Алберт Лиханов
Измама (15)

3

Баба му не ги очаква. Тя копае в градината и отдалеч дълго не може да разбере кои са тримата велосипедисти, които приближават към къщата й. Не може да повярва на очите си.

После тя пристъпва, вглежда се, внимателно подава ръка на Никодим, на майка му, на Серьожа. И едва тогава уплашено възкликва:

— Господи!

Баба му бавно се отдръпва, като постепенно започва да разбира какво се е случило, и колкото повече разбира, толкова по-често повтаря:

— Господи! Господи!

Серьожа се смее. И на баба си. И на Котка. Веднъж той беше дошъл с майка си на гости у тях и остана на двора. Серьожа излезе да го нагледа и какво да види: Котка стои с някакви момиченца.

Едното бърбори:

— Господи! Господи!

А другото пита:

— Какво е това?

— Това е една лелка — отговаря първото.

— Ех, че сте и вие — важно обяснява Котка, — така се казва, когато някой не очаква гости, а пък те идват.

Тогава Серьожа много се смя. И сега се смее. Малкият Котка беше прав.

Баба му ги повежда към къщата, но ги връща обратно, върти ръчката на кладенеца, изважда, разплисквайки, кофа вода и им подава да се измият.

Никодим е свалил ризата си и гол до кръста, се смее, кряка силно, както той си знае: „Хо! Хо! Хо!“. Серьожа му подражава — водата е ледена и той крещи, лудува, трие се с дългия пешкир с червени петлета по краищата.

Наоколо е прекрасно!

И баба му съвсем не е лоша. Усмихва се — дошла е на себе си! — разтяга пълните си устни, виждат се равните й като на момиче зъби, а бръчките й по лицето трепкат.

Те седят на дълга дървена маса, потъмняла от времето, пият студено мляко с мед и големи като тухли парчета хляб. После си почиват.

— Това е само така, за добре дошли — казва баба му, като се вълнува и на Серьожа му се струва, че тя съвсем за друго мисли. — Просто така — след пътя — обяснява тя. — Сега ще заколя кокошка и ще обядваме.

Като се усмихва, майка му глади ръката й и казва:

— Мамо, Никодим е мой мъж. Дойдохме да ти се представим.

Баба му кима с глава, иска да се усмихне, но изведнъж започва да плаче, доближава се до Никодим, протяга ръце към него, а той се навежда към нея и я целува.

— Здравей, зетко — казва тя, — здравей, скъпи мой!

Майка му се обръща, подсмърча, запалва цигара и се смее.

— Е, доволна ли си? Дочака ли го? — пита тя.

— Дочаках! — казва баба му и разпитва майка му пред Никодим: — А какъв е? Не пие ли? Не скита ли?

Майка му се смее, клати глава, а баба му сменя строгостта си с усмивка и отдалеч прекръства Никодим.

На обед ядат тлъста кокоша супа, солени гъби, краставички, зеле. В голяма тенджера се задушават пресни картофи.

След обяд майка му изглажда роклята си, панталоните на Никодим, ризата на Серьожа и четиримата заедно с баба му се разхождат из селото.

Пред къщите, на пейки, на греди, са насядали хора. Цъкат семки, слушат транзистори. Гледат баба му и гостите й.

Някои само кимат, други стават и идват да се здрависат. Първо подават ръка на Никодим, после на майка му и на Серьожа. С баба му не е задължително да се здрависват, тя си е своя, тукашна, а гостите са интересни на всички. Серьожа забелязва, че лицата на селяните са като бронзови. Изпечени. Само когато хората се смеят, бръчиците по челата им се опъват и се белеят.

Серьожа се чувства много неудобно. Също като звяр в зоологическа градина. Всички го гледат. Разглеждат го. Но още по-внимателно разглеждат майка му и Никодим. Серьожа вижда, че и на тях им е неудобно, но търпят.

— Е-е! — доближава се до тях някакъв старец с рунтави вежди. — Виж ти, Анка, босоногата, пристигнала.

— Точно тя е — отговаря майка му, прегръща стареца и обяснява на Никодим: — Нарекоха ме босоногата, защото се случваше посред зима боса на училище да ходя. Нямаше какво да обуя.

— Да, да — казва старецът. — Много бедни бяха. Сега, гледам, са се оправили. Виж Евгения как се е надула — кима той към дебелата му баба. — Като буре!

Баба му на шега хлопва с юмрук стареца по голото теме, бута го, смее се.

— Старият му таласъм, не може да ми прости, че не се омъжих за него, а си останах вдовица!

— Аха! — кима старецът. — А сега ще се съгласиш ли?

Всички се смеят.

— Хайде! — шегува се баба му, хваща стареца подръка и тръгват напред. Старецът пуща шеги, взема от майка му цигара и я запалва. Опитва се да пуска кръгчета.

— А ти каква специалност имаш? — разпитва старецът Никодим.

— Икономист — отговаря той.

— Икономист! Хе! Счетоводител, нали?

— Не — смее се Никодим, — прилича, но не е същото. Как да ви обясня… Това е нещо повече…

— А-а, повече! — разбира старецът. — Началник значи…

— Не ме разбрахте — отново се смее Никодим, — тази работа е малко по-важна от счетоводството. По-сложна.

— Значи икономията оправяш? — уточнява дядото.

— Нещо такова! — кима Никодим.

— Така, това изяснихме — вълнува се старецът. — А какво се чува за Америка? Няма ли да има война?

Дядото се лепва за Никодим като репей и все нещо го разпитва. Изпрати го до края на селото и се върна обратно.

На Серьожа тук му хареса. Цялото село е в тополи. По плетищата се сушат грънци. В градините слънчогледи клатят глави.

Когато се връщаха, на пътя им се изпречи трактор. Трактористът, почернял от дима, спря до тях и свали каскета си.

— Аня! — каза баба му. — Не го ли позна? Братовчед ти е!

Майка му ахна, подаде ръка на тракториста и се засмя, като видя дланта си цялата черна.

— Валя! — викна тя на тракториста. — Ела с хармониката!

Вечерта къщата се изпълни с хора.

Валентин донесе хармониката и засвири. Баба му играе с онзи старец така, че дъските на пода скърцат. Димът от цигарите не успява да излезе от прозореца. Майка му пее частушки:

Тъй да свържа на света

мойта с твоята съдба,

че да бъркаш — да не сбъркаш,

да ги късаш — здрави пак!

Хармонистът спира само за минутка, обръща по някоя чашка, изтрива потта от челото си и отново засвирва.

Серьожа дори и не подозираше, че има толкова много роднини. Разни лели и чичовци. Децата им значи са трети братовчеди на Серьожа.

Серьожа си хареса един роднина. По-голямо от него момче. Остригано нула номер. Седи си скромно на пейката, гони из чинията една хлъзгава краставичка и се мъчи да я хване.

Омръзна му на роднината да се бори с краставичката, стана и незабелязано излезе на двора. От приличие Серьожа почака малко, а после и той се измъкна.

Остриганото момче стоеше на входа и подпираше стълбата. Видя Серьожа, но не се учуди. Пъхна ръка в джоба и му подаде цигари.

— Не, не! — изплаши се Серьожа и се заоправдава: — Майка ми страшно пуши. Затова не мога да понасям тютюна.

Момчето кимна и се представи:

— Казвам се Колка. — И направо, без никакво предисловие, попита: — Ваша ли е тази техника?

Велосипедите проблясваха в дъното на двора.

— Наша — отговори Серьожа.

— И трите? — учуди се Колка.

— И трите — потвърди Серьожа, без да се задълбочава в подробности. И му предложи: — Искаш ли да покараш?

Остриганият Колка нави десния крачол на панталона си, изкара колелото на Серьожа на улицата, намести се удобно на седалката, завъртя кормилото така, че едва не падна, но въпреки това тръгна и се скри в тъмнината. Върна се след десетина минути и по това, как набързо слезе и започна да хвали велосипеда, Серьожа разбра: сигурно беше паднал.

„Е, нищо — помисли си Серьожа, — не ми е жал, нали ми е роднина.“

Родственикът остави колелото на място, поразтъпка се малко и изведнъж каза:

— Искаш ли да се повозиш на трактор?

— А ти можеш ли да караш? — усъмни се Серьожа.

— Хайде — отвърна Колка и хукна, без да се оглежда, назад.

Тракторът беше същият, който караше Валентин. Оказа се, че Колка е син на Валентин. Научил се да кара трактор в училище, в часовете по машинознание, пък и баща му нали е тракторист.

Колка седна, настани до себе си Серьожа и включи фаровете. Тракторът забоботи, запращя и рязко тръпна.

— Ами ако чуе баща ти? — извика разтревожен Серьожа.

— Не — отвърна Колка. — С хармониката той заглушава всички шумове.

Тракторът излезе извън селото и се понесе по прашния мек път.

— Също като лека кола! — извика, примижавайки, Колка, И изведнъж изсвири силно, продължително.

Серьожа се засмя, пъхна два пръста в устата си. Засвириха заедно. Звукът, смесен с шума на трактора, беше страшен. Приличаше на вой на допотопно животно.

— Колка! — викна Серьожа на симпатичния си роднина. — Защо не дойдеш в града?

— Бил съм — отговори Колка.

— Не, ти ела при мен на гости. Всичко ще ти покажа. На кинце ще си походим! В зоологическата градина!

— Дадено! — извика Колка и се обърна към Серьожа. На отразената от фаровете светлина остриганата му глава приличаше на таралеж.

Серьожа се разсмя. Искаше му се да направи нещо хубаво за Колка. Например да му подари нещо голямо. Или пък да му подметне някаква такава думичка, че Колка да разбере неговото благоразположение, сърдечност и дружба.

В този миг всичко му харесваше: и добрия роднина, който така лудо кара трактора, и прашния път, и отминаващите от двете страни брези.

— Е, ще дойдеш ли? — възкликна Серьожа.

— Разбира се! — отговори Колка.

„Колко е приятно, помисли си Серьожа, да се запознаваш с нови хора.“ До вчера той не само че не познаваше Колка, но дори и не подозираше, че има такъв братовчед. А ето днес вече си намери още един приятел.

— Дай си ръката! — извика развеселен Серьожа.

— На̀! — отговори Колка, обърна се и протегна ръката си към Серьожа.

Серьожа обаче не успя да я стисне.

Чу се трясък и той като че започна да сънува: под него нямаше земя, той летеше нанякъде.