Алберт Лиханов
Измама (24)

4

Преди заминаването на бабата, Серьожа се връща в училището. Децата го гледат като новак. Ако се помисли, то си е и така. Той сега е съвсем друг в сравнение с преди.

В клас Серьожа седи мирно, не помръдва. Но лошото е, че не слуша. Отговаря вяло, честно казано, направо лошо. Но учителите го съжаляват и му пишат тройки. Освен Литературата. Вероника Макаровна го вдига често, задава му лесни въпроси, най-лесните, не му дава да отговаря докрай, кима одобрително глава и му пише петици и четворки.

„Иска да ме окуражи — мисли си Серьожа, — намерила начин!“ На него тези бележки са му безразлични, както му е безразлично всичко. Почти всичко.

Той гледа Васка. Чака кога ще се обърне. Тъжно й се усмихва, без да обръща внимание на никого.

Сега и на нея Серьожа гледа поновому. Другояче я гледа.

Струва му се, че в целия клас децата са като всички деца, освен те с Галя. Останалите са ученици, седмокласници, дечурлига, а Галя и той са възрастни хора. Те не би трябвало да седят в училище, а да работят в завод, да бъдат между възрастните, защото с децата вече не им е интересно. Но няма какво да се прави, трябва да се учи.

В училище Серьожа се върна заради Галя. Само заради нея. Вечерта след смъртта на братчето тя дойде у тях. И го извика на стълбата.

Нейните зеници бяха разширени, от това очите й изглеждаха черни, хипнотизиращи, решителни. Но тя не гледаше Серьожа, а някъде встрани. И синята жилка на шията й потрепваше.

— Серьожа — неочаквано каза тя, — целуни ме.

— Защо? — попита слисан Серьожа.

— Целуни ме — отново заповяда Галя.

Сърцето на Серьожа започна силно да бие. Той се наведе към нея и докосна с пресъхналите си устни бузата й.

— Не така! — каза Галя. — Като възрастните…

Скръцна врата и някой тръгна по стълбите. Те се отдръпнаха един от друг и се обърнаха към перилата. Докато човекът, подсвирквайки с уста, минаваше зад тях, сърцето на Серьожа се разлюля като махало.

— Е — обърна се Галя, когато стъпките стихнаха.

— Какво си намислила? — попита той с треперещ глас.

Серьожа разглеждаше Галя — нейното застинало от напрежение лице и влажното й чело.

— Мълчи! — каза Галя, притворила от напрежение очи, и се приближи до Серьожа.

Той докосна устните си до нейните, но излезе не както трябва, някак странно. Галя го отблъсна и побягна надолу. Серьожа се втурна вкъщи, грабна палтото си, полетя след нея и задъхвайки се, едва я настигна.

Тръгнаха един до друг.

— Ти какво? — попита той учуден.

— Не мисли — каза Галя, като гледаше встрани, — аз също зная. „Не целувай, без да обичаш.“ — Тя се спря и каза разгорещено: — Ти трябва да се опомниш, разбираш ли! Трябва да се съживиш, а то и ти ще умреш…

Той замига бързо-бързо и нищо не й каза. А на другата сутрин отиде на училище.

— Кой те научи? — попита я после той.

— Никой — отговори Галя. — Сама.

Той я разглеждаше през часовете, гледаше я, когато вървяха заедно из училището, и се удивляваше: как можа тя да измисли това?

Серьожа разглеждаше себе си някак отстрани. Животът му се видя тъжен и сив и в този живот само Галя беше изключение.

Той действително се съживяваше… Когато небесносиня, чиста ивица разкъса мрачното, дъждовно небе, човек гледа именно в нея — нали така е устроен. И облаците се разпръсват. Така и трябва да бъде, защото това и чакаш. Няма вечно да вали дъжд.

След майските празници, като изминаха четиридесет дни от майчината му смърт, баба му замина за село. През ваканцията Серьожа трябваше да отиде при нея, а по-нататък…

Никой не искаше да мисли за бъдещето — какво ще стане по-нататък, те не говореха. Баба му смяташе, че не е удобно, трябва да почака малко, докато Никодим се посъвземе. Никодим мълчеше.

Въобще Никодим се държеше странно.

Ту притихваше цяла нощ, като седеше пред телевизора, сякаш не забелязваше Серьожа. Ту изведнъж носеше подаръци — книги, сладкиши, колекционни марки — и цяла вечер дърдореше, без да млъква, говореше какви ли не празни приказки и глупости. Ту изчезваше за два-три дни, като казваше, криейки очите си, че нощува при майка си. И Серьожа домакинстваше сам: пържеше си яйца, вареше си чай, миеше след това съдовете.

При него често идваше леля Нина и винаги носеше нещо за ядене — ту купуваше шишчета или палачинки от кулинарния магазин или донасяше торта. Идваха и звукооператорът Виктор Петрович с дебелата си жена, идваха и какви ли не още хора, които познаваха майка му. След тях винаги имаше кесии, пакети — Серьожа не се отказваше от подаръците. Той знаеше, че могат да се обидят, те познаваха неговата майка и тези подаръци са все едно за нея.

Една вечер, когато Никодим го нямаше, на вратата се почука. Серьожа отвори. Влязоха някакви непознати хора, той помисли, че са майчините му познати, и ги покани да влязат.

Хората, те бяха трима — две жени и един мъж — внимателно оглеждаха квартирата: минаха по стаите и надзърнаха в кухнята. После в банята, в клозета.

Серьожа ги разглеждаше учудено, нейните познати не се държаха така.

— Кога ще си бъдат възрастните вкъщи? — попита мъжът.

Серьожа повдигна рамене.

— Ние имаме — каза една от жените — едностаен апартамент и една стая. Площта като че ли е равностойна.

Серьожа ги гледаше, без да разбере за какво говорят.

Мъжът забеляза това.

— Ние сме дошли по обявлението — каза той и повтори адреса. — Това е тази квартира, нали?

— Тази е. Но по какво обявление?

— Обявлението стои на стълба: „Заменям двустаен апартамент за едностаен в една стая“.

— Това е някаква грешка — разсмя се Серьожа. — Ние нищо не заменяме. Някой се е пошегувал.

— Хубава шега! — мърмореше мъжът, затваряйки вратата след себе си.

„Кой ли е измислил такава глупост?“ — помисли си Серьожа и като си дойде Никодим, той му разказа за странните посетители.

— Идваха ли вече? — разсеяно попита Никодим.

Серьожа замря. Не може да бъде! Така, значи това е направил Никодим? Никодим…

Той не вярва това, не вярва, че Никодим е способен ето така, изведнъж.

Струва му се, че са изминали милион години, откакто майка му скъса снимката на Никодим. Преди милион години той го ненавиждаше, не искаше, за нищо на света не искаше този чужд човек изведнъж да стане неин мъж. Но после някак всичко се измени. И това сватбено пътешествие. И целият съвместен живот. Той се отнасяше добре с Никодим, той му харесваше…

Но какво се беше случило? Той мислеше, че така ще си остане завинаги? Дори след майчината му смърт?

Тръпки побиват Серьожа.

— Ще поговорим ли? — предлага Никодим и сяда на стола. Очите му святкат. От страх ли? От срам ли?

За какво да се срамува? Какъв е сега Никодим на Серьожа? Никакъв. Майка му ги свързваше, нима не е ясно? Сега майка му я няма. И край. Всичко с много просто.

— Да поговорим — едва отговаря Серьожа. И гледа покрай Никодим в огледалото. Сам се разглежда.

Опъната кожа на скулите, прав и широк нос, майчините очи. И изведнъж раменете му потрепват.

Сякаш беше застанал над пропаст, някой се беше приближил до него незабелязано и го беше бутнал. И ето той лети от височината. Лети и не може да разбере какво ще стане с него. Не знае как ще живее, какво ще прави…

— Разбираш ли, Сергей — едва проронва Никодим, — сега вече нищо няма да се получи. — За какво говори той? — Помниш ли, аз ти бях казал за съвета? — Лицето му става на петна.

— Помня — спокойно отговаря Серьожа. — Но вие не се изчервявайте. Аз разбирам.

— Ти никога няма да ми простиш, зная това. — Той притихва и отпуска рамене. — На твое място и аз не бих простил. Но животът е по-силен от нас.

Серьожа кима замислено с глава. Да, животът е по-силен от нас. И особено смъртта. Тя всичко променя. От добрите прави подлеци. Всъщност добри ли са? Може би те винаги са си били подлеци, само че когато са заедно с добрите, това не се забелязва.

— Когато пораснеш — казва Ннкодим — и придобиеш житейска мъдрост, ще разбереш… Сега ние трябва да се разделим. Да разделим квартирата. Аз още не съм стар и искам да устроя живота си.

— Само че следващия път — тъжно му каза Серьожа — избирайте по-млада жена. И тя да няма дете.

Той вижда как гасне погледът на Никодим.

— Аз ще ти помагам — казва Никодим. — Ще се срещаме често… Ще ходим на кино… В сладкарницата за сладолед.

У Серьожа сякаш работи странен електрически ключ. Той ту вярва на станалото и мисли, че не трябва да осъжда Никодим, размишлява равнодушно като мъж, ту не вярва. Не може да повярва, че всичко това говори Никодим. Че той го е измислил. „Щрак-щрак“ — работи ключът и очите на Серьожа ту се разширяват от неразбиране и обида, ту гледат равнодушно и празно.

Никодим става. Бързо, като се суети, навлича шлифера си и обяснява:

— На баба ти аз вече писах, тя е съгласна и скоро ще дойде. Парите за мебелите на леля Нина ще ги дам аз, за тях не се безпокой. Но ти можеш да вземеш каквото поискаш от мебелите, даже всичките, разбираш ли ме?

— Ех — казва бавно Серьожа, — ех, да можеше сега да ви види мама.

Ръцете му слабо треперят.

— И още нещо, Серьожа — казва Никодим, криейки очите си. — Ето какво… Разбираш ли… как да ти кажа… — Той мънка, тъпче на едно място, нещо иска да обясни, но какво? Какво има още да обяснява: — Ето какво, Серьожа — казва той, — моята майка, Вероника Макаровна де, тя не е виновна, тя дори ме осъжда, но аз не искам, разбираш ли, нейното име… Въобще не говори в училище, нали ние трябва да си останем приятели, нали така?

— Разбира се, приятели — отговаря сподавено Серьожа. — А как иначе, само приятели.

Никодим нерешително тъпче в антрето, сякаш иска да каже нещо, пристъпва към вратата, едва я открехва, раболепно се усмихва на Серьожа и се измъква. Серьожа тъпо разглежда Никодим, не е в състояние да разбере неговата постъпка и изведнъж зад раменете му, на стълбищната площадка, вижда познато лице. Вероника Макаровна! „Защо е дошла? — мисли Серьожа. — Да подкрепи синчето си?“ И неочаквано разбра, че Вероника Макаровна не е дошла сега. А стои тук отдавна. Че Никодим е дошъл при Серьожа за това обяснение, а Вероника Макаровна е стояла зад вратата и е чакала да види как ще свърши всичко.

Очите на Вероника Макаровна непрекъснато играят, гледат виновно, тя е малко смутена от това, че Серьожа я видя. Но какво чака още. Никодим е вече на стълбата, обърнал се е, готов е да бяга, готов е да се търкулне като топка по стълбата, а Вероника Макаровна все още стои пред Серьожа, пристъпвайки от крак на крак.

После плахо проговаря:

— Ето там, в библиотеката, има два записа на името на майка ти. Ти ги получи. От твоя баща са.

Като че ли само тези думи чакаше Никодим и полетя надолу по стълбата. Беше готов презглава да се спусне — бърза за някъде. Литературата слиза след него внимателно, като пристъпва от стъпало на стъпало.

Край!

Серьожа заключва вратата и обляга глава на студената рамка.

Било ли е всичко това, или не е било?

Било ли е?

Било е!

Серьожа си припомня аеродрума. Червения самолет, падащ над тях. И лицето на Никодим.

Това беше отдавна, в дните на Серьожиното щастие. Сега от това време нищо не е останало. Абсолютно нищо. Само думи. За някаква си дружба. За мебели. За пари.

В съзнанието му изплуват думите на Никодим.

Пари от баща му. Пари. Отгоре на всичко и някакви пари.

Той неохотно се рови в библиотеката и намира известията за паричните преводи. Две известия за по четиридесет рубли. От кого — не е ясно, просто е написан адресът и името на майка му.

Серьожа с мъка разсъждава какво да прави. После се облича и тръгва за пощата, може би там знаят.

Той върви бавно, заобикаля локвите. Ако беше преди, би скачал през тях, а сега това му се струва като забавление за малолетни.

Високата сграда на пощата се вижда отдалеч — Серьожа наблюдава движещите се златисти букви и гледа към прозореца на горния етаж. Малцина знаят, че там е радиостудиото.

Той си припомни миналата пролет и деня, когато беше ходил при майка си. Някъде там е стъкленият прозорец, който обхваща цялата стена, „аквариума“, обшит с плат отвътре, за да няма резонанс. Но пред микрофоните, наклонили се като цветя, сега седи не майка му, а някои други, навярно артистки от театъра. Впрочем може и те да не четат, може да са намерили добра замяна на майка му, все му е едно. Серьожа не слуша радио. В новата квартира има радиоапарат, но Серьожа го вдигна и го скри на тавана, в един ъгъл…

Пощата е голяма, Серьожа не може веднага да се оправи къде изплащат записите и застава на опашка, после мушва главата си в гишето… Ето ти изненада: оттам му се усмихва дебеланата, жената на звукооператора Виктор Петрович. Тя бързо като картечница го разпитва за живота му, за здравето, за новини, мушва му бонбон, а той й отговаря с по една дума — нима можеш да разкажеш всичко! — после й подава съобщенията.

— Това са изпратили за мама — казва той.

— За мама? — учудва се дебеланата, като разглежда известията. — Значи някой не знае…

Тя изчезва някъде, после се появява и казва радостно:

— Разбрахме се! Парите ще дадем на теб! — Но на Серьожа не му трябват парите, той иска да разбере кой ги е изпратил.

На обратната страна на квитанцията той чете написаното с кръгли, ясни букви: „Пари за април“, „Пари за май“. Накрая има нечетлива завъртулка, но обратният адрес е написан ясно: улица, дом, квартира, номер… Авдеев Семьон Протасович.

Серьожа не разбира каква е тази работа, за какво са тези пари, защо? Но думите на Никодим го парят… Той всичко лъже, клепоухчо. Всичко е знаел от по-рано, а сега се оправдава. Сърцето му ще се пръсне… Само като допусне, само като си представи…

Серьожа отива на адреса, посочен на квитанцията. Бързо намира улицата, сградата. Тя има много входове, ето в този живее Авдеев. Той се бави. На пейката седят хлапетии. Серьожа пита за Семьон Протасович.

— Ей го, той идва — каза едно момченце и Серьожа вижда едър, пълен човек с очила с тънка проблясваща златна рамка. В едната си ръка държи голяма чанта, а в другата — мрежа с мляко и пакетчета топено сирене.

— Вас търсят — казва момченцето на Авдеев.

Той внимателно разглежда Серьожа.

— Какво ви е нужно, младежо? — погледът му е остър, бърз.

— Вие ли — пита Серьожа, — сте изпратили пари на Воробьова? Ана Петровна? — И му подава квитанциите.

За миг Авдеев застава като вцепенен. Очилата му проблясват и зад тях не се вижда изражението на очите.

— Д-да, аз ги изпратих — произнася той бавно, после бързо отива навътре в двора, по-далеч от момчетата, оглежда се и кима с глава на Серьожа: — Ела, ела, момче!

Странното поведение на мъжа учудва Серьожа, но той тръгва след него. Човекът се спира до детските люлки и пита рязко:

— Как се казваш?

— Няма значение — грубо казва Серьожа, — аз само искам да зная вие ли изпратихте тези пари. И защо?

— Да допуснем, че съм аз — отговаря мъжът, сваля очилата си и ги бърше. Без очила той изглежда безпомощен, жалък. — Да допуснем, че аз, да допуснем, че съм върнал дълг на Ана Петровна. По-нататък?

— Тогава защо тук е написано: „Пари за април“, „Пари за май“?

— Аз зная, ти се казваш Серьожа — казва Авдеев и слага очилата си. Лицето му става твърдо и властно. — Но защо…

Серьожа не му дава да се доизкаже.

— Истина ли е това, че вие сте мой баща?

— Аз знаех как ще завърши всичко това — като че ли се оплакваше на някого Авдеев. — Аз предупреждавах!

— Баща? — Серьожа трепери от вълнение.

— Щом се досети…

— Тези пари вие за мене ли сте изпращали?

Авдеев кима с глава.

— Отдавна ли?

— Цял живот… — Той гледа Серьожа и едва се усмихва. — Ти беше на една година, когато те видях за последен път.

„Какво ме интересува — мисли си Серьожа, — какво ме интересува кога сте ме видели!“

Повдига му се, дори му се повръща. Баща… Не, тук нещо не е в ред. Нали неговия… баща е летец. Той се е разбил. Като е изпробвал нов самолет, после небето е станало червено, като кръв, после се чул взрив… А пред него стои отпуснат човек с космати ръце и месесто обло лице. Баща…

— Впрочем — казва Авдеев — това са сантименталности. Нашите пътища с твоята майка отдавна се разминаха, ти си вече голям и можеш да разбереш. Сега това е по-лесно. Аз я видях преди половин година, отдалеч… Тя, изглежда, ще ти подари братче, така ли?

— Така — потресен отговаря Серьожа. — А парите си вземете. — И той му подава получените в пощата десетрублеви банкноти.

— Разбирам — казва, усмихвайки се, Авдеев, — времената се менят. Какво пък, може да е за хубаво. Но парите ти дай на майка си. Това е мое задължение. Ние имахме такава уговорка — аз да не те виждам, това го искаше Аня, и нищо не можеш да направиш.

Главата на Серьожа се върти. Просто ужасно му се върти.

— Вземете ги — казва той, като мушва парите на Авдеев и се обръща.

Той излиза от двора и на половината път се спира. Не, все пак това не може да бъде. И той се връща при Авдеев.

— А вие летец ли сте? — пита той с надежда.

— Не, инженер — отговаря Авдеев, — на самолет за нищо на света не се качвам, страхувам се!

Серьожа се обръща. Това е всичко. Това е краят.

Той тръгва към вратата.

— Поздрави майка си! — вика след него Авдеев.

— Нея я няма — отговаря Серьожа и рязко се обръща. Той вижда пълното лице на Авдеев, устните, разтегнати в усмивка, стоманените, остри, неусмихващи се очи. — Тя умря…

Серьожа не мисли какво говори, за него това не е новост. За него новост е този баща. Като гръм от оръдие до самото му ухо. Баща! Баща! Неговият баща, Серьожа не знае какво да прави, къде да се дява с този баща.

Лицето на Авдеев се разтяга, от носа към краищата на устните се прорязват дълбоки бръчки. После Авдеев казва нещо, говори. Серьожа не може веднага да разбере смисъла на думите му. Той кима в знак на съгласие. Но после се опомня. Какво попита той? Дали е жива баба му, майчината му майка? Да, да, жива е. Серьожа разбира смисъла на тези думи, сега разбира.

— Не страдайте — казва той. — Няма да ви безпокоя.

— Серьожа! — учудва се Авдеев. — Как така! Аз винаги ще ти помагам, хайде да вървим у вас, сега, незабавно, ще направя всичко, което е необходимо, обстоятелствата се измениха, но животът е сложен, Серьожа, не е трудно да съдиш хората, важно е да ги разбираш.

— Слушайте! — прекъсва го Серьожа. — Слушайте! — Той мълчи и в паузата подбира думи, последно решение в тази измама. — Защо се разорявате? Вас ви няма! Вие сте умрял, разбирате ли? Разбили сте се със самолет.

Серьожа крачи по двора и натежалите му ръце го теглят надолу. Иска му се да падне на земята, да закрие очите си с ръце и нищо, нищо да не вижда. Всичко у него се е преобърнало. Сякаш някой го беше вдигнал с краката нагоре и така го беше раздрусал, че му беше откъснал всичко вътре.

В съзнанието си той имаше баща. Сега и него го нямаше.

Майка му умря, и бащата изчезна.

С невиждащи очи той търси пътя към Галиния дом, вика я на двора, завежда я на прикрито място и моли, разтърсван целият от страшен и тежък плач:

— Васка! Галя! Целуни ме! Не мога да живея!…