Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (67)

Глава 23

Понеделник сутринта

— На първа линия се обажда съпругът на Миранда Инглънд — Джереми. Приемаш или отказваш разговора?

— Приемам. — Изщракване. — Здравей, Джереми. На какво дължа…

— Миранда е бременна.

— Поздравле…

— Направи три спонтанни аборта през последните осем месеца и гинекологът й каза да бъде в пълен покой. ВЪОБЩЕ да не работи. Което означава, че следващата й книга няма да появи навреме. Кажи им в „Долкин Емери“.

— Добре.

— Чао.

— Чакай!

Но той беше затворил. Тя веднага му позвъни, но се включи телефонният секретар.

— Джереми, вдигни, обажда се Джоджо. Трябва да поговорим…

Той рязко вдигна слушалката.

— Няма какво да говорим. Ще имаме дете, на нея й трябва почивка, няма да пише онази книга, докато не се почувства напълно добре.

— Джереми, по гласа ти познавам, че си разтревожен…

— Изтощиха я от работа. Всяка година нова книга и всички тези тези представяния. Шибаните журналисти искат да знаят какъв цвят са й гащите. Нищо чудно, че абортира.

— Разбирам, напълно разбирам. Миранда работи много, много усилено.

— Знам, че е обвързана с договор, но могат да си вземат парите обратно. Има и по-важни нещо.

Джоджо затвори очи. Той не спомена и дума, че преди две години тя беше уредила на Миранда шестцифрен аванс. Най-голямата грешка, която един агент може да направи: да даде на автора толкова много пари, че той да няма нужда повече да работи.

— Кога очаквате детето?

— Следващия януари. И няма веднага да се втурне да пише след като роди, затова им кажи в „Долкин Емери“, че доста ще почакат за следващата книга. Да не си дават труда да ни звънят и да искат да си промени решението. Това няма да стане, ще пазя Миранда от всякакво напрежение.

Той отново затвори и този път Джоджо не му позвъни отново. Разбра какво й казва ясно и недвусмислено. Сега какво? По-добре да се обади на Таня Тийл и да й съобщи, че дойната крава е решила да стачкува. Нямаше да го приеме леко.

Таня още не беше дошла, Затова остави подробно съобщение на помощничката й.

Десет минути по-късно Таня вече звънеше.

— Чух прекрасната новина от Миранда. Опитах се да й се обадя, но се включи телефонен секретар.

И така ще продължи, стига Джереми да е наоколо.

— Джоджо, бременността на Миранда е чудесна новина, но директорът по продажбите ми диша във врата. Какви са възможностите Миранда да завърши книгата навреме?

Джоджо внимателно обмисли отговора си.

— Винаги съществува възможността тя и Джереми да вземат друго решение, но — да ти кажа ли честно? Не разчитай. Наистина искат това дете и ми се струва, че ще изпълнят всичко, което лекарят им препоръча. За да я издадеш през следващия май, тя трябва да предаде книгата тези дни, а и наполовина не я е написала.

— Но ако отново започне да пише веднага щом роди? Ако ни даде ръкописа до другия март, ще успеем. Набързо ще я редактираме, прочетем, и ще го издадем най-много за пет седмици. Три дни са нужни за отпечатването — и готово.

Джоджо щеше да припомни това разпределение на времето, когато издателите й направеха въпрос, че авторът й закъснява.

— Няма как човек да пише с новородено в къщата си, — отговори тя. — Таня, няма как да стане.

Таня замълча и направи последен опит:

— Тя има договор.

— Не я интересува. Джереми каза, че можете да си вземете парите обратно.

Таня не отговори нищо и Джоджо знаеше какво си мисли: ако на Миранда й трябваха парите, щеше да напише книгата; не биваше да й дават толкова щедър аванс. Но беше достатъчно любезна, да не го каже. Наместо това въздъхна и рече:

— Бедната Миранда. Ще се справи и с това премеждие. Предай й поздравите ми. Естествено, ще й изпратя цветя.

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Да се видим на обяд

Имам нещо за теб.

 

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: [email protected]

Относно: Ще се видим на обяд

Кажи ми сега. Особено ако е нещо лошо.

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Ще се видим на обяд

Не е лошо, но е поверително. „При Антонио“ на улица Олд Комптън в 12:30.

 

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: [email protected]

Относно: Ще се видим на обед

„ПРИ АНТОНИО“ ли? Когато бях там за последен път, беше гадна дупка, аз работех като барманка, а Беки се отрови. Дано сега е по-добре.

 

Марк вече беше там, когато тя пристигна, с дебела чаша разводнено капучино пред себе си.

— Чудесно местенце — засмя се Джоджо, докато се промъкваше между нагъсто наредените маси, като едва не разсипваше обедите на хората със задните си части. — Ама не.

— Но тук никой няма да ни види.

— Каза същото и за стаята ни в „Риц“. — Тя седна на прекалено тясната седалка. — Какво има?

— Джослин Форсайт се оттегля.

Дъхът й спря.

— Брей! Кога?

— През ноември. Ще го обявят, щом съобщи на клиентите си, но помислих, че ще искаш да узнаеш първа.

— Благодаря ти. — Изведнъж се въодушеви и очите й блеснаха. — Понякога е много удобно да спиш със съдружник по организационните въпроси. Значи „Липмън Хай“ ще се замислят за нов партньор, нали така?

— Да.

— Кой ще бъде?

Той се засмя със съжаление.

— Не притежавам такава власт, Джоджо. Решението зависи от всички.

— Значи трябва да съм любезна с всичките.

— Започни с мен. — Той плъзна бедрото си между нейните. — Да поръчаме ли?

— Не бих казала. Яденето тук е нещо като екстремен спорт.

Той провря бедрото си още по-навътре.

— Още малко — тихо промълви тя.

— Какво? А, да. — Изведнъж ирисите му станаха почти черни. Писателите на любовни романи са превърнали това в клише, но сега Джоджо им вярваше.

Марк проплъзна крака си още няколко сантиметра и тя леко се размърда на седалката си, разтвори колената си, докато неговото стигна дотам, където трябваше.

— Чудесно — приглушено каза. — Тук започва да ми харесва.

— Джоджо. Исусе Христе — заговори той с натежал глас. Хвана ръката й и се загледа в устните и, после погледът му се плъзна към зърната на гърдите й, които набъбваха през сутиена й, през ризата и през прилепналото й сако.

Започна леко да движи коляното си и тя доближи ръката му към устните си, изведнъж се изправи и я пусна, сякаш бе от жарава: влизаше човек, когото познаваше. Почувства го, преди мозъкът й да го регистрира — беше Ричи Гант. И той беше — от всички възможни хора — с Олга Фишър!

Четири чифта очи размениха бързи погледи, подобно на сложен цирков номер с хвърляне на ножове, и всеки замръзна, чувствайки се еднакво неудобно.

По дяволите, помисли си Джоджо, мислите й странно взеха друга посока. Мислех, че Олга е на моя страна.

— Изненадващо хубава лазаня поднасят тук — спокойно каза Олга, — но май по-добре да отидем в китайски ресторант.

Те тръгнаха обратно към вратата и Джоджо и Марк се спогледаха.

— Колко хора знаят за оттеглянето на Джослин? — попита между другото Джоджо.

— Предполагаше се да бъда единствен, но старата глупачка е казала на всички.

— Може да имат връзка.

Тя се засмя, въпреки че не беше ни най-малко смешно. Изтънчената Олга да прави секс с недодяланото момче с пъпки по лицето, що за мисъл.

— Нищо — намръщи се тя. — Ти, Дан Суон и Джослин сте сигурни.

— И Джим.

— Не бих казала.

— Така мисля. Наистина — настоя той. — Смята те за страхотна. Както и момчетата от Единбург.

— Така ли? Знаеш ли, май трябва да отскоча дотам. Да видя какво правят Никлъс и Кам.

— Чудесна идея. Отдавна отлагам да ги посетя, може да дойда с теб.

Напълно развеселена, тя попита:

— Сега накъде?

 

Когато се върна, откри, че Таня Тийл е оставила съобщение на телефонния й секретар. „Току-що проведохме среща във връзка с Миранда, Питаме се има ли начин да променим положението.“

Стараеше се да звучи жизнерадостно, но гласът й вибрираше от тревога.

Джоджо се обади и Таня я запозна с плановете им.

— Можем да осигурим секретарка, да ходи у Миранда и да пише под нейна диктовка. Миранда даже няма нужда да става от леглото. Може да си лежи…

— Но за нея все пак ще е напрежение.

— Но…

— Трудното не е да стоиш седнал, а да твориш.

— Но…

— Ще можеш да я публикуваш по някое време по-късно следващата година.

— Но ще пропуснем големите летни продажби. Надявахме се на огромно увеличение…

— Таня, — предупредително заговори Джоджо.

— Извинявай — бързо отговори Таня — Извинявай, извинявай.

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Мислех си…

Може би трябва да изчакаме, докато одобрят новия съдружник, преди да оповестим връзката си. Не искам отношенията ни да навредят на издигането ти.

Целувки: Марк

 

Джоджо изумена се втренчи в екрана. Нима Марк я предаваше? Ноември беше много, много далеч; толкова далеч, сякаш никога нямаше да дойде. Да не би да го беше дострашало?

Подобна възможност дотолкова я изплаши, че се изненада от себе си. Стана и нахлу в кабинета му.

— Какво става?

— С какво?

— Разбрахме се за август, сега го променяш на ноември. Ако мислиш да се застъпваш за мен, забрави. Ще станеш за смях.

Марк повдигна веждите си в учтив въпрос.

— Някои от съдружниците — Джослин Форсайт, Никлъс в Шотландия са семейни. — Той беше спокоен, дори студен, но Джоджо достатъчно добре го познаваше, за да разбере, че е ядосан. Когато беше напрегнат, изглеждаше прекалено едър за костюма си. — Няма да одобрят разтрогването на брака ми. Никой от съдружниците няма да изпадне във възторг. Не искам да рискуваш да загубиш гласове.

Трябваше да признае, че… и на нея й бе минало през ума.

— Това е решение… предложение… единствено с оглед на кариерата ти.

Тя кимна, донякъде уплашена от резкия му тон.

— Но Джим вече знае — възрази. — Олга навярно предполага. И се обзалагам, че Ричи е разказал на всички как ни е видял заедно.

— Може би, но едно е да имаме връзка, друго е да напусна съпругата си и да се застъпвам за теб.

Премисли думите му: беше прав. По-добре беше да почака. А и ноември щеше да дойде малко след август. Само че…

— Обикновено аз съм тази, която отлага големия ни ден.

— Забелязал съм — отговори сухо той.

— Много си търпелив.

— Ще те чакам вечно… Въпреки че естествено бих предпочел да не се налага.

— Значи ноември. Кога? В деня на решението?

— Защо не изчакаме, докато официално го обявят в „Литературни новини“? Да не развалим всичко в последния момент.

— Пак правиш така.

— Какво?

— Плашиш ме.

— Няма от какво да се боиш.

— Освен от самия страх.

— И от чудовищата в гардероба.

— И от огромни скали, падащи от небето върху главата ти.

— Именно.

 

Вторник сутринта

Първото писмо, което отвори, беше от Пол Уитингтън, който отхвърляше книгата на Джема. Оставаше само „Нокстън Хаус“ и после щеше да се наложи да се обърне към независимите издатели. На този етап от играта едва ли имаше възможност да я продаде, а ако успееше, щеше да е за съвсем скромен аванс, едва ли повече от хиляда лири.

— Изберете следващия си редактор много внимателно, госпожо Харви — каза Манодж. — Може да е последният.

Тя се спря на Надин Стайдл и се насили да звучи ентусиазирано.

— Имам самороден диамант. — Използва думите на Каси, харесаха й.

Но фразата не беше достатъчна да убеди Надин и в четвъртък сутринта Джоджо получи отрицателен отговор.

 

Четвъртък следобед

— Таня Тийл те търси на първа линия. Приемаш или отказваш?

— По-добре да си завра ръждив пирон в окото.

— Не те питах това. Приемаш или отказваш?

— Добре. Приемам.

Чу се изщракване, след което тревогата на Таня се прокрадна по жицата.

— Джоджо, заради Миранда следващото лято се очертава като лошо.

Пак онази бременната писателка!

— Трябва ни женски роман, да запълни мястото на Мирандиния.

— Имате толкова много автори.

— Прегледах с какво разполагаме и всяка книга, която излиза идната година, или е обвързана с определено време за промоция, или няма да бъде готова до май.

Какво искаш да направя, зачуди се Джоджо. Да взема да го напиша?

— Мислех за онова ирландско писание, което ми изпрати — продължи Таня. — Ще свърши работа. Успя ли да го продадеш?

Ставаше дума за книгата на Джема Хоган, която Джоджо така и не пласира.

Но нямаше да си признае пред Таня!

— Може да ти излезе късметът. Все още е на разположение, но имам оферти от две къщи за романа…

— Колко? — прекъсна я Таня. — Десет хиляди?

— Ами…

— Двадесет? Тридесет тогава.

Джоджо нищо не отговори. И как би могла. Таня наддаваше срещу себе си.

— Тридесет и пет?

Джоджо нанасе удара си.

— Сто за две книги.

Таня прошепна:

— Боже! — После с нормален глас попита: — Има ли втора книга?

— Определено. — Не беше сигурна, но беше възможно.

— Шестдесет за едната — каза Таня. — Толкова мога, Джоджо. Не искам друг автор, имам си достатъчно. Нека реша този проблем.

Не беше идеално. Сделка за две книги винаги беше за предпочитане, защото означаваше, че издателят се обвързва с автора.

И все пак да сключиш сделка беше по-добре, отколкото да не го направиш. Шестдесет хиляди бяха повече от хиляда. И кой знае, ако книгата се продаваше добре, можеше да уреди втори договор на Джема за много по-голяма сума.

— Добре. „Таткото беглец“ е твой.

Почти усети как Таня трепна.

— Името трябва да се промени.

После Джоджо позвъни на Джема, която се зарадва, че книгата е продадена на редакторката на Лили Райт.

— Благодаря ти, че пак си опитала с нея. Знаех си, че ще я убедиш.

„Писатели!“ — помисли си Джоджо. Нищо не разбират. После каза на Джема за парите.

— Шестдесет хиляди! Шестдесет хиляди! О, мили Боже! Страхотно! Невероятно! Фантастично!

Наистина фантастично. Нямаше нужда да разкрива на Джема, че всичко е станало случайно, и така беше чудесно.