Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (57)

Глава 13

Изи пийваше виното си, отдадена на приятни мисли, когато сред множеството забеляза един мъж, който гледаше право към нея и топло й се усмихваше.

Не беше някое зализано конте, беше точно какъвто трябва — на подходящата възраст и при това красив. Това, което се случваше, почти я накара да се засмее; сваляха я. И то в ирландски нощен бар!

Ето го, идваше. Който не стреля, не улучва!

Тя обаче го знаеше отнякъде, но не можеше да се сети откъде. Беше й до болка познат, кой по дяволите… ами, разбира се, беше Уил Рецептата. В пълния си блясък. Почувства как в стомаха й се разлива топлина, но нищо чудно да беше от виното.

— Кой се грижи за магазина? — обади се тя.

— А за майка ти кой се грижи?

И двамата весело се засмяха.

Той кимна към чашата й с вино и жизнерадостно каза:

— Е, Изи, много бих искал да те почерпя едно питие, но трябва ли да пиеш, докато взимаш лекарства?

— Не са за мен, глупчо, за мама са. — Беше я хванало повече, отколкото предполагаше.

— Знам — смигна й той.

— Знам, че знаеш — смигна му тя в отговор.

Изи определено го харесваше. Ставаше нещо странно: действието в книгата вървеше все по-напред от мястото, където бе започнало. Хората се бяха променили. Майката, бащата и „аз“ бяха станали различни и се превърнаха в самостоятелни личности. На това му викат магията на писането, но на моменти става много дразнещо. Бях приготвила един стабилен предприемач за Изи, но тя упорито продължаваше да харесва човека от аптеката, което изобщо не бях предвидила. Безочливо от нейна страна. О, Боже, къкъф дзвер създадъх? (Нали тъй говори доктор Франкенщайн.)

Трябва да си призная, че всеки път, когато напишех нещо хубаво за „Уил“, ми се струваше, че изневерявам на Оуен. Как щеше да преглътне, че аптекарят, а не той, е прототип на романтичния ми герой? Но има ли значение? Докато завършех книгата, Оуен и аз отдавна щяхме да сме се разделилили. Всъщност всеки път, когато се срещахме, имах чувството, че е за последно.

В същото време, колкото повече пишех за него в книгата, толкова повече истинският Джони Рецептата идваше на фокус, сякаш беше полароидна снимка. Под бялата му престилка се криеше великолепно тяло. Забелязах го в петък вечер, защото носеше дрехи. Нормални дрехи. Хубави дрехи, вместо бялата си престилка, с която не приличаше на нищо.

Има ли си приятелка, питах се аз. Знаех, че не е женен, защото го спомена по едно време, докато и двамата оплаквахме нещастното си съществувание. Но нищо не говореше, че няма приятелка — само че кога изобщо се срещаше с нея? Изглежда никога, освен ако тя не беше от онези загадъчни верни жени, които „остават с него“, докато брат му оздравее и тежките за него времена отминат.

Седмицата след празненството на Лесли трябваше да изпълня една рецепта (мехлем против възпаление, мама си беше разтегнала мускула на ръката, само Бог знае как — навярно натискайки дистанционното?) и за първи път се стеснявах да срещна Джони. Докато слизах от колата, почувствах, че ме гледа от предната част на магазина. Естествено се спънах.

— Здравей, Джема — усмихна ми се той и аз му отвърнах. В него имаше нещо много мило. Такива приятни маниери. Нека ви кажа, че не изглеждаше като в „Ренардс“, където беше малко екзалтиран и дързък. Синдромът „Пепеляшка“: изведнъж осъзнах, че е изтощен. Откакто го познавах, работеше по дванадесет часа на ден, шест дни в седмицата и въпреки че беше любезен с клиентите си, не ми изглеждаше в много добра форма. Само да не се налагаше да работи толкова много…

Подадох му рецептата си и казах:

— Как е брат ти?

— Ще мине много време, преди да се изправи на крака. Виж, нали не съм обидил приятеля ти онази вечер в „Ренардс“?

Поех си дъх.

— Той не ми е гадже.

— Ами… добре.

Никак не ми идваше наум откъде да започна да обяснявам странната си връзка с Оуен, така че шеговито казах:

— Да, имам навика да целувам мъже, които не са ми гаджета.

— Чудесно. Значи и аз може да имам късмет — това думи на мъж с приятелка ли бяха?

— Не искаш ли да ми бъдеш приятел? — идеята беше да прозвучи като шега, но първо неговото лице се обля с червенина, после моето. Притихнали и мълчаливи, излъчвахме червенина един срещу друг и аз започнах да се потя.

— Боже — опитах се да спася положението със скорострелната си мисъл, — върху нас двамата може да се опържи омлет.

Той се засмя с облекчение.

— И двамата се прекалено възрастни, за да се изчервяваме така.