Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (60)

Глава 16

18:30, петък, в „Дилижанс“

Много хора се появиха за празничната почерпка — в крайна сметка фирмата плащаше. Ричи Гант се стрелкаше като гладна акула, опитвайки се да вземе участие, но в центъра на вниманието бяха Джоджо и Джим, седнали заедно, подобно на крал и кралица, отпиващи мартини с водка.

— Виж, не е толкова зле — отбеляза Джим. — Спомням си времето, когато разчитахме на теб всяка петък вечер.

— Прав си. — Джоджо беше опиянена и щастлива. — Прекарвам си страхотно. Дали пък не се дължи на алкохола, но какво съм се заоплаквала. Ами с теб какво става, Джим? Как е Аманда?

— Джоджо, много си изостанала. Аманда ме разкара преди седмици.

— Така ли? Извинявай. Имаш ли нова приятелка?

— Засега тече прослушване. Но още нямам.

Последва странна, кратка пауза и водена от шестото си чувство, Джоджо каза:

— Не ме питаш имам ли си приятел.

Настъпи ново неловко мълчание и Джим отговори:

— Защото знам, че имаш.

Времето спря.

— Знам за Марк.

Повдигна й се, сякаш се намираше в скоростен асансьор, който внезапно беше спрял.

— Той ли ти каза?

— Сам се сетих.

— Значи ти е казал. Кога?

— Днес.

За секунди тя напълно изтрезня и я хвана яд на Марк. Не трябваше да разкрива тайната им, не само той можеше да загуби, ако истината за отношенията им станеше обществено достояние. Нямаше да се отрази добре на бъдещето й в издателството. Спомни си колко близки бяха Джим и Ричи Гант и изведнъж й прилоша.

Марк трябваше да й каже! Някой знае нейните тайни, тя е в неведение — това я поставяше в крайно неприятно положение.

— Не бъди прекалено строга с Марк. Имаше нужда да сподели с някого.

Дори не можеше да позвъни на Марк, за да му се развика. Какъв глупак.

— Не се безпокой — добави Джим, — при мен тайната ти е в безопасност.

Джоджо не знаеше да му вярва ли. Не можеше да разбере дали да му се довери. Изведнъж изпита силен страх.

— Трябва да си тръгвам. — Тя си прибра нещата, обади се по телефона и извика такси за Беки и Анди.

В таксито гневът й към Марк внезапно се изпари и тя си помисли: „Няма да стискам зъби до следващия път, когато го видя.“ Така че му писа: „Обади ми се.“

Почти на минутата телефонът иззвъня.

— Каква е тая история с Джим Суийтмън? — попита тя.

— Той вече знаеше.

— Не, не е знаел. Просто не си в час, Марк. Навярно Джим си е мислел, че знае, но докато не си му казал, не е знаел със сигурност. Capisce? (разбра ли (итал.). — Б. пр.)

— Джоджо, той ме засече пред твоя апартамент в девет и тридесет миналата неделя сутрин.

— Така ли? Как?

— Минаваше по улицата с колата си.

— Защо ще идва насам?

— Живее в Уест Хампетед. Недалеч от вас. Хвана ме на местопрестъплението. Повярвай ми, Джоджо, опитай се, това беше положение, което не можех да обясня. Щях да го направя, ако имаше как.

Тя замълча. Поемаха толкова много рискове, беше неизбежно в един момент да ги хванат. Но защо трябваше да е човек, с когото работеха?

— На Джим може да се вярва — каза Марк.

— Надявам се. — Имаше още нещо, което искаше да изясни. — Защо не ми каза, че той знае?

— Казах ти — звучеше объркан. — Написах ти имейл. Веднага щом излязох от кабинета си.

— В колко часа?

— Четири, четири и половина.

Не беше проверила пощата си. Беше петък, щяха да празнуват и тя беше решила да отиде направо в кръчмата. Обикновено не постъпваше така. Направила бе грешка.

— Добре — Марк не беше виновен. Не бе направил нищо лошо. — Извън подозрение си.

— Помислих, че ще ми прочетеш правата и ще ми разрешиш един телефонен разговор.

— Права ли? Телефонно обаждане? — Тя успя да се засмее. — Ще ти се.

— Жалко, че няма да мога да те видя този уикенд.

— Нищо. Мейзи Уайът, една от легендарните сестри Уайът ще празнува тридесетия си рожден утре вечер. Ще бъде карнавал. Ще се позабавлявам.

— Припомни ми, по коя от всичките си падаш най-много.

— Магда. Но…

— … не в сексуалния смисъл — изрецитираха заедно.

— Благодаря, че ме уведоми — каза Марк, изведнъж отново сериозен.

— Моля?

— Тя е прекрасен писател и ще е жалко да я загубим!

Навярно Каси беше влязла в стаята.

— Ще се видим в понеделник.

 

Джоджо разказа на Беки и Анди какво се беше случило.

— Щом хората от издателството научат, всички ще разберат — заключи тя.

— Не е като да не поемате всевъзможни рискове — отговори й Анди. — Вие просто искате да ви хванат. Защо не постъпите като порядъчни хора и не съобщите на съпругата му, преди някой да ви е изпреварил?

Джоджо пое дълбоко дъх.

— Ще ти обясня защо. Защото най-отвратителното нещо на света е да развалиш нечий брак. Не е само съпругата, ами болката на децата? Как ще го понесат?

— Не знам — отговори Анди, — но такива неща се случват постоянно. Всъщност твърде често.

— Аз не съм такава. Не искам да започвам война. Дори не мога да си го представя. Как така другите го приемат тъй леко? Намразват съпругата, решават, че е нейна вината, защото е напълняла и не прави свирки на мъжа си. Защо и аз не мога така? Защо се срамувам от себе си?

— Ами зарежи го. — На Анди започна да му омръзва. Разбираемо, все пак беше мъж.

— Не се срамувам чак толкова. Което ме кара да се срамувам още повече.

— Това ми е малко абстрактно.

— Ако… когато… ако… с Марк разкрием тайната си, няма да цъфтя от щастие. Няма значение как ще стане, ще бъде грозно. Така си е.

— Но ще се случи ли? Да или не? — Без дай даде възможност да отговори, Анди продължи. — Разочарован съм от теб, Джоджо. Повечето жени не предприемат нищо, само говорят. Говорят, говорят, говорят и никога нищо не правят. Виж горката Беки и нейната работа. — Извинявай, скъпа — обърна се към приятелката си. — Знам, че не ти е лесно. Но очаквах повече от теб, Джоджо. Кажи ми, че не греша. Кажи, че ще заложиш смело. Не опровергавай вярата ми в теб.

— Добре — Джоджо преглътна. — Ще се случи, въпросът е кога. Но като си представя себе си на възрастта на Сам… — тя замълча, после продължи с неуверен глас. — Като си помисля, че Софи и Сам ще останат без баща си…

Сълзите й напираха, но тя направи върховно усилие, за да ги спре, докато Беки и Анди виновно се споглеждаха. Джоджо не биваше да плаче.

 

Тази нощ в леглото си се размисли. Чакаше да дойде времето, когато болката от липсата на Марк ще стане по-силна от тази, че ще развали брака му и ще остави децата му без баща. Това време още не беше настъпило.

Обичаше Марк, но нещо я спираше. Никога — освен на шега — не му беше казвала, че го обича, и той неведнъж беше признавал: „Изплъзваш ми се, Джоджо.“

Работата бе, че не искаше чувствата й да я завладеят до такава степен, че да извърши нещо, което да е в противоречие с моралните й принципи.

Но Анди беше прав. Тя и Марк поемаха прекалено много рискове. Сякаш искаха да ги хванат и някой друг да вземе решението вместо тях.

А какъв ще бъде животът им заедно? Къде ще живеят? Щеше ли да се наложи тя да продаде апартамента си? Не беше толкова страшно. Щеше да ходи на фитнес, досега стълбите я бяха поддържали във форма. Почти. Навярно щяха да си купят къща в предградията.

Но вече бе престанала да се страхува. Готова съм, установи тя. Почти. Тя и Марк щяха да пътуват до работата си заедно, щяха да спят заедно всяка нощ, щяха заедно да се събуждат всяка Божа сутрин и цялата криеница щеше да престане.

Не, не вярваше, че тръпката у Марк ще изчезне. Често казваха, че любовта се крепи на страхотния секс и не може да оцелее след прехода от откраднатите мигове към скучното всекидневие. Като изключим секса, който все още беше неудържим, всекидневните дребни радости им допадаха. Тя му готвеше вечеря, четяха списания, решаваха неразрешими кръстословици, обсъждаха работата си. Липсваха им само домашни пантофи.

— Марк, погледни ни — беше възкликнала тя предната неделя. — Сякаш сме женени от години.

— Това може да се уреди.

— Не.

Тя въздъхна в мрака. Щеше да причини страдание на други и да преживее срама, но трябваше да бъде твърда. За щастие умееше да прави неща, които не се харесват, но фактът, че го умееше, не означаваше, че й допада.