Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (38)

Глава 38

Антон реши, че ми трябва агент. Ясно беше, че не мога да изпратя „Церовете на Мими“ направо на издателските къщи, защото не разглеждат нерецензирани творби. Той се обади на своя позната („Тази работа става с познати, скъпа.“), от която се беше опитвал да купи сценарии на нищожни цени. С типичния си ентусиазъм подложи на кръстосан разпит бедната жена, сякаш той беше държавният прокурор, а тя защитава звездата, която е обвинена. Съветът й бе да си намерим литературен агент.

— Но не нея — добави Антон — тя работи само със сценарии. Дребна риба. Само ще действаме чрез нея. („В този бранш всеки действа чрез някого.“)

Така че още веднъж писах на тримата агенти, които бяха чели „Кристално чиста“ и те отговориха, че им се струва, че „Церовете на Мими“ не са подходящи за тях точно в този момент, но ме поощриха да се свържа с тях, когато напиша следващата си книга, точно както миналия път.

Горе-долу по време на третия отказ изпаднах в лошо настроение и заявих, че не искам повече да се занимавам с търсене на агент; унищожаваше ме. В отговор Антон ми купи пакетче с понички асорти и един брой на „Нешънъл Инкуайрър“ и изчака да се успокоя. После отново ме впрегна на работа, изваждайки последния годишник на „Писатели и художници“.

— Всеки литературен агент на Британските острови го има тук — радостно размаха дебелото червено томче. — Ще ги прегледаме всичките, докато открием подходящия за теб.

— Не.

— Да.

— Не!

— Да — изглеждаше изненадан от енергичния ми отказ.

— Аз няма да го направя. Ти ако искаш, давай.

— Добре, започвам — малко остро отвърна той.

— Даже не искам и да знам.

— Хубаво!

Близо три месеца той се опитваше да крие отказите от мен, но всеки път, когато ръкописът се върнеше и тупнеше в коридора, разбирах. Бях като принцесата с граховото зърно, чувах тропването от горния етаж. Дори ми се струваше, че ще го чуя през няколко улици.

— Това е книгата — казвах.

— Къде?

— Долу в коридора.

— Не чух нищо.

Обикновено имах право. Като изключим случая, когато донесоха новия каталог на „Аргос“. Или един друг път, когато пристигна новият телефонен указател и още един път, когато дойде каталогът на Лудия Пади (тогава той признал на Антон, като мъж на мъж, че го поръчвал само за да гледа жени по бельо.)

Но всеки път, когато тупването на изтривалката в коридора (или по-точно на мястото, където трябваше да се намира, ако имахме такава) сигнализираше връщането на книгата ми, хвърлях към Антон наскърбен пасивно-агресивен поглед в смисъл „нали ти казах“ и сърцето ми се обливаше в кръв. Антон обаче не се обезкуражаваше лесно и небрежно изхвърляше всяко писмо с отказ в коша. Разбира се, веднага щом излезеше, аз се втурвах да го изровя и се измъчвах от всяка жестока дума, но в един момент той разбра. Оттогава взимаше писмата със себе си и ги изхвърляше в работата си.

За разлика от мен, не губеше време да размишлява над неудачите на „Церовете на Мими“. Просто изваждаше от справочника името на следващия агент, още веднъж пожелаваше на ръкописа късмет и се връщаше в пощата, където вече си приказваше на малко име с персонала.

В един момент престанах да се надявам и почти успях да се разгранича и да мисля за цялата бъркотия с пратките и тичането до пощата като за едно от странните хобита на Антон.

Докато една сутрин той не се втурна в кухнята с писмо в ръката си и думите:

— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб.

— Моля?

— От агента е. Имаш си агент — и ми подаде писмото.

Вторачих се в него. Всичките букви сякаш подскачаха по страницата и не можех да схвана какво пишеше, но в един момент успях да се взема в ръце и прочетох:

— С радост ще ви представлявам.

— Виж — гласът ми трепереше. — Виж, тя казва, че с радост ще ме представлява. С радост! — после се разхлипах над писмото, докато подписът на Джоджо не се разтече.

 

С Антон отидохме да се срещнем с нея в кабинета й в Сохо. Стана по-малко от две седмици преди да родя Ема, затова да ме закарат дотам, беше трудна работа, все едно да натовариш и превозиш болен слон. Но се радвах, че отивам. Литературната агенция „Липмън Хай“ беше в голямо, оживено здание, което предизвикваше вълнение и най-хубавото там беше Джоджо Харви. Тя беше наистина неповторима. Пълна с енергия и истински зашеметяваща, тя ни посрещна като приятели, които отдавна не е виждала. Незабавно и Антон, и аз се влюбихме в нея.

Тя сподели колко я е впечатлила „Церовете на Мими“, как всички в кантората я харесали, каква нежна книга била… Аз сияех — докато не спря и не каза:

— Ето каква е работата. Ще бъда честна с вас.

Сърцето ми се вкамени. Мразя да са откровени с мен. Винаги казват нещо лошо.

— Възнамерявам да я продам с малко хитрост, защото прилича на детска книжка, но притежава внушения като за възрастни. Трудно е да се категоризира, а издателите мразят това. Малко си падат паникьори, страх ги е да поемат рискове.

Погледна печалните ни физиономии и се усмихна.

— Я се развеселете. Намислила съм нещо и ще ви се обадя, щом работите тръгнат.

Но тогава дойде четвърти октомври и всичко завинаги се промени. Приоритетите рязко се пренасочиха; всичко мина на заден план заради най-важното, с една дума, роди се Ема.

Никого не съм обичала така, както обичах нея, и никой не ме е обичал, както тя ме обича; дори и майка ми. Спираше да плаче, щом чуеше гласа ми, очите й търсеха лицето ми, дори преди да започне да вижда добре.

Всеки мисли, че неговото дете е най-прекрасното, което някога е съществувало, но Ема наистина беше красавица. Имаше матовата кожа на Антон и се появи от утробата ми с копринена тъмна коса. Нямаше и следа от моя светъл тен и сини очи.

— Сигурна ли си, че е от теб? — сериозно ме попита Антон.

Човекът, на когото приличаше най-много, беше майката на Антон, Зага. И за да го подчертаем, въпреки че я кръстихме Ема, решихме да се пише с едно „м“, както на сръбски.

Вечно беше усмихната, понякога се смееше в съня си, не можех да спра да я прегръщам. Гривничките на крачетата й бяха пленителни. Ухаеше божествено, на шшане беше божествена, изглеждаше божествено и гукаше божествено.

Това бяха хубавите страни.

А лошите… Не можех да се възстановя от шока, че съм станала майка. Бях напълно неподготвена и нямаше да съм толкова изненадана, ако, необичайно за мене, не бях посещавала курс за бременни и млади майки в опит да вляза в час. Можех и да не си правя този труд, с нищо не ми помогнаха.

Да бъда изцяло отговорна за това властно малко късче живот ме плашеше до смърт. Никога не бях работила толкова много и така неуморно. Най-трудно ми беше да свикна с липсата на свободно време. Антон поне имаше работа в света навън и можеше да излиза от апартамента всеки ден, но аз бях родителка двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата.

Но пък кърменето; и то ме даряваше с божествено спокойствие. (Като изключим случаите, когато жените се опитват да го правят на публично място, без никой да им види гърдата.) Никой не ме беше предупредил, че боли, че всъщност е истинско мъчение. И това беше преди да получа мастит, първо на едната гърда, после на другата.

Понякога Ема ни разстройваше — бяхме я нахранили, преповили, подържали я да се оригне и полюлели, а тя не спираше да плаче. Друг път сами си намирахме повод за притеснение: отчаяно я чакахме да заспи, но ако спеше прекалено дълго, се бояхме да няма менингит и бързахме да я събудим.

Апартаментът ни, който и без това никога не биваше спретнат, се превърна в най-лошия кошмар на добрата домакиня. Огромни полиетиленови пликове от памперси покриваха пода на спалнята, редици съхнещи ританки висяха на всевъзможни места, купища плюшени играчки се валяха по килима, коварно дебнейки да ме спънат, постоянно имах синина на брадичката, защото всеки път, като минавах по коридора, се

спъвах в спирачката на детската количка.

Някъде в шемета на двадесет и четири часовите дни, на безсънните нощи, напуканите зърна и коликите, новините достигнаха до мен: Джоджо беше продала „Церовете на Мими“ на голяма издателска къща на име „Долкин Емери“! Договорът беше за две книги, бяха предложили аванс от четири хиляди лири за всяка. Бях обезумяла от вълнение, че имам издател; е, реагирах, когато успях да събера достатъчно енергия. А и четири хиляди лири беше огромна сума пари, но не и такава, че да промени живота ни, както се бяхме надявали. Изглеждаше, че сме обречени да си останем бедни, особено след като телевизионната игра „Последният човек“ на „Ай-Кон“ не спечели почти нищо и със сигурност не накара телевизионните агенти да се втурнат да позлатяват Антон и Мики.

Последва ходене до „Долкин Емери“ за среща с Таня Тийл. Тя беше на тридесет и нещо, припряна, но приятна. Съобщи ми, че ще публикуват „Церовете на Мими“ следващия януари.

— Не и преди това?

Щеше да е чак след година, но нямах сили да възразявам. Не стига, че не разбирах нищо от книгоиздаване, но кърмата ми протичаше и ме беше страх, че Таня ще забележи.

Дори нямах време да взема душ преди срещата и успях само да се позабърша с няколко мокри кърпички. Струваше ми се, че като съм мръсна, съм в ужасно неизгодно положение.

— Януари е много подходящо време за дебютни романи — отговори тя. — Малко творби се издават и така чудесната ти книга ще има по-добър шанс да я забележат.

— Разбирам. Благодаря.

 

Дълго, дълго време не се случи нищо. Поне шест месеца. После изневиделица ми се обади по телефона мъж на име Лий, който искаше да разбере кога може да ме снима за корицата на книгата. Изпаднах в паника. Отвърнах:

— Ще ви се обадя след малко — и поставих слушалката, чудейки се: Коя съм аз? За коя искам да ме мислят хората?

— Кой беше? — попита Антон.

— Някакъв тип ще идва да ме снима за книгата. Трябва да направя нещо с косата си! Не се шегувам, Антон, наистина трябва да ми присадят коса, като на Бърт Рейнолдс. Трябваше да го направя преди месеци! И нови дрехи! Трябват ми нови дрехи. Ами ноктите ми, Антон, виж в какво състояние са ми ноктите!

Излязох и пропилях половин ден и страшно много пари да си подстрижа косата и да я боядисам (но не си направих трансплантация, Антон ме разубеди), купих си три нови блузи, един чифт джинси, нови обувки и крем за лице, който трябваше да ми придаде блясък, но вместо това когато се намазах с него, лицето ми лъсна като коледна елха. А когато го избърсах, закачих ъгълчето на червилото си и успях да го размажа по половината си лице, с което добих вид на излязла от сиропиталище за бездомници.

— Пьлна скръб съм — хленчех на Антон. — И не трябваше да си купувам обувките, те дори няма да влязат в кадър.

— Нищо, ще знаеш, че са там, ще ти дават самоувереност. Стой тука, скъпа, ще викна Ирина.

Той излезе и след няколко секунди се върна, повлякъл Ирина.

— Ти си веща в козметиката — казай той. — Нали ще нагласиш Лили за снимката, ще я направиш да изглежда красива?

— Не мога правя чудеса. Но направя каквото мога.

— Благодаря, Ирина — промълвих аз.

Сутринта в деня на снимките, тя се отби, преди да отиде на работа, изтърка лицето ми, сякаш жулеше пода в кухнята, изскуба веждите ми до неузнаваемост, после ме покри с ужасяващи количества помади, толкова ярки и плътни, че Ема ме изгледа смаяно.

— Аз съм, миличка, аз съм, мама — опитах се да я придумам.

Но това само предизвика безутешен плач — кой беше този палячо с маминия глас?

Ирина, Антон и Ема излязоха. Антон взе Ема със себе си на работа, защото снимките щяха да отнемат часове, а нямаше кой друг да се грижи за нея.

После Лий пристигна. Беше млад и беше спал с много хубавици — стана ми ясно само като го погледнах, — и беше въоръжен с тонове оборудване, които Лудия Пади му помогна да качи по стълбите. По-добре да не се беше захващал, страх ме беше, че ще му поиска пари, но успях да го избутам през вратата без много приказки.

Лий стовари няколко черни куфара и се огледа.

— Само ние ли ще бъдем? Нямате ли гримьор?

— Ъъ, не, приятелката ми ме гримира, но не разбирам…

— Не? Всички използват услугите на професионални гримьори и фризьори. Снимките на писателите са супер важни. От тях зависят продажбите на книгата.

— Но, не… Искам да кажа, не зависи ли от това дали книгата е хубава?

Щеше да се задави от смях.

— Май сте пълна аматьорка. Помислете — само хубавите авторки ги дават по телевизията. Ако приличат на плашило, не ги викат. Понякога дори издателите ги държат настрана от очите на хората, лъжат медиите, че обичали усамотението.

Не можеше да бъде. Или можеше?

— Казвам ви — продължаваше да настоява той. — Вие, Лили, не сте грозна, но трябва малко да ви се помогне. Затова попитах за фризьора. Но ще се опитам да направя нещо със сешоара.

— Ами благодаря ви.

Огледа хола ми, който старателно бях подредила, цъкна с език и мрачно се засмя:

— Май не е точно мечтата на фотографа? Няма върху какво да работя.

— Ами…

— Да — няма да одобрят бюджет да ви вземем студио. Ето какво, ще направим няколко снимки за всеки случай тук, после ще излезем навън и ще опитаме нещо по-различно. Близко сме до Хампстед Хийт, нали?

— Да.

Голяма грешка. Както казва знаменитата Джулия Робъртс, голяма, огромна грешка.

Отне му почти час да разположи оборудването — чадъри, прожектори и триножници — докато аз стърчах на крайчеца на канапето и се опитвах със силата на мисълта да спра грима си да се изпарява. Накрая бяхме готови да започваме.

— Погледни прелъстително — изкомандва ме той.

— Ъъ…

— Мисли за секс.

Секс? Правилно ли чух?

— Хайде, малко повече секс.

Усмихнах се закачливо, но младостта му така ме плашеше, абсолютната му сериозност и най-вече безстрастната му оценка на външността ми.

— Вдигни брадичката — зад фотоапарата, той продължаваше да нарежда. Дрънкаше като махленска клюкарка. — Отпусни се! Изглеждаш сякаш те водят на разстрел.

Сменяше обективите и проверяваше светломера, та „няколкото снимки за всеки случай“ отнеха толкова, колкото и разполагането на апаратурата, след което трябваше да изтърпя петнадесетминутна разходка за здраве под тежестта на триножника, опитвайки се да поведа разговор. Предишната нощ бях спала много малко и определено не мечтаех за празни приказки.

— Снимали ли сте много писатели?

— О, да сума ти. Кристофър Блойнд, Миранда Инглънд. Тя е сега знаменитост. Мечтата на фотографа. Няма как да излезе лоша снимка. Закараха ме със самолет до Монте Карло да я снимам. С първа класа до Ница, после с хеликоптер.

Естествено трябваше да го каже, докато мъчително се влачехме по покрития с графити железопътен мост, и отново пусна онзи смях.

— От едната крайност на другата, а, Лили?

Като стигнахме на Хампстед Хийт, той се огледа, присвивайки очи, след това се оживи.

— Добре. Хайде да те качим на едно дърво.

Изчаках пак да се изхили. Нали се шегуваше?

Изглежда, не.

Направи „столче“ с ръцете си, да ми помогне да се кача, после трябваше да стъпя на един клон на два метра от земята и да обвия ствола с ръка. И да се усмихна.

— Сега погледни надолу към мен, поразроши си косата, наплюнчи ги тия устни.

Ако имах двойна брадичка, седнала на собственото си канапе, докато ме снимаше на нивото на очите, на какво ли, за Бога, приличах, снимана изотдолу? На пуйка? На жаба? На Джаба?

— Мисли за секс, гледай секси. ГЛЕДАЙ СЕКСИ.

— Викай по-силно — промърморих. — Май не те чуха в Казахстан.

— Гледай секси — изкудкудяка той, щракайки ожесточено. — Гледай секси, Лили.

Една групичка ученици спряха да се повеселят.

— Сега малко промяна, Лили, слизаш долу и ще се залюлееш на някой клон.

С мъка се спуснах и видях, че новите ми обувки са се ожулили от кората. Сълзите ми напираха, но не можех да им се дам, защото Лий вече правеше ново „столче“ с ръцете си, че да се увеся на клона като маймуна.

— Очите към мен и дай голяма усмивка — ломотеше като побъркан Лий, за да ме окуражи. — Хайде, засмей се от сърце. Точно така. ХААХААХААХААХАА! Люлееш се на клон и се забавляваш като никога в живота си, отметна глава, смей се, смей се ОТ СЪРЦЕ. ХААХААХААХААХАА!

Боляха ме ставите на ръцете, дланите ми се израниха и се плъзгаха, обувките ми бяха охлузени, но аз се смеех, смеех се, смеех се.

— ХААХААХААХААХАА! — подхвана той.

— ХААХААХААХААХАА! — опитах се аз.

— ХААХААХААХААХАА! — обадиха се и учениците.

Точно когато бях сигурна, че по-лошо не може да стане, започна леко да ръми. Веднага си помислих, че това е добре дошло, защото сигурно ще си тръгнем. Никаква надежда.

— Я, дъжд — Лий вдигна поглед към небето. — Може да е за хубаво. Диво и романтично. Я да видим, какво още да опитаме?

Забелязах, че едно от момчетата изпраща текстово съобщение по телефона си. Обзе ме ужасяващо предчувствие, че вика полицията.

— Дай да се изкачим на върха на хълма — предложи Лий — да видим какво има там.

Подгизнала, ядосана и натоварена с апарати, поех след него нагоре по хълма, после погледнах назад, надявайки се учениците да не са решили да ни последват, но де тоз късмет. Държаха се на почтено разстояние, ала бяха ли там, или само си въобразявах, или се бяха насъбрали още?

Лий спря до една пейка.

— Ще снимаме тук.

Запъхтяна и потна, се свлякох на пейката. Слава богу, ще ме снима седнала.

— Лили, искам да се изправиш.

— Върху пейката ли?

— Не точно.

— Не точно?

Той замълча. Готвеше се нещо ужасно.

— Искам да се качиш на облегалката, Лили. Все едно ходиш по въже. Ще направя фантастична снимка.

Онемяла от премеждия, просто станах и го погледнах.

— Издателите казаха, че искат щури снимки.

Примирих се. Трябваше. Не исках да ми излезе име на „труден“ автор.

— Не съм сигурна, че ще запазя равновесие.

— Опитай се.

И аз се покачих, наблюдавана от учениците. Чувах ги да си говорят дали могат да ме „оправят“.

Поставих единия си крак върху облегалката на пейката, дотук беше лесно, после за моя изненада успях да вдигна и другия и в един момент балансирах върху една нелепо тънка дъска.

— Чудесно се справяш, Лили — изквича Лий, щракайки колкото бързо можеше. — Очите към мен, мисли за секс.

Сред учениците настъпи раздвижване, подозирах, че се обзалагаха колко дълго ще изкарам, преди да падна.

— Лили, вдигни си крака! — провикна се Лий. — Запази равновесие само на един крак, разпери ръце, все едно летиш!

За секунда успях. За съвсем кратко се залюлях във въздуха, сякаш плавах, когато забелязах, че на хълма има толкова много ученици, та беше заприличал на рок концерт на открито. В същия момент се прекатурих и се стоварих тежко на земята, изкълчвайки си крака и, още по-лошо, овалвайки в калта новите си джинси.

Дъждът вече валеше проливно и с нос на пет сантиметра от мръсната земя, си мислех: „Аз съм писателка. Какво търся на четири крака в калта?“

Лий се приближи да ми помогне.

— Още няколко снимки — весело каза той — почти свършихме.

— Не — отговорих му с изтънял и треперещ глас. — Според мен направихме достатъчно.

По целия път надолу по хълма бях готова да заплача от унижение, разочарование и изтощение и като стигнах вкъщи, направо си легнах.