Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (41)

Глава 41

Към края на януари всичко свърши; пълен крах. По принцип нищо не се случи и след най-напрегнатия месец в живота ми осъзнах, че е нямало и какво. Бях публикуван автор и като изключим малката, невзрачна статия в „Айриш Таймс“, това не означаваше нищо. Животът ми си оставаше същият и трябваше да свиквам.

Опитвах се да се ободря, мислейки си: Изгубих всичките си крайници при злополука с месомелачка, сестра ми и приятелят й са били отвлечени от терористи в Чехия (нищо, че са в Аржентина), а главата на детето ми е ненормално, смущаващо голяма.

Прилагам тази техника, когато съм ужасно нещастна: моментално си представям, че някаква кошмарна катастрофа се е случила, така че да мога да кажа: „Преди да се случи това страшно нещо, бях невъобразимо щастлива, но не го осъзнавах. Бих дала всичко, за да върна времето назад.“ Идеята е, че това, което ми се е струвало просто скучно, сега се сдобива с блясъка на Утопия. После си напомням, че катастрофата не се е случила наистина, че не съм и припарвала близо до месомелачка и животът ми е една Утопия без нещастия. Така че съм благодарна на това, което имам.

 

Бях притисната от разочарованието и когато баща ми позвъни няколко дни по-късно, не ми беше лесно да се оживя. Не че имаше значение, той притежаваше оживление за десетима.

— Лили, скъпа — извика той. — Имам чудесни новини за теб. Една приятелка на Дебс, Шърли — познаваш я, дълга и кльощава особа — прочела „Церовете на Мими“ и мисли, че е гениална. Ела към къщи, ще си поговорим за това — гласът му стана по-плътен, за да подчертае думите му. — Дори не знаела, че си ми дъщеря, не й минавало и през ума. Ще я четат в литературния клуб и като разбрала, че съм ти баща, направо полудя, разбираш ли? Иска книги с автографи.

— Ами чудесно, татко. Благодаря ти — въпреки че беше незначителна; случката ме поразвесели.

Нямаше нужда да питам защо ми я съобщава той, а не Дебс: тя би умряла, но не би си позволила да е мила с мен — неслучайно я наричаме „ужасната Дебс“.

— При мен са шест книги за автографи, кога мога да ти ги донеса?

— По всяко време, когато искаш, татко. Никъде не ходя.

Тонът ми го обезпокои.

— Горе главата, момиче — весело каза той. — Това е само началото.

Веднъж четох статия в един вестник, която описваше Боб Хоскинс като „тестис с крака“ и това ми напомня да ви кажа: и татко е нещо такова. Нисък е, с гръден кош като бъчва, обича да се перчи, типичен мъж от работническата класа.

Майка ми, истинска хубавица, се беше омъжила за човек под нейното положение. Това бяха точните й думи (навярно шеговити). Хванала се с баща ми, защото й казал:

— Дръж се за мен, кукло. Има да се местим.

Това пък били неговите думи и той удържал обещанието си. Преместили се от непретенциозния Хаунслоу Уест в отдалечения, но по-бляскав Гилдфорд, а после в апартамент с две спални над гостилница за кебап в Кентиш.

(Всичко това ме накара да намразя местенето. Дори покривът да пада върху главата ми, предпочитам да залепя найлонови чували, но няма да се преместя.)

Да имаш баща предприемач звучи чудесно. Те печелят доста пари закратко време и настаняват съпругите си и двете си дъщери в къща с пет спални в Съри. Но това, което чуваш по-рядко, е, че тези авантюристи не подбират средства, че не спират дори пред дома на семейството в очакване да направят следващия си удар и да увеличат и без това огромното си състояние.

Финансовите страници на вестниците се отнасят с голямо уважение към мъжете (винаги се оказват мъже), които печелят милион, губят милион и отново печелят. Ами ако този мъж е твоят баща?

Отначало ходех на училище с „Бентли“, после с бял пикап, а накрая въобще престанах да ходя в онова училище. Отначало ходех да яздя пони, после понитата изчезнаха, а когато отново се появиха, не ги исках. Не можех да съм сигурна, че отново няма да ми ги отнемат без предупреждение.

Въпреки това обожавах баща си. Винаги беше оптимист и нищо не можеше да сломи духа му задълго.

В деня, когато трябваше да напуснем къщата си в Гилфорд, той плака като дете, закрил мокрото си лице с кебапчестите си пръсти.

— Красивата ми петстайна къща с три бани.

Малката ми сестра Джеси и аз трябваше да го утешаваме.

— Не е толкова хубава — казах.

— И съседите ни мразеха — присъедини се към мен Джеси.

— Да — подсмръкна татко. — Надути борсови агенти.

Пет минути по-късно, когато се качваше в пикапа, той беше убедил себе си, че е по-добре без тая къща.

Мисля, че постоянната финансова несигурност накара майка ми след време да се разведе с него, но знам, че първоначално много са се обичали. Обръщаха се един към друг с нежни, галени имена. Тя го наричаше „самородния ми диамант“, а той нея — „издокараната ми птичка“.

Никога не можах да се примиря с развода на нашите. Някак си не мога да го приема и тая надеждата, че някога ще се съберат отново. Майка ми на два пъти накара баща ми да си тръгне, после го прие обратно, докато накрая окончателно се разделиха. Въпреки че се разведоха преди осемнадесет години, все ми се струва, че е временно.

Но когато татко срещна Виви, шансовете родителите ми да се сьберат отново се сведоха до нула.

Вив въобще не приличаше на майка ми. Мама не беше арестократка, но беше дъщеря на лекар и сравнена с Вив, изглеждаше като благородничка.

Не зная как баща ми се беше запознал с Вив, но се срещаше тайно с нея няколко месеца преди да реши да се оженят. Тогава ни повика с Джеси и ни съобщи новината.

— Има добро сърце — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Прилича на мен.

— Обикновена, това ли имаш предвид?

— Да.

— О, Боже.

Татко се страхуваше, че двете с Джеси ще намразим Вив и кой може да го вини? Не само, че Вив беше мащеха, но аз бях на шестнадесет, а Джеси на четиринадесет — по юношески страдахме заради разбитото семейство. Мразехме дори тези, които обичахме, така че какъв шанс би имала натрапница като Вив?

Но Вив беше сладурана: сърдечна, отстъпчива и гостоприемна.

Първия път, когато татко ни заведе с Джеси в малката й, пьлна с цигарен дим къща, от един автомобилен двигател, качен върху кухненската маса, се процеждаше машинно масло и един от двамата й сина, също юноши — Баз или Джез — си чистеше ноктите с дълъг, нащърбен кухненски нож.

— Я колко си страшен — насмешливо рече Джеси.

Баз — или Джез — я удостои с мрачен поглед, а Джеси се престори, че се препъва и в резултат бутна ръката му и ножът се заби в пръста му.

— Оу — извика Баз или Джез, тръскайки заболялата го ръка. — Боже! Тъпа крава.

Крайно развеселена, Джеси надникна изпод прекалено дългия си бретон и се усмихна самодоволно. Последва напрегнат момент, през който помислих, че може да я убие, после и той започна да се смее, след което станахме приятели. Ние бяхме техните аристократични, руси доведени сестри и те се въртяха около нас, горди и готови да ни защитят. От друга страна, се надявахме, че Баз и Джез са престъпници, но за наше горчиво разочарование открихме, че всичко беше маскарад.

— Значи никога не си бил в затвора?

Джез погледна, сякаш се кани да каже „да“, после взе друго решение и призна истината. Не, дори не е бил в поправителен дом.

— О, Боже — промълвих аз.

— Но сме се забърквали в много щуротии — оправдателно продължи той. — Имаме и белези — той си нави ръкава.

— И татуировки — допълни Баз.

Но ние с Джеси поклатихме аристократичните си руси глави. Не беше същото.

Джеси и аз живеехме с майка ни в Кентиш, но прекарвахме повечето уикенди у Вив. Да имаш разведени родители не беше най-доброто нещо, но и не беше толкова зле, колкото очаквах. Като се върна назад, виждам, че всичко се дължеше на сърдечността на Вив и добротата на доведените ми братя.

Джеси понасяше развода далеч по-добре от мен. Доволно изтъкваше множеството предимства да имаш „разбито семейство“.

— Можем да бъдем лоши колкото си искаме и всички трябва да са мили с нас. Помисли и за подаръците! Използван правилно, разводът може да бъде много… как да кажа?

— Доходен.

— Значи ли това, че ще ни отрупват с какво ли не?

— Да.

— Тогава е доходен.

Мама се стараеше да се отнася зряло и безпристрастно към новата жена на баща ми, но повечето неделни вечери, когато се прибирахме вкъщи, не можеше да се удържи да не попита:

— Как са ненагледните цар и царица?

— Изпращат ти поздрави.

— Вечеряли ли сте?

— Да.

— Какво? Желирани змиорки и каша?

— Филе от риба и пържени картофи.

Три години, след като се ожениха, на баща ми и Вив им се роди син, Боби, Ненагледния принц. Кръстен на Боби Муур, героя на Уест Хам. (Уест Хамптьн — английски футболен отбор. — Б. пр.)

Поболях се от ревност: татко нямаше да има никакво време за мен, щом си имаше син.

Бях твърдо решена да не ходя при малкия Боби в продължение на шестнадесет дни. Чак когато мама ме придума, промених решението си.

— Време е да пораснеш, скъпа. Всички те обичаме, но те много ти се сърдят, задето не отиваш да видиш малкото си братче. Щеш не щеш, той е част от семейството и, по дяволите, щом аз мога да отида, и ти можеш.

Нацупена, купих едно плюшено хипопотамче и заедно с Джеси хванахме влака до Дадженхам. Джеси ме развеселяваше с истории за невероятно сладкия Боби, на никоя от които не вярвах. Докато не го видях. Колебливо гушнах малкото му телце в прегръдките си и после той ми се усмихна — може и да е било неволна гримаса, но нямаше значение — и сграбчи косата ми с мъничките си пръстчета. Как може човек да ревнува от такъв малък сладуран?

Скоро след раждането на Ненагледния принц мама срещна Питър и на хоризонта се очертаха нови промени: тя се канеше да живее в Ирландия. Това създаде нов проблем. Семейството ми се разпиляваше по четирите краища на земята, а аз исках да съм с всички.

Нямаше как да живея у баща ми; стаята, в която нощувахме с Джеси, беше превърната в стая на Боби. Умолявах мама да ни разреши с Джеси да дойдем с нея в Ирландия, но въпреки че майка ми беше съгласна, Джеси не беше. Тя харесваше Лондон и искаше да остане там. Когато ми съобщи решението си, реагирах по обичайния начин, повръщайки вечерята си.

Беше абсурдно: Джеси беше на осемнадесет, а аз на двадесет, но имах чувството, че ни изпращат в различни сипиталища. Изплаках море от сълзи в деня, когато заминах за Дъблин.

Не ми стигаше мъката, че се разделям с Джеси, а и Питър имаше дъщеря — Сюзан, с шест месеца по-голяма от мен. Очаквах, че ще бъде против идването ми и ще се държи като истинска кучка — но се оказа обратното. Главно я тревожеше дали сме полусестри, или доведени сестри и се успокои, когато това се изясни, защото веднага щом майка ми и Питър се оженеха, щяхме да станем доведени сестри.

— Зная, че в Лондрн е различно — каза тя. — Но тук да имаш доведена сестра, е чудесно.

Най-добрата приятелка на Сюзан се казваше Джема Хоган и ние се надявахме да се превърнем в сплотена малка групичка. В продължение на няколко години положението в семейството ми беше нормално; по-скоро напомняше на френски филм, в който всеки е преспал с всеки. Обаче всички бяхме доволни.

Но нищо не трае вечно.

Девет години след като се ожени за Вив, баща ми срещна Дебс и по някакви непонятни причини се влюби в нея, изглежда Купидон си направи първоаприлска шега.

Съпругът на Дебс я беше зарязал. Тя имаше две малки деца и татко се втурна да я спасява. Изостави Вив, с нейното голямо сърце, заради омразната Дебс.

Всички очаквахме, че това е временно умопомрачение, но веднага щом разводът му с Вив влезе в сила, той се ожени за Дебс. Сдобих се с още двама доведени брат и сестра, Джошуа и Хети. После Дебс забременя и роди момиченце, Попи. Още една доведена сестра.

Когато се запознах с Антон, наложи се да нарисувам цяла схема, за да му обясня всичко.

Родословно дърво

Татко и мама
(Лили и Джеси)
	III жена на татко	II жена на татко	II мъж на мама
	Дебс (непоносима)	Вив (възхитителна)	Питър (обича да командва, но е мил)
Собствени деца	Хети, Джошуа (откачалки)	Баз, Джез (готини)	Сюзан (вече не ми говори)
Природени деца	Попи (копие на татко)	Боби (сладур)