Алберт Лиханов
Измама (36)

8

Серьожа стои на прозореца в тясното коридорче. Лошо го удрят ъглите на куфарите, протрили са го железните презрамки на раницата. Но той нищо не чувства. Той гледа долу баба си, притиснала длан към устата.

Те се гледат неотстъпно един друг, после прозорецът потегля встрани — влакът се откъсва плавно, почти незабелязано и баба му тича след прозореца, а като се умори, тя се спира и прекръства отдалеч Серьожа.

Сивата гара, гаровите складове с мръснокафяви покриви и черни огради бързо побягват назад, а всичко, което е в далечината — старото гробище, обрасло с брези, димящите тръби на ТЕЦ-а, кутийките на новите домове — стремително бързат напред. Земята се върти пред него и Серьожа мисли, че тя прилича на огромна, с невероятни размери, музикална плоча, само че на нея са записани не звуци, а животът…

Електровозът тегли вагоните силно и равномерно. Серьожа се притиска в ъгъла, обръща се с гръб към пътниците и неочаквано заспива.

Чудна работа, той не сънува. Събитията, станали през изтеклото денонощие, така са го притиснали, че и в съня си той не може да се откъсне от това безкрайно произшествие, а само повтаря, повтаря събитията с неумолима, безпощадна точност…

Ето на него му дават свидетелство за завършен седми клас и трудова книжка. Ето баба му завърза невинен разговор за портиерката, която — виж какъв герой е! — плете вълнени неща и, като че ли без да ще, научава всичко за това къде живее плетачката, и те вървят, дори тичат към дома на портиерката леля Дуся — нали може да е излязла, часът е единадесет, трябва да се бърза!

Леля Дуся е вкъщи, мие пода, запретнала пола, тя се смущава, като вижда чужди хора, и дълго не може да разбере кои са те, най-после познава Серьожа, здрависва се с бабата, уверявайки я, че добре я помни, макар че по очите й личи, че не я помни.

— Дусенка — плаче баба, — ти познаваше ли моята Анечка?

— Познавах я, много добре, че как иначе — кима разтревожена и недоумяваше леля Дуся, — и на погребението бях. — Тя се секне.

Баба му пада на колене — брадичката й беззвучно се тресе, устните й треперят, сълзи като светла градушка се търкалят по страните й.

— Дуся! — казва тя. — В името на бога Христа те моля! Обещай, че ще помогнеш, че няма да кажеш! Не моля за себе си! Заради Аня го направи! В нейна памет!

Баба му горчиво плаче, портиерката я повдига, но не може — баба му е пълна и тежка, и тогава леля Дуся сама започва да плаче.

— Чувствам, че се е случило нещо — казва тя. — Нима не можеш да не помогнеш в беда?

Баба му се изправя и разказва на Дуся за майка му, за Никодим, за бебето. Те отново плачат на два гласа, а Серьожа седи на стола като стреснат — дори не го е срам.

Баба му разказва за Никодим и Литературата, за размяната, за тези злополучни триста рубли, за четката и анцуга, които учителката е наредила да занесе, и портиерката охка, клати глава, ужасява се и пак плаче.

— Така ли трябваше — казва тя, — какви хора, какви хора!

— Това не е всичко — тъжно въздъхва баба му. — Сега остава най-главното.

Леля Дуся гледа баба му с опулени очи, прехвърля поглед на Серьожа и слага ръцете си на слепоочията.

— Мили мой — казва тя на Серьожа, — какво си измислил! Нима може такъв грях! Да беше казал на когото щеш. По десет, по двадесет копейки щяхме да съберем тези триста рубли. Малко ли народ е наоколо…

— Работата е свършена — замислено произнася баба му и моли: — Дуся, майчице, никога няма да те забравя — приеми греха. Кажи, че той си е отишъл с всички…

— Ще приема — успокоява я портиерката, — какво, аз не съм ли жена, нямам ли жалост? Не се измъчвай, бабо, ето ти кръст. — Леля Дуся усърдно се кръсти, плаче, прегръща баба му, после добавя: — Но и бюфетчийката, тази Тонка, е такава гадина, че хич не ми е жал. Лъже в сметките, лъже в меренето, вярваш ли — и никой нищо не вижда, една интелигенция наоколо!

Те пак плачат, сега вече спокойно, с облекчение, и баба му разказва на портиерката за своя план, за Серьожиното бягство, т.е. заминаване.

— Това е правилно — като помисли, съгласява се леля Дуся. И пита баба му: — Какво ще научи той тука, при лампите, я?

Лампите светват, гаснат и отново светват. Серьожа отваря очи. Навън е буря. Цялото небе е покрито с тежки облаци, от които се откъсват зигзагообразни мълнии. Дъждът силно шиба в стъклото…

Серьожа се оглежда и вижда вагона, дремещите насреща лица. Той вдига глава, разглежда кръглото копче на стената и машинално го докосва.

И изведнъж…

Изведнъж всички мълнии от всички облаци едновременно за един миг падат долу. Прозорецът се озарява от ослепяваща синя светлина, после загасва и отново светва. Серьожа се притиска. Струва му се, че това е бълнуване, халюцинация, той чува гласа на майка си:

— Внимателно после стискаме ний

зърната ред подир ред…

Радиото! Но това е радиото — сепва се той. Това същото черно копче. И майчиният глас. Серьожа се задавя от спазми — той и плаче и се смее едновременно. Стихотворението за нара? Тогава! Котка го замъкна в клозета и той не го доизслуша. Това е майка му. Разбира се! Радиото. Запис на лента!

Серьожа притиска гърлото си с ръце, напряга се, за да чуе всичко, да не пропусне нито една дума. А майка му говори и в гласа й се чувства скрито вълнение и тайна радост, и сила, и щастие.

— Струите блъскат се под кората,

движат се, преливат се там.

И става гъвкав,

става мек твърдият нар.

По-леко, по-нежно с дланите:

следим да не се спука в миг —

това със нара се случва…

Серьожа почти не диша, погледът му се е забил през стената на вагона, през дъжда и облаците, в празното пространство. Той клати глава в такт с майчините думи, съгласява се с тях, обичайки всяко придихание, всеки звук на този глас.

— Търпение, нежност — това най-напред!

Горните зърна — не!

Трябва зърна

да откриеш от дъното,

в средата да ги стриеш здраво…

Да пробиеш кората,

с уста

на глътки да смучеш и пиеш оттам,

към небето повдигнал скъпоценния плод

и

отметнал главата назад!

Гласът млъква така неочаквано, както се и появи, и това не по-малко потриса Серьожа. Той трескаво върти копчето на радиото. Но там се чува само сухо пукане. Мъжки глас предава последните новини.

Серьожа уморено отмята глава назад. В очите му има сълзи. Потръпва цялото му тяло.

Серьожа се оглежда. А може би му се е причуло? Всички дремят, никой не е чул… На никого не му е до някакви си стихове… Макар че не. Ето една жена с побелели коси внимателно гледа Серьожа. Той й се усмихва.

— Тези стихове ги чете моята майка! Вие чухте ли?

Жената се усмихва, кима с глава.

— Артистка ли е? — пита тя.

— Нещо повече! — отговаря Серьожа. — Говорителка.

Той се обръща към прозореца, гледа как мълниите се врязват в земята. И изведнъж притихва.

„Но нима може — мисли той, — да пиеш сок от нар и да се смееш, и просто да живееш, като знаеш, че ти си открадвал? Че си излъгал и избягал?“

Той въпросително гледа към радиото. Но майка му мълчи. Нечий друг глас боботи за прибиране на картофите.

Майка му! Тя щеше да го каже.

Серьожа пак си спомня онзи ден.

Те седят на дюшеците в новата квартира, пият вино и през цялото време майка му се смее. А преди това плаче. „Нима — казва тя — всичко това е мое? И ти, и ти, и този дом?“ Тя не вярва! Тя се учудва! Тя е щастлива, както никога в живота си!

Серьожа много мисли за това щастие. За това, какво е всъщност то. За щастието на добрата и красива леля Нина. За майчиното му щастие, толкова тъжно. Тогава той смяташе, че щастието — това е човекът. Какъвто е човекът, такъв е и животът му. Ако то е в него, значи е щастлив, ако не е в него, значи е нещастен. Всичко зависи от самия него! И майка му доказа това. С всичко съумя да му докаже, че това наистина е така.

Че нещастен е онзи човек, който не се стреми към щастието. А щастлив е онзи, който го търси.

„Значи моето щастие — това съм аз самият“, мисли си той напрегнато.