Алберт Лиханов
Измама (40)

12

Измамата се свърши… Сега какво?

Баба му хлипа в тишината.

— Какво ще правим сега! — казва тя. — Може би ще се върнеш обратно в училището! Нали там е и Колка…

— Или в гимназията? — предлага Галя.

Серьожа седи, клюмнал глава. Той чувства, че нещо е станало. И с него, и с тях. Сякаш след прочитането на присъдата от съдията той внезапно се беше заразил от проказа — има такава неизлечима болест. И него го съжаляват. Бързо му измислят разни глупави лекарства. А той, дуракът му, мислеше, че всичко ще бъде точно обратното, че веднага ще се поправи. Ще се излекува от измамата. Ще се засмее свободно, ще въздъхне леко, ще потича безсмислено по улицата, както някога, както преди…

— Не зная — казва Олег Андреевич и смутено се усмихва — какво да правя. Дали да съчувствам, или да поздравявам.

Той ги гледа. Странно все пак са устроени хората. Ето на̀, току-що приятелите му помогнаха да преплува реката. И знаеха към какво плува той. А сега, когато е доплувал — смутено мълчат. Изглежда винаги е така. Каквато и да е била истината, ако заради нея те осъдят на една година, няма да се зарадваш.

Той става.

— Щом ме осъдиха условно, това значи, че ми поставят условия. Също като в задача — размишлява замислено Серьожа — дадени са условията, трябва да намериш отговора. Така и аз не искам — той оглежда внимателно всички, — не искам този отговор да търсите вие. Искам аз сам…

Той бавно се обръща и тръгва към изхода. Затваря плътно вратата зад себе си и излиза на улицата.

Диша дълбоко и въздухът изпълва гърдите му, освежава лицето му.

Заедно с вятъра прелитат и дребни капки дъжд.

Серьожа не се пази от него.

Той затваря очите си и чувства как постепенно лицето му става мокро.

„Край на всичко — мисли той. — Сега трябва да живея по-нататък.“ Всъщност той повтаря това, което, хлипайки, казваше баба му, но тогава го казваше тя. Сега го мисли той.

Той мисли сам и не иска никой друг да мисли заради него.

Серьожа въздъхва дълбоко и чувства на рамото си тежка ръка.