Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (8)

Глава 8

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Демоничното питие

В събота вечерта беше рождения ден на Коуди — да ти казвам ли повече? Купонът беше в „Мармозет“, най-новия ресторант в Дъблин, с двадесет от най-близките му приятели и той така се беше развилнял, че не можах да проявя организационните си умения. Всъщност, това е само защото, като изключим майка ми, се страхувам най-много от него. Както и да е, за мое облекчение сватбата на Давиния мина без особени гафове, които да увеличат напрежението от живота ми у дома, така че още съм с всичкия си.

Естествено се притеснявах как ще мине, така че си направих план, който да ме пази от глупости: реших да не пия вино, защото с непрестанното доливане не можеш да контролираш количеството. Вместо това пих водка с тоник и — ето ти хитрината — след всяко питие прехвърлях парченцето лимон в новата чаша. По този начин следях броя на питиетата, които поглъщах, докато чашата така се препълни с лимонови резенчета, че вече не можеше да се налее нищо. Остроумно, напи?

Май не.

Пристигнах с последните, не защото майка ми си измисляше причини да ми попречи да изляза, а защото „Мармозет“ е едно от онези презрени места, които дори не оповестяват съществуванието си — няма табела, няма номер на улицата, няма прозорци. Като всички свежарски места в Ню Йорк и Лондон преди петдесет години. Хубаво де, влизам аз и ето ти принцеса Коуди начело на масата, получава си подаръците. Имах проблем, защото този следобед мама за пръв път ме пусна да пазарувам, откакто започна историята с баща ми, и от вълнение толкова ми се завъртя главата, че не успях да реша откъде да започна и какво да купя. Така че вместо да купя подарък на Коуди, накрая си взех кофа за въглища. Не ме питай защо, нещо в нея ме привлече; минавах набързо покрай щанда за домакински изделия в „Дюн“, когато я видях и изведнъж страстно я пожелах. После — това обаче не го казвай на никого — отидох на щанда за играчки и си купих магическа пръчка. Покрита е с блещукащи звездички на мек люляков фон. Бях озадачена и засрамена от това колко много я искам, но реших, че понеже баща ми е избягал, ми е ограбил детството и това е опит да си го върна отново.

Както и да е, опитвам се да ти кажа, че остана време колкото да купя на Коуди бутилка шампанско и да и лепна една поздравителна картичка, която обаче застана накриво, сигурно съм я разместила при носенето, така че, когато му я подадох, той доби надутото, капризно изражение — негова запазена марка и ледено рече:

— Личи си, че си вложила много мисъл в подаръка.

Бях готова да се обърна кръгом и да отпраша към къщи, където да гледам „Стани богат“ с мама.

— Не съм длъжна да стоя тук и да ме обиждат — казах аз. — Мога да отида на сума ти други места.

Тогава той сви знамената, извини ми се и накара Тревър да стане, та аз да седна от дясната му страна.

Беше обичайната компания на Коуди: красива, забавна и много шумна. Мъжете имаха маникюр, а жените сякаш бяха току-що излезли от козметик, издокарани по последна мода. Бяха Силви и Дженифър и още няколко други, чиито имена не мога да си спомня в момента.

Отдадох се на развлечения и в общи линии си прекарвах чудесно. После споменах на Коуди колко ми е било забавно да си изям вечерята от чиния за вечеря, защото у майка ми вечеряхме в десертни чинийки — нали беше изпочупила всички нормални, а аз все нямах време да купя нови.

Коуди почука с ножа по чашата си (изпускайки стръкче пащърнак в шампанското си, без дори да забележи), помоли за тишина и ме накара да разкажа историята за дезертирането на татко. Тъй като бях на шестата си водка, вече не ми изглеждаше ужасно, по-скоро бе забавно да привлека вниманието на цялата маса, а те се гърчеха и задушаваха от смях, докато описвах новия вид на баща ми, пътешествието с линейката и многобройните посещения при аптекаря. После им разказах за седмицата, която преживях, за ставането в пет сутринта и прибирането ми от Килдеър в един през нощта. Как сутринта на сватбата доставените химически тоалетни се оказаха в ужасно състояние и никой не искаше да ги почисти, защото не им било работа, и как аз трябваше да запретна ръкавите на официалния си костюм и да хвана четката. И докато търках, едва придържах към главата си украсата си от паунови пера, защото нямаше чисто място, където да я оставя.

Колкото и да беше отвратително, по едно време долових смешната страна. Стана ми забавно. Толкова забавно, че в един момент установих, че едновременно хълцам от смях и сълзите ми текат. Силви и Реймънд ме заведоха в дамската тоалетна да ме поспретнат, после си поръчах нова водка с тоник и пак бях във форма.

Разказах на всички за шоколадчето с аромат на тирамису, даже на келнерките и на хората от другите маси.

После ми стана леко мътно. Спомням си, че сметката беше ужасяваща и всички обвиняваха мен, защото водката с тоник струвала по десетачка чашата, а аз съм гаврътнала поне единадесет. Още по-смътно си спомням, че отказвах да си тръгна от „Мармозет“, защото още имах място за още три-четири парченца лимон в чашата си. Мержелее ми се, че май (а може би не) хванахме такси с Коуди и Силви и някак си успях да си прескрипя ухото с вратата — въпросното ухо днес прилича на пурпурно покълнало цветно леле, тъй че навярно наистина е било така. След това не помня нищо.

Поспрях. Ако не посгъстях последващите събития, този имейл щеше да надмине „Война и мир“. Защото сутринта след купона на Коуди се събудих в собственото си легло, в моя си апартамент, и още преди да установя, че съм в пухената завивка, се изпълних с лоши предчувствия. Имах странно, неясно усещане за мен самата и по-нататъшното проучване показа, че съм напълно облечена, но сутиенът ми е разкопчан под роклята и гащите ми са свалени до средата на бедрата ми, но чорапогащите ми са вдигнати догоре. Когато го установих, се почувствах толкова неудобно, че не можах да го понеса.

Докато се въртях в опит да се наглася, погледнах зад ръба на леглото и там, проснат на пода като труп на местопрестъпление, лежеше мъж. С тъмна коса, облечен с костюм. Нямах представа кой е. Никаква. Той отвори едно око, изгледа ме накриво и рече:

— Добро утро.

— Добро утро — отговорих му аз.

Той отвори и другото си око и тогава ми се стори, че знад кой е. Познах лицето му, съвсем сигурна бях.

— Оуен — изтърси той. — Срещнахме се снощи в „Хамън“.

„Хамън“ беше един нов бар — нямах представа, че съм ходила и там.

— Защо лежите на пода? — попитах аз.

— Защото ме избутахте от леглото.

— Защо?

— Нямам представа.

— Не ви ли е студено?

— Замръзвам.

— Изглеждате много млад.

— На двадесет и осем съм.

— Аз съм на повече.

Като огледах стаята, добавих:

— Какво прави тук кофата ми за въглища?

— Донесохте я, за да ми я покажете. Снощи разказахте на мнозина за нея, имахте много горд вид. Съвсем основателно — добави той. — Истинска красота.

Започваше да ме подлудява, исках да се махне от мен, за да заспя отново, и установих, че си го представям.

— Ужасена сте — каза той много наблюдателно. — Ще ви направя чаша чай и ще си тръгвам.

Извиках:

— Никакъв чай!

— А кафе?

— Добре.

В следващия момент напълно се разбудих, устата ми беше суха като гьон и се зачудих дали не бях сънувала всичко това. Но до мен стоеше чашата с кафе, леденостудено, бях отново изпаднала в унес, преди да успея да го изпия. И кофата за въглища продължаваше да стърчи върху нощното ми шкафче, и всевъзможни чудесни нещица — лакове за нокти, фон дьо тен, пудрата ми „Ориджинс“ — бяха съборени и разпилени пред очите ми, подсказващи събитията от снощи, подобно на жертви от автомобилна катастрофа.

Беше ужасно и когато се надигнах от леглото, краката ми едва не се подгънаха при първия опит да стана. В дневната възглавничките бяха съборени от канапето, сякаш някой (аз и Оуен?) беше водил турнир по борба върху него. Лепкави червени кръгове разкрасяваха прекрасния ми дървен под, резултат от отворената бутилка червено вино, а върху сребристия ми, осемдесет процента вълнен килим, имаше ужасно петно с цвят на кръв. От счупените стъкла около петното личеше, че по време на някоя от схватките сме се приземили върху винена чаша.

Изпаднах в истински ужас, когато забелязах, че от дървения под се надигат странни сребърни мехури, но като погледнах по-отблизо, установих, че това са купища дискове, пръснати из стаята, които отразяваха слънцето. Отвън в антрето под вратата беше подпъхната една изключително гневна бележка: Гари и Гей от горния етаж се оплакваха от шума. Бяха бесни и ми се дощя да потъна в земята от срам. Трябваше да им се извиня, а не мислех, че ще съм в състояние да проговоря отново.

Подобни сцени някога бяха нещо обикновено в събота и неделя, но бяха изминали години — е, една година — откакто не върша подобни щуротии.

Навярно нещо се бе променило от последния път, когато доведох вкъщи мъж, когото дори не помня как съм срещнала, защото хубавецът ми беше оставил бележка. Мислех, че подобни типове обикновено офейкват в четири сутринта, пъхнали слиповете си в джоба, и не се появяват никога повече. На бележката — надраскана с молива ми за вежди върху реклама за ароматизатор на въздуха — пишеше:

О, ангел с кофа за въглища. За мен си неустоимо пленителна. Нека го направим отново някой път. Ще ти се обадя, щом си оближа раните.

Оуен

П.П. Живей дълго и процъфтявай.

Ще ти се обадя.

С тези думи нещо си проправи път през болезнените ми очни кухини, през разрешената коса и изтръпналия мозък, и разбрах, че ужасното, злокобно чувство, което ме притискаше, не беше само кошмарът на махмурлука, а майка ми. Очите ми се отместиха към телефона — чак ме беше страх да го погледна. Телефонният секретар святкаше като побеснял с тройна скорост. (Можеше ли да е истина? Ускорява ли се мигането, ако имаш много непрослушани съобщения?)

Изпитах страх. Ужасен, стъписващ, противен, непоносим страх. Сякаш будилникът ми не беше иззвънял и бях пропуснала сватбата на най-добрата си приятелка, безплатен полет с „Конкорд“ до Барбадос, животоспасяваща операция…

Не трябваше да съм в моя апартамент. Трябваше да се върна у майка ми снощи. Бях обещала, това беше единственият начин да я убедя да ме пусне изобщо да изляза. Как съм могла да забравя? Как можах да заспя наново тази сутрин? Как може да не се сетя за нея досега?

Натиснах „прослушване“ и когато равният, като на Маргарет Тачър глас произнесе: „Имате — десет — нови — съобщения“, пожелах да умра. Първите четири бяха от Гари и Гей от горния етаж. Бяха много, много ядосани. След това започнаха съобщенията от майка ми. Първото беше в пет сутринта. „Къде си? Защо не си дойде вкъщи? Защо не отговаряш на мобилния си телефон? Не можах да мигна.“ Следващото обаждане беше в шест и петнадесет, после в девет и двадесет. Звучеше все по-обезумяла и при обаждането в десет и тридесет едвам дишаше. „Не ми е добре. Сърцето ми. Този път е наистина. Къде си?“

Последното обаждане не беше от майка ми, а от госпожа Кели. „Бедната ти майка я откараха в болницата в ужасно състояние — съобщи ми хладно тя. — Ако намериш време да се обадиш у дома, ще ти бъдем благодарни.“