Алберт Лиханов
Измама (5)

5

Когато не знаеш накъде да тръгнеш, краката сами ще те заведат някъде.

Близо до къщата им има гастроном, в двора на който са струпани купища шперплатови сандъци. Серьожа беше идвал веднъж тук да търси материал за моделите си — летвите от сандъците се оказаха много подходящи.

Сандъците са наредени един върху друг и образуват високи стени, между които има тесни коридорчета. Голям човек не би могъл да мине, но момченце — като нищо.

Серьожа се провира по един от коридорите, намира малко по-широко място и неудобно сяда на тесния край на сандъка.

Вдига глава и гледа нагоре.

Между сандъците прозира небето. Синьо-синьо. По него бягат леки като дим облаци. Перести. Изучавали са ги по география.

Серьожа гледа небето и мисли за облаците. Но като че ли някой друг мисли, а не той самият. Също Серьожа, но друг Серьожа. А истинският Серьожа мълчи. Истинският Серьожа е притихнал и за нищо не иска да мисли, а трябва, трябва да мисли.

Единият Серьожа гледа небето между сандъците. Другият Серьожа е забил поглед в земята и всичко го боли, всяка частичка от тялото го боли.

Никодим! Напразно майка му се поправи, никакъв Никодим Михайлович не е той, а е просто Никодим. Когато се обръщаш към някого по име — собствено и бащино — това значи, че уважаваш този човек. А Серьожа го нарича само по име, просто Никодим. Само наум, разбира се. Но нали главното е как наричаш човека, когато си насаме със себе си.

А може би напразно Серьожа се отнася така към него. Може пък съвсем да не е лош човек. Серьожа го беше виждал само един път, но нима може да се каже нещо сериозно за човек само от едно виждане, а още повече за възрастен. Може би Серьожа нямаше така лошо да мисли за него, ако не беше майка му.

Веднъж, когато той дойде у тях на госта и се запозна със Серьожа, майка му постави снимката му в ъгъла на огледалото.

Още тогава Серьожа разбра всичко и попита:

— Защо ни е този Никодим?

Майката погледна виновно Серьожа, доближи се до него, прегърна го през раменете, погледна го право в очите и му отговори така, като че говореше на голям човек:

— Нали трябва да имаш баща?

— Какво правиш — извика тогава смаян Серьожа. — Да не си полудяла! Аз си имам баща!

Баща! Ех, ако беше жив!

Серьожа често сънува баща си. Ту с херметичен шлем на главата и авиаторски летателен гащеризон с гофрирани ръкави, също като космонавт. Серьожа изряза от „Огоньок“ картинка, на която бяха нарисувани такива летци, и я закачи над походното си легло. Ту как баща му седи до масата, облечен в бяла риза, усмихнат до уши като Чкалов. Такъв портрет е закачен над кревата на Серьожа. Или пък уж е Юрий Гагарин — хората го подхвърлят на ръце, а баща му, облечен в кител на летец с майорски пагони, придържа с едната си ръка фуражката, за да не падне.

Баща му се усмихва, говори нещо беззвучно или просто мълчи. Серьожа е забелязал, че когато сънува баща си, на другия ден винаги му върви — в училище или в кръжока, или просто има хубаво настроение.

Само едно не разбира — сънува баща си винаги различен. С различни лица. Но и с това Серьожа свикна. Той просто знае, че щом му се присъни летец, това е баща му. Не е важно какво е лицето му. Та нали Серьожа никога не беше виждал баща си. Баща му беше загинал, преди той да се роди.

Той е бил летец изпитател. Тогава живеели в малко градче. Даже не градче, а селище. Селището било на авиозавода. Баща му изпробвал военни изтребители.

Веднъж тръгнал за работа, целунал майка му, махнал й с ръка, както това правел винаги. А тя седнала до прозореца да гледа излитащите самолети. Струвало й се, че във всеки самолет е баща му. Този ден летели три самолета. Те приличали на триъгълници с малки опашчици. Летяща геометрия. Или нещо подобно на морски скат. Майка му гледала как триъгълниците измерват небето. След това един от тях започнал да се снижава. Но някак си много рязко се снижавал. Паднал на земята. Майка му казваше, че небето изведнъж станало червено. Кърваво.

Тя заминала така, както си била, даже куфар не взела. Качила се в някакъв влак. След това пътувала на кон до селото на баба му, едва стигнала до къщи и се родил той, Серьожа.

Серьожа се родил цели два месеца преди срока, щял да умре и той като баща си. Но майка му и баба му го спасили.

Серьожа винаги се смее, когато майка му разказва как са го спасили. Много интересно. В руска печка. Загрявали я леко и слагали в нея Серьожа. Така той живял в печката два месеца.

А баща си не е виждал. И баща му не го е виждал. Животът на Серьожа започнал, след като свършил животът на баща му.

Ето защо той сънува баща си с различни лица…

Серьожа гледа нагоре. Неведнъж е забелязвал, че когато слънцето вече се скрие зад хоризонта, улиците потъват в здрач, а небето е още съвсем като през деня и облаците сияят като през деня. Небето и облаците потъмняват по-късно от земята.

Земята се бе изпречила на пътя на слънцето, но не завинаги.

Утре отново ще стане светло.

Серьожа вдишва прохладния въздух. Обидата гасне като вечерта.

Той взема чайника и става.

Трябва да върви вкъщи, при майка си. Той си представи как тя тича по улицата и пита познатите й момчета не са ли виждали Серьожа, и го побиха студени тръпки. Представи си чипоносото й, почти без вежди лице, като че избеляло от слънцето, представи си как са се опулили от страх очите й. Само да знаеше някой как го обича майка му. И как той обича нея. Без баща си той живее, това е възможно, въпреки че му е мъчно, но не можеше да си представи да живее без майка си. Не, без нея той не би могъл да живее.

Серьожа се втурва назад по тясното коридорче между купищата шперплатови сандъци и изведнъж го жегва болка. Остър гвоздей, стърчащ от един сандък, е разкъсал кожата на китката му и болката го връща в действителността.

Никодим!

Като че с този гвоздей Никодим напомни за себе си.