новини. Вероятно лоши

Трябва да поговорим. Ела в кабинета ми веднага щом можеш.

Целувки: Марк

 

— Сега какво?

Марк седеше зад бюрото си, с изключително сериозен вид.

— Исках предварително да ти кажа за утрешното съвещание. Ричи Гант е намислил нещо.

— Какво? — изведнъж Джоджо се почувства ужасно нервна. Лонгурестият беше пълен с изненади, никоя от които не бе хубава.

— Сприятелил се е с неколцина от маркетинговия отдел на „Лоусън Глобал“.

— С кого?

— Имат клонове по целия свят. Произвеждат безалкохолни напитки, козметика, спортно облекло… и изглежда искат да вложат пари в някои от авторските издания на „Липмън Хай“.

Тя отвори уста, едва говореше.

— Искаш да кажеш корпоративно спонсориране?

— Не точно спонсориране заради името, не както „Пиещият кока-кола Повелител на конете“, просто да се споменат определени продукти в текста.

— Корпоративно спонсориране — повтори Джоджо. — Точно както се майтапехме с теб преди година. Мислехме, че са глупости. Наистина е тъпо.

— Правилно поднесено, няма да е нарушение.

Тя му хвърли дълъг, замислен поглед.

— Това не може да стане. Марк, ти не разбираш. Самият ти каза, че е нелепо.

— Джоджо, това е бизнес, вероятно много доходен.

Не добави нищо, но намекът беше ясен. Да напусне Каси и да заживее с Джоджо щеше да им струва скъпо.

Както и да е. Ядосана, тя каза:

— Когато ти споменах тази идея, защо не ме посъветва да я предложа?

— Защото само се шегувахме, а и явно ти беше неприятна. Ако наистина я смяташе за добра идея, нямаше да имаш нужда от поощрение, щеше да действаш и да я осъществиш.

Може и да беше вярно, но, ако не друго, яростта й се разпали.

— И какво стана? Гант дойде при теб с концепцията си, а ти му каза браво, давай, така ли?

— Не. За пръв път чух за нея тази сутрин. Вече е установил контакти и е направил някои предложения.

— Обзалагам се, че не става дума за мои автори — изрече тя с горчивина. — Как така на Гант му хрумна същата идея като на мен?

— Навярно и двамата мислите еднакво.

Джоджо сви рамене.

— Нямам нищо общо с това… лигаво нищожество. Знаеш ли какво, Марк? Разочарована съм от теб.

Той стана извънредно спокоен. Заплашително спокоен.

— Аз работя. Моя работа е да проучвам идеята, за да получим повече пари. Имам принципи, но прекалените скрупули не вършат работа в търговията. Да, идеята ми се виждаше пошла, но имам право да променям мнението си. Особено, когато съм поставен пред свършен факт.

— Схванах — отговори Джоджо. — Напълно ми е ясно.

Тя изхвърча навън и той не направи опит да я последва. На улицата тя започна да дърпа тъй яростно, че един минувач и рече:

— Какво ти е виновна бедната цигара?

Как е установил Ричи Гант тези контакти, чудеше се Джоджо. Ако тя работеше за многонационална компания и този дребен негодник се появеше при нея, щеше да извика охраната да го изхвърли на улицата, а после собственокрачно да му тегли един ритник в бъбреците. Та да го заболи наистина. И в топките, естествено. И в главата — но обувките й щяха да се изцапат с онова мазно нещо, с което клепаше косата си… Уф!

По-силен от гнева й към Ричи беше ядът към самата нея. Не трябваше да слуша Марк, трябваше да осъществи идеята. Не ставаше въпрос за наранена гордост, щеше да има практически последствия: изборът на нов съдружник беше другия понеделник, след по-малко от седмица. Трябваше да хване подходящия момент, да използва само три секунди и да отхвърли предложението му, така че съдружниците да вземат решение, без да се влияят от корпоративните милиони.

Но тази идея й носеше малко успокоение. И в сърцето си се надяваше, че вместо да се заслепят от алчност, издателите щяха да се съгласят с нея.

 

Съвещанието в петък сутринта

Вече всеки знаеше за новите корпоративни връзки на Ричи, затова не се налагаше Джоджо да понася одобрителни възгласи, сякаш е извадил бял заек от старата си парцалива шапка.

Но не всичко бе свършило. Винаги склонен да се покаже, Ричи бе изпробвал възможните сценарии. Той протегна ръка и изрече:

— Олга!

— Вие, мадам — откликна недотам тихо Джоджо.

Той се обърна към нея.

— Джоджо, не се безпокой. Ще направя каквото мога за твоите автори. Ще се опитам да им спечеля малко пари от спонсорство.

— Няма нужда — ясно парира Джоджо. — Авторите ми печелят достатъчно, като пишат книги.

— Зависи от тях — сви рамене Ричи — ако искат да се откажат от готови пари. Малко е смешно да ги съветваш, това е всичко. Радвам се, че не си мой агент!

— Не колкото се радвам аз, вонливецо! — Все пак изрече обидата само наум. Винаги си оставаше професионалист.

Ричи отново насочи вниманието си към Олга.

— Да вземем Анелиз Палмър.

Една от най-печелившите писателки на Олга, авторка на известни бестселъри.

— Тя би могла да се свърже с една от скъпите марки шампанско на „Лоусън Глобал“. Ако Анелиз си знае интереса — а аз я познавам, ще се съгласи. — Той го оповести с такава самоувереност, че Джоджо трябваше да седне на ръцете си, за да не го удари. — Така приходите й ще хвръкнат до милион лири. Ти ще получиш десетте си процента и ако възпитано ги помолим, ще стоварят няколко каси с шампанско само за теб.

Джоджо едва не експлодира от безсилие. Да му се не знае — един милион за писателка, която не може да засенчи видеофилм за размножителните навици на императорските пингвини.

— Това реално предложение ли е? — попита Марк. — Наистина ли са споменали тези суми за отделните автори?

— Да споменат? Искаш да кажеш, да обещаят. Наистина. — Ричи сериозно кимна. — Повярвай ми, ще стане.

Всички бяха потресени. Дори непрестанно движещите се молекули на въздуха замръзнаха, спирайки в орбитите си. Милиони кинти, само за едно споменаване на шампанското!

Джоджо забеляза как израженията се промениха — гледаха Ричи, сякаш беше алхимик. Вече харчеха плячката. Нова кола. Вила в Умбрия. Достатъчно пари, за да напуснеш съпругата си и да си устроиш нов, безгрижен живот с младата си любовница. Дори Орора Френч и Лобелия Хол, които толкова мразеха Гант и които не биха се облажили особено от въпросните пари, стояха като омагьосани. Обувки и чанти блеснаха в очите на Орора, а мисълта за една седмица в Лас Вегас, изпълнена игра на рулетка, накараха погледа на Лобелия да светне. Джоджо трябваше да предприеме нещо.

— Значи Олга може да им позвъни веднага — предложи тя. — И да им каже, че Анелиз е съгласна, та да ни изпратят милионите в използвани банкноти от по пет лири. — Тя остави чантата си на масата, извади мобилния си телефон и го подаде на Олга. — Обади се.

За сетен път стаята потъна в тишина. Движеха се единствено очите, сякаш наблюдаваха състезание по тенис между Ричи и Джоджо. Секундите бавно се нижеха, ръката на Джоджо, държаща телефона, стана лепкава и влажна, после Ричи се огъна.

— Очевидно това е само пример. Просто пример.

— Я виж — престори се на изненадана Джоджо. — Само пример. — Тогава не бързай да се обаждаш. — Тя затвори телефона си и смигна на Олга. — Само ще се изложим.

Докато гледаха как мечтите им избледняват и изчезват, всички насочиха погледи към Ричи, сякаш беше заловен на местопрестъплението крадец.

Но най-неприятното бе съобщението, че на следния ден трима от „Лоусън Глобал“ ще ходят с Ричи, Джим Суийтмън и Марк в луксозен провинциален хотел да играят голф и така да се опознаят. Джоджо се опита да прикрие недоверието си. Марк не й беше казал за това, а и кога недоносчето Гант се беше научило да играе голф?

— Как така не съм поканена?

— Защо трябва да си?

— Спечелила съм повече пари от всеки друг агент през изминалата година.

— Можеш ли да играеш голф? — запита Ричи.

— Естествено, че мога. — Интересно, колко ли ще е трудно? Особено ако си представи, че всяка топка за голф е главата му.

— Жалко — Ричи я изгледа подигравателно. — Резервациите вече са направени и няма никакви други свободни места.

— Значи без жени? Не е ли малко сексистко? Има закони против тези работи.

— Кой закон казва, че трима-четирима мъже не могат да се съберат, за да поиграят голф? И кой казва, че трябва да има жени?

Очакваше да я е сразил, Джоджо не се предаде:

— О, забравих за увлечението ти по стриптийзьорките.

— Няма такова нещо — намръщи се той, обзет от гняв. — Джим също ги харесва, а Марк е влюбен…

— Може ли за момент — прекъсна го Марк.

Дан Суон изплува от обичайния си унес и промърмори тихо:

— Бийте се, бийте се, бийте се!

Марк се овладя.

— Това беше достатъчно. Ричи, не говори глупости, няма да има никакви стриптийзьорки. Поне не би трябвало да има.

Джоджо си помисли, че всъщност това влошава нещата. Всички разбраха, че приятелката на Марк Ейвъри не иска той да се задява със стриптийзьорки. Бяха й колеги, но я гледаха, сякаш е досадна съпруга. Границите бяха започнали да стават неясни.

След като срещата приключи, тя влезе в кабинета на Марк, затвори вратата и го нападна:

— Въобще не ми каза, че възнамеряваш да играеш голф с тези хора.

— Права си, не ти казах.

— Защо не?

— Не си ми шеф.

Сякаш я простреляха право в сърцето.

— Марк, какво става? Защо си толкова ужасен?

— Защо ти си толкова ужасна? — беше прекалено спокоен и тя си припомни кое я беше привлякло у него: силата на характера, способността му да вижда в по-широк план…

— Не съм ужасна, Марк.

Той вдигна рамене.

— Върша си работата.

— Дори и когато ми вреди?

— Не е така. Може да не ми вярваш, но всичко, което правя, го правя за нас.

Благодарение на Гадняра Гант отношенията й с Марк започнаха да се объркват; тя не можеше да го позволи. Направи огромно, почти свръхчовешко усилие и изрече:

— Вярвам ти.

 

Събота сутринта, апартаментът на Джоджо

Преди Марк да тръгне за голф уикенда, Джоджо каза:

— Нали няма да обсъждаш с ония от „Лоусън“ как съм в леглото?

— Защо ми е да го правя?

— Знам ви вас, мъжете, разказвате си сексистки шеги и обсъждате жените.

— Какво искаш да кажеш?

— И аз съм от тях.

Той обви с ръка кръста й, после я плъзна нагоре.

— Не бих казал. — Отмести ръката си, но тя я върна на предишното й място. — Джоджо, нямаме време за това.

— Имаме.

— Ще закъснея.

— Добре.

 

Двадесет минути по-късно

— Наистина трябва да тръгвам, Джоджо.

— Върви — усмихна му се тя от леглото. — Засега не ми трябваш. Чао, скъпи. Пожелавам ти отвратително прекарване.

— Такова ще бъде.

 

Същия следобед

Джоджо беше в „Ръсел и Брумли“ с Беки, когато телефонът иззвъня. На дисплея се изписа номерът на Марк.

— Марк! — възкликна тя. — Точно мъжът, с когото исках да поговоря. Каква е разликата между бонус и пенис? Ще ти кажа — съпругата ти ще ти духа бонуса! Ба-буум!

— Джоджо…

— Какво правиш, когато миялната ти машина се повреди! Прасваш й един! Ба-буум!

— Джоджо…

— Кого караш да свърши работата? Тази, която има най-големи цици! Ба-буум!

 

Неделя следобед, апартаментът на Джоджо

От хотела Марк пристигна право при нея.

— Здравей, скъпа — тя го обгърна в прегръдките си, сякаш се бе завърнал от война. — Всичко е наред, сега вече си тук.

Последва го в дневната и попита:

— Колко зле беше?

Той се усмихна.

— Отвратително. Трябваше да пуша пура, а знаеш ли как се отрязва крайчето й?

Джоджо нямаше представа.

— Един от типовете от „Лоусън“ не престана да разказва вицове за обрязването по този повод.

— Ама че гадост. Кой беше най-лошият момент през целия уикенд?

Марк се замисли.

— Когато единият от „Лоусън“ описа някакъв човек като „ако този падне в езеро от цици, ще излезе, смучейки палеца си“.

— Отврат — повтори Джоджо.

После Марк сподели:

— Разказах им вица ти за миялната машина. Според мен го харесаха.

— Радвам се, че съм помогнала. Как беше Гант?

Марк сви рамене.

— Защо не ми разкажеш? — избухна Джоджо. — Кажи ми как никой не го е харесал, какво съм изпуснала?

Марк обмисли въпроса.

— Добър е в общуването, долавя какво искат и им го дава.

— С мен не е такъв.

— Не му е нужно да го харесваш.

— Ще му се наложи, когато аз стана съдружник, а то не.

Думите й увиснаха във въздуха и когато Джоджо заговори, тревогата, която я терзаеше през целия уикенд и заради която си купи нелепо скъпа пътна чанта, изплува отново.

— Искаш ли да поговорим за утре? Мислиш ли, че ще получа мястото?

— Заслужаваш го.

— Но смяташ ли, че ще го имам?

— Таркуин Уенуърт, Орора Френч и Лобелия Хол са работили в издателството по-дълго от теб. Ако съдим по продължителността на работата във фирмата, ще спечели Таркуин.

Тя го прекъсна.

— Престани да ми обясняваш фактите, всички знаем, че изборът е между мен и Ричи Гант.

— Брей, значи е между теб и него.

— Да. Нека наистина погледнем фактите. Аз съм страхотен агент, печеля повече пари от всеки друг, включително Гант, и правя всичко по силите си да очерня репутацията му. Мога ли да сторя още нещо? Не бих казала.

Тя вярваше в позитивното мислене. Но се събуди посред нощ и мислите й никак не бяха положителни. Марк се беше прибрал вкъщи и тя бе доволна; не искаше да я вижда такава.

Представяше си как ще се почувства, ако утре не я изберат за съдружник. Като изключим шока и унижението, Ричи Гант щеше да й стане шеф, е, един от шефовете. И тя нямаше да бъде триумфиращ победител. Щеше да се наложи да напусне „Липмън Хай“ и да започне от нулата някъде другаде. Да се доказва, да си създава познанства, да трупа приходи. Щеше да се върне назад поне с две години. Паниката у нея започна да расте, обземаше я все по-силно, докато я докопа за гърлото.

Успя да се овладее. Ричи Гант беше добър — и гъвкав. Но корпоративният му проект беше спукан балон. Никому не предстоеше скоро да получи пари от него. Тя беше по-добрият агент. Това беше факт. Печелеше повече за фирмата. Авторите й имаха отлични дългосрочни перспективи. Как може да не стане съдружник?