Алберт Лиханов
Измама (18)

6

Август. Задуха. По листата на тополите и акациите се е натрупал дебел слой прах: отдавна не е валял дъжд.

На Серьожа са свалили гипса. Ръката е зараснала чудесно. Само малко е отслабнала и трябва да я раздвижва.

Всеки ден Серьожа ходи в кабинета по лечебна гимнастика. Размърдва пръстите, свива и разпуска ръката, върти я. Останалото време е на реката.

Заедно с Понтя те се гмуркат с маска и шнорхел, порят водата с плавници. Изплуват над водата, плюят, засичат времето кой по-дълго ще престои под водата, кой ще изтрае повече, без да диша.

Отвъд гората, на спортния аеродрум, скачат парашутисти. Серьожа гледа как бавно, старателно бръмчи моторът. „АН-2“ се издига над боровите върхари и от него се откъсва черна точица. Разтваря се един парашут, втори, трети, гората ги поглъща, а самолетчето отново пълзи по небето и пак хвърля парашутисти.

Серьожа стои до пояс във водата, гледа как в прозрачната вода мърдат Понтините крака и пак мисли за това, пак, пак…

Това се беше случило точно тогава, в онзи паметен ден по време на авиомоделните състезания. Серьожа беше щастлив, безкрайно щастлив, а освен това и Никодим беше казал своите думи… Серьожа се беше съгласил. Нямаше никакви съмнения, впрочем какво можеше да каже — той и сега е съгласен, но не в това е работата.

Тогава, на авиомоделните състезания, се случи още едно събитие. И на Серьожа му стана срамно заради Никодим.

Като че всичко се беше случило нарочно. Моделите излитаха един след друг, най-после настъпи заветната минута: на старт излезе Роберт с новия самолет.

Отначало всичко вървеше нормално. Роберт завъртя перката, моторът зарева пронизително и отчаяно. Самолетът се понесе плавно във висината.

— Виждате ли! — крещеше Серьожа на Котка и Никодим. — Виждате ли!

Червеният самолет разцепи смело въздуха, след това неочаквано рязко се понесе нагоре, почти вертикално, изглежда, бяха заяли елероните, звукът на мотора стана страшно силен, треперещ. Самолетът се обърна на една страна и изведнъж полетя надолу. Право към тях.

Серьожа гледаше червения самолет и блъскаше с ръка Котка, но Котка не се отместваше — нещо им крещяха, а Серьожа почувства, че губи опора. Той се строполи. До него се разнесе трясък и всичко утихна.

Серьожа видя червения самолет, забил се в тревата, и бягащия към него Роберт.

А после — Никодим.

Той стоеше на около двадесетина метра зад Серьожа и Котка, изплашено се оглеждаше и ругаеше. Серьожа сякаш се опомни: Никодим е избягал! А тях е оставил! Серьожа седеше, облегнал се на Никодим, а след това загуби опора…

Те си отидоха бързо в болницата — беше дошло време да се връщат — и колкото повече се отдалечаваха от аеродрума с една раздрънкана газка, толкова повече Серьожа се срамуваше: нима Никодим ги беше оставил от страх за себе си!

Измина много време — цял месец. Серьожа го изписаха от болницата и сега той плува с Понтя, но щом нещо му напомни за аеродрума — модел или ето тези парашутисти — веднага си спомня за изплашеното, объркано лице на Никодим.

Разбира се, ако се помисли, Никодим не може да се вини. Какво можеше да направи той тогава? Да ги прикрие със себе си? Как ще прикриеш? Да легнеш върху тях? Можеше да счупи и другата ръка на Серьожа. Пък можеш и психологически да си го обясниш: на тях им крещяха. Серьожа не се беше опомнил, Котка не беше съобразил, а Никодим реагирал. Скочил и избягал. „Бдителният“.

Серьожа си спомня за смешния разказ на Никодим, за това, как е разстрелял балон. И как неговите войници му измислили прякор.

Серьожа се старае да забрави този странен случай. Пък и Никодим му беше казал такива думи… Но не се забравя. Като трън се е забило в главата му.

Нагмуркали се до насита, Серьожа и Понтя си отиват вкъщи и разговарят за подводното плуване.

— Моят баща — казва Понтя — може само една минута да изтрае под вода.

— А дядо ти навярно пет — ехидно се смее Серьожа. Ужасно му омръзна това — всяка минута Понтя да говори ту за баща си, ту за дядо си — „Моят баща!“, „Моят дядо!“.

Понтя се сърди. Мълчи. Мълчи и Серьожа. Неловко му е. Ето, каза го, а излезе като че ли от злоба го каза. На него също му се иска да каже: „Моят баща!“. Но не може.

За да заглади глупавото си ехидство, на Серьожа му се ще да сподели с Понтя за Никодим. За това, че той иска да го осинови. Той вече напълно решава да разкаже всичко на Понтя, но нещо го задържа в последната секунда. Някакво суеверие.

Като ме осинови, тогава ще кажа, решава той, потупва Понтя по рамото и е радостен за това, че е премълчал, сдържал се е. Че е надвил себе си. Изобщо по-трудно е да премълчиш, отколкото да се разбъбриш.

Серьожа се разделя с Понтя пред къщи. Подскача по скърцащите дървени стълби, внимателно придържа вратата, за да не изхвърчи мозъкът на съседката, влиза в стаята, оглежда се и не може да повярва на очите си.

До масата седят Никодим, майка му и — господи! — Литературата.

Серьожа замръзва на прага, не може нищо да съобрази.

— Здравейте — първа поздравява Вероника Макаровна.

— Запознайте се! — казва Никодим на Серьожа. — Това е моята майка.

Майка! Серьожа неловко изпуска на пода плавниците, навежда се, за да ги вдигне, и трескаво съобразява: значи Литературата е негова майка? Той си припомня пристигането на Никодим. Само на следващия ден Никодим вървеше по улицата с Литературата. Но тогава Серьожа хич и не се замисли защо; познати са и толкова! И ето сега се разбира — Литературата е майка на Никодим и негова, на Серьожа, роднина. Той вдига плавниците, влиза в кухнята, дълго мие ръцете си и все не може да дойде на себе си.

На масата той се чувства неловко, гледа в чашата, поти се и мисли за това, че се е върнал вкъщи рано, трябваше още да си поскита.

На възрастните изглежда също им е неловко, те мълчат и дрънкат с лъжичките в чашите с чай.

— Често слушам вашия глас — нарушава мълчанието Литературата. — Приятно гласче…

— Добър е — сдържано отговаря майка му. — Специалистите ме хвалят.

Думата „специалисти“ тя произнася с ударение. Серьожа я поглежда. Лицето на майка му е вежливо, но не е добро. Той се вглежда и забелязва, че майка му седи напрегнато, неестествено изправена. И главата си е повдигнала гордо. Серьожа прехвърля поглед към Никодим. Той объркано се взира в никелирания чайник.

„Защо ли се държи така?“ — мисли той за майка си и размишлява за Литературата. Какво би могъл да каже за своята учителка? От деца изобщо не искат мнение за възрастни, още повече пък за учители. Но те имат мнение. Децата обичат едни учители, други — не, а Вероника Макаровна е никаква. По-точно, тя е обикновена. Само дето често се кара за това, че децата не обичат нейния предмет. Виж, руският е понятно защо, в него има много правила, но литературата — защо? Колко е интересна: Пушкин, Гогол, Лермонтов. Наистина, защо? Но не я обичат, това е вярното. И неизвестно защо. А въобще Литературата е обикновена. Само токовете и чорапите я правят чудачка. Но не е лоша, тя не е зла — напразно майка му разговаря с нея така.

Отново се чува звънът на лъжичките в чашите, възрастните пак мълчат. Вероника Макаровна отново заговаря първа, като че с пристъп, като крепост превзема майка му.

— Вие трябва да ме разберете — казва тя ласкаво, — нашите съдби много си приличат, аз загубих мъжа си във войната, Никодим расна тежко.

Серьожа вижда как учителката се напряга, как се вълнува и колко непристъпна е майка му. „Не е хубаво така — мисли си той, — не е гостоприемно. — И се плаши за себе си: заради това сега Литературата ще му пише двойки!“

— Той дълго не се женеше и аз се надявах, че ще се нареди добре, разбирате ли? Както се следва!

— Разбирам! — казва майка му със зъл глас. — А излезе, че не е, както се следва. — Изведнъж тя се накланя към Вероника Макаровна и я пита тихо и ехидно: — А мен кой ще ме разбере?

Вероника Макаровна се залива в червенина, Серьожа не разбира много за какво така странно говорят, но чувства, че разговорът е неприятен на всички. На него му се иска възрастните да престанат да говорят така, иска му се да ги прекъсне, да ги отвлече с нещо. Смущението му вече премина и макар че не биваше да се радва, че отгоре на всичко учителката се оказа и роднина, нищо страшно досега не се бе случило. Серьожа се върти, мисли да каже нещо подходящо за момента и изведнъж неочаквано и за себе си изтърсва ни в клин, ни в ръкав:

— А Никодим Михайлович ни е разказвал как сте го тупали с каиша.

Серьожа червенее, разбирайки, че не е успял да подобри нищо, напротив, само е усложнил нещата и Вероника Макаровна ей сега ще стане и ще си отиде; той иска да добави още нещо, да обясни по-подробно мисълта си, но само се измъчва и потиснато мълчи.

Вероника Макаровна гледа изплашено Серьожа, не може да разбере в какво я обвиняват, но изведнъж се усмихва:

— А, когато избяга, за да воюва ли? — пита тя. Никодим се оживява, престава да се взира в чайника и благодарно гледа Серьожа, а Вероника Макаровна обяснява: — В този момент нищо друго не можех да измисля. Биех го, а сама се страхувах: ами ако изведнъж отново побегне да воюва?

Серьожа се усмихва: слава богу, че Вероника Макаровна го е разбрала и още по-добре, че майка му седи без напрежение и злото изражение от лицето й е изчезнало. Сега разговорът върви обикновено, просто. Никодим разказва, че са обещали за Октомврийската революция да дадат на Ана квартира в нов дом. Вероника Макаровна одобрително кима глава, късогледа като в клас, тя примижава, оглежда стаята и се съгласява, че наистина е необходима нова квартира. А майка му гледа в чашата си и нейното лице е измъчено, уморено, разстроено. Навярно се упреква за казаните думи. Такава е тя, майка му.