Алберт Лиханов
Измама (8)

8

Май е, а навън вали дъжд, монотонен, като че е есен. Над покривите се носят дрипави, разпокъсани, зли облаци. Тежко му е на душата. И от времето, и от сутрешния разговор.

Серьожа гледа навън през плътната завеса на дъжда, която замъглява силуетите на къщите, и сякаш се оправдава пред Никодим.

Нима той ненавижда Никодим?

Да допуснем, че го ненавижда. Да тръгнем по обратния път. Като при доказателството на теорема. А за какво трябва да го обича? За това ли, че иска да живее с тях?

Серьожа мисли. Спомня си за своята майка.

Тогава той изскочи веднага след Никодим. Грабна чантата и избяга. Майка му остана да стои до скрина. Очите й бяха широко отворени. Гледаха някъде в пространството. Очите й големи, а лицето й за един миг се бе състарило…

Като се опомни, Серьожа трескаво се огледа, сякаш се върна в действителността. Класна стая. Зелени стени. Учителката се разхожда край дъската. Вероника Макаровна, по прякор Литературата.

Вероника Макаровна не е млада, но тя винаги ходи с високи токове. А краката й са тънки, сигурно са и слаби, защото на токовете си тя се полюлява. Също като на кънки, когато не знаеш хубаво да караш. Литературата ходи с високи токове, а носи обикновени ученически рипсени чорапи, които винаги са усукани.

— Е, кой ще отговори? — пита Вероника Макаровна и присвива очи: тя е късогледа, така че тези, които седят на задните чинове, са късметлии — отдалеч тя не може да различава лицата им, нито веднага ще си спомни имената на тия, които седят там. Въобще тя е странна. И сега е застанала до прозореца и някъде блуждае. Забравила е, че се намира в клас, че трябва да изпитва. Гледа на улицата как дъждът чорли локвите. Класът е притихнал. Ако седят така тихо, Вероника Макаровна може дълго да гледа през прозореца. Около пет минути. А може и повече. Най-после тя се обръща.

— Е, хайде, кой ще отговори? — повтаря Вероника Макаровна.

Серьожа вижда как Понтя, съседът му, протяга ръка.

Вероника Макаровна поглежда Понтя, слага точка в дневника срещу името му и тържествено обявява:

— Пантелеймон Карпов.

Понтя — интересно име. Пантелеймон! Сега никого не наричат с такива имена. Но Понтя именно с него се гордее. Нарекли са го така в чест на дядо му. А дядото на Понтя е герой на Съветския съюз. Генерал от запаса. Никой не беше виждал дядото на Понтя, той живее в Москва, но Карп донесе веднъж снимка. Той много прилича на своя дядо генерал.

— Отговаряй! — казва Вероника Макаровна на Понтя.

— В повестта на Пушкин „Капитанската дъщеря“ — започва съседът на Серьожа — има двама типични представители на тяхното общество.

— Гриньов — от „Динамо“, Пугачов — от ЦСКА — шепне някой в класа и по чиновете се разнася тих смях.

Вероника Макаровна чука с писалката по масата.

— Гриньов е представител на дворянското общество — декламира Пантелеймон, — но въпреки че е враг на селяните, той е принуден да се обърне за помощ към Пугачов по лични въпроси.

— Подбирай изразите си — казва Литературата, — мисли какво говориш.

— Но аз в този смисъл — разгорещено обяснява Понтя, — че никой освен Пугачов не му е помогнал. Пугачов е бил добър човек. Пугачов е застанал начело на въстанието на селяните против царизма. Само че не трябвало да се представя за цар. Пушкин подчертава, че той е обречен, защото по това време още не е била назряла революционната ситуация.

— А кога е назряла революционната ситуация? — пита Вероника Макаровна.

— На седми ноември седемнадесета година — отговаря някой от мястото си.

— В началото на седемнадесета година — поправя го тя. — А кога са станали събитията, описани в „Капитанската дъщеря“?

— През осемнадесетия век — отговаря Понтя.

— Точно така! — потвърждава Литературата, като става от стола и дава знак на Понтя да седне. — Събитията, описани в „Капитанската дъщеря“ — казва тя, — са станали през 1774 година и отразяват въстанието на селяните под предводителството на Емелян Пугачов.

Вероника Макаровна говори нещо за Пугачов и Гриньов, а Серьожа си мисли за Мария Ивановна, заради която на Гриньов са се случили всичките произшествия с Пугачов, припомня си сцената преди сражението: как Гриньов стиска дръжката на сабята, как тупти сърцето му, как той си въобразява, че е рицар на Мария Ивановна и иска да я защити от врага.

Объркан. Серьожа оглежда класа и вижда плитката на Галя. „Ето с кого трябва да поговоря“ — мисли той и започва внимателно да гледа Галя. Тя неспокойно се размърдва, обръща се и въпросително го поглежда.

— Воробьов! — чува той гласа на Литературата и става, като се мъчи да се сети какво бе попитала Вероника Макаровна. Но тя казва: — Ти защо си толкова разсеян?

Серьожа повдига рамене и внимателно гледа учителката.

— Случва се — казва виновно той.

И неочаквано Вероника Макаровна кима:

— Случва се.

В очите й Серьожа забелязва някаква обърканост.