Алберт Лиханов
Измама (22)

2

Той тича по улицата.

Тича без шапка и без палто.

Вятърът шиба насреща му, засипва лицето му с бодлив сняг. Вятърът се мъчи да го спре, но той тича, напрягайки всички сили.

Кръвта бучи в главата му. Той е уморен. Пред очите му се мержелеят розови кръгчета. От челото му се стича лепкава пот. Серьожа не вижда нищо пред себе си — минувачите по улицата му правят път.

Недалеч от болницата към него се протяга нечия ръка. Някакъв мъж го вмъква в кола. Сергей не може нищо да разбере. В колата се оказва леля Нина, тя със сила му навлича палтото и шапката. Пред себе си Серьожа вижда милиционерски шинел. Човекът, който го вмъква в колата, е милиционер. Олег Андреевич.

Серьожа едва си поема въздух. Той не мисли за нищо. Нищо не разбира. Струва му се, че колата се движи много бавно, той се опитва да отвори вратичката и да скочи в движение. Леля Нина му попречва.

Той се предава.

Колата спира.

Серьожа се хвърля в снега, скача и без да разбира нищо, тича към прозореца.

Към този, на който вчера стоеше майка му.

С надежда гледа в прозореца. После крещи с все сила:

— Мамо! Мамо! Мамо! Мамо!

Крещи отчаяно, сякаш потъва, и от този вик в очите му се появяват сълзи. До този момент той не беше плакал. Викът му помогна да заплаче.

Той плаче и вика, вика и плаче. Сълзите са нищо, главата му се върти, но главното е майка му… Да се покаже майка му.

На прозореца, на който вчера стоеше тя, се събират жени в същите халати като нейния. Серьожа се вглежда в лицата им. Майка му я няма сред тях. После се появява някакъв човек в бяло. Мърда устни. Жените моментално изчезват.

Серьожа го дърпат нанякъде.

Той се обръща.

Олег Андреевич го мъкне след себе си.

Те заобикалят болницата, блъскат малка вратичка, която води към мазе.

Някакви хора ги гледат.

Те са облечени в бяло, само това разбира Серьожа.

Олег Андреевич върви по-нататък и отваря някаква вратичка.

Серьожа вижда Никодим и леля Нина.

Те се отдръпват. Серьожа не разбира…

Серьожа гледа пред себе си и не разбира. Майка му лежи, сложила ръце на гърдите си.

Той се смее. Глупости говорят всички. Тя е заспала. Сега ще се събуди.

— Мамо — вика той, пада на колене, хваща я за ръката, за да се опомни, и изведнъж чувства как, независимо от него, дълбоко отвътре, откъдето никога не е чувствал и не е усещал, се надига хриплив вой.

Хващат го подръка, дават му нещо да пийне, но той не вижда нищо, освен майчиното пожълтяло лице.

Той се дърпа към нея.

Пускат го.

Серьожа разглежда майка си. Тя е отслабнала, страните й са хлътнали, бръчките на челото са опънати.

Внимателно, страхувайки се да не й причини болка, Серьожа глади майчиното лице.

Той я гледа безкрайно дълго. В ушите му се надига тънък звън…

Около болницата се тълпят хора.

Дърпат го за ръцете, за раменете, нещо му говорят.

Серьожа забелязва познати лица — Галя, Литературата, Понтя, но веднага забравя за тях.

После вижда баба си. Тя стои сама. Ръцете й са отпуснати.

Серьожа приближава до нея.

Те се гледат един-друг равнодушно и празно…

Баба му клати глава и нарежда:

— Ето защо ме извикахте… Ето на какъв празник…

Серьожа върви край нея. Качват го в някаква кола и го закарват вкъщи.

Вкъщи е пълно с някакви хора. Баба му отваря гардероба, рови се из майчините му дрехи. Леля Нина мълчаливо помага. Серьожа не разбира какво търсят те, възмущава го това, че се ровят в чуждите вещи и той отдръпва леля Нина, като се опитва да затвори гардероба, но Олег Андреевич силно натиска рамото му и го отвежда встрани.

Серьожа стои. После седи. После ходи. Отново седи. Тръгва заедно с баба си към болницата. Предава някаква бохчичка. Връща се обратно. Отново стои. Ходи. Седи.

Пред него поставят чинийка с ядене. Той я разглежда с учудване. Разрови яденето с вилица и става.

Постепенно в квартирата шумът утихва. Непознатите хора си отиват. Отива си и леля Нина.

Олег Андреевич още седи. Той седи до Никодим, пред тях има празни бутилки. Баба им донася още една. Олег Андреевич става от масата. Той също трябва да си върви.

Сега те са тримата.

Никодим, бабата и Серьожа.

Бабата нарежда на Серьожа да върви да спи, той клати глава, но очите се слепват и пропада в мрак.

Той пропада с готовност, с облекчение.

Той иска също да умре…

Дните приличат на бързо мяркащи се вагони. Сякаш Серьожа стои на перона, а пред него лети влак. Вагоните се сливат в една непрекъсната линия. Серьожа се опитва да улови с поглед някое прозорче, вижда в него нечие лице, обръща бързо глава, за да го запомни, но вагонът прелетява и в паметта му остава само силует… А вагоните летят ли летят. Преминават нечии лица и от това мяркане, от този стремителен бяг му се завъртява главата. Серьожа чувства как слабостта му достига до коленете и краката му се подкосяват…

Той седи… До ковчега са наредени столове. Баба му. Никодим. Леля Нина. Той.

Край майка му минават хора. Върволица от хора. Те вървят, вървят, вървят. Понякога Серьожа ги гледа. „Колко хора са познавали майка му“ си мисли той. Хората вървят, това е траурната процесия. Сега по улиците не вървят след ковчега. Всички, които искат да я изпратят, ще седнат в автобуса и мълчаливо ще пътуват. Процесията е тук. До ковчега.

Върволицата от хора са по прозорците на летящия влак…

В залата влизат хора с тръби.

Свири музика: удрят медни чинии в такт с барабана, стене тръба. Всеки удар на медните чинии действа като електрически ток: разтърсва цялото тяло.

Майка му лежи в ковчега тържествена, пременена. Това вече не е майка му. Това е само копие на майка му. Мъртво подобие.

Серьожиният мозък улавя силуети.

Някаква старица, минавайки край майка му, се спира и ниско, до кръста, се кланя на ковчега…

Една жена с треперещи устни хапе кърпата си. Това е леля Дуся. Той я позна, портиерката…

Олег Андреевич слага при краката червени-червени, като кръв, лалета…

Съсредоточено и изпотено е лицето на музиканта с тръбата. Страните са му издути също като топки…

Широко отворени, неразбиращи са Коткините очи.

Никодим…

Никодим е с отпуснато лице. Той търси някого с поглед, очите му гледат безсмислено, неловко трие сълзите си с юмрук… Зад него стои Литературата. Тя глади Никодим по раменете…

Улица. Разтворени широко врати. Елхови венци с черно-червени ленти. Автобус с траурна лента. Още един автобус. Коли.

Бурята е преминала. В прозореца между облаците надзърта слънцето. Пухкавият сняг на гробищата слепва очите. Серьожа ходи по него, затъва до колене.

Някой произнася реч. Покорно го слушат. Зад тълпата глухо разговарят гробарите, пушат и сдържано се смеят за нещо свое. Свикнали са…

Изведнъж Серьожа вижда Никодим. Той се е скрил зад майка си, свалил е едната си обувка и подскачайки, изтърсва от нея сняг. Изтърсва сняг…

— Тръгваме! — казва бабата на Серьожа, но той не разбира — къде ще тръгваме.

Баба му го хваща за раменете и го води към ковчега.

Серьожа гледа баба си с тъп поглед, съжалява я. „Защо плачеш, старо“, мисли си той. Нали това не е мама. Вдигат бабата от земята, идва ред на Серьожа.

Той застава на колене, целува майка си по челото. Разглежда я замислено. Целува и ръцете й.

— За последен път! За последен път! — шепне зад гърба му някой.

Серьожа се оглежда. Това е леля Нина. И веднага разбира: за последен път! Повече той няма да види майка си! Никога!

Серьожа гледа майка си. Иска да я запомни завинаги. Той вижда това изстрадало лице, а си представя другото — смеещото се. На главата й е зелената мъхеста барета с помпончето. Майка му е като мече в старото си кожено палто. Цялата е закръглена. И загрижено казва: „Извикайте мама! И купете креватче!“. Ето я, стои на прозореца в болничен халат и изпраща на Серьожа въздушни целувки…

Колкото по-добре си представя Серьожа майка си като жива, толкова по-неестествена му се струва тя като мъртва! Не трябва да ги смесва! Невъзможно е!

Не, трябва да ги смесва! Всичко го заставя да направи това.

Серьожа потреперва.

Не! Това не може да бъде! Не може да бъде майка му, смеещата се, и лежащата тук да са една и съща.

Той безутешно плаче. Втриса го.

Гърми оркестърът, зловещо удряйки с медните чинии.

Гробищата се отдалечават, подскачат в задното стъкло на автобуса. Скриват се зад завоя.

После някаква столова.

Някакви хора говорят за майка му.

После у дома.

Лица на роднини от село, закъснели да дойдат за погребението.

Лицето на тракториста Валентин.

Лицето на Колка. Ето че е дошъл.

Хората нещо говорят, някакви думи. Колка извежда Серьожа на улицата. Те разговарят. Скоро се връщат. Вкъщи — тютюнев дим, угарки. На масата има чинии, от които ти се повръща.

Изплашените очи на Вероника Макаровна. Изплашеният Никодим.

Никодим! Той разглежда Никодим, разглежда червените му провиснали уши, невзрачното му сиво лице и нова мисъл жегва Серьожа. Разбира се! За всичко е виновен Никодим!

Ако не беше той, майка му нямаше да се омъжи. Нямаше да ражда. Ако не беше той, майка му щеше да живее.

Крачка след крачка, ден след ден Серьожа си припомняше всичко, както беше.

Пристигането на Никодим. Майчиното му решение. Разговорът с Васка. Сватбеното пътешествие. Рожденият ден. Аеродрума.

Всичко отиде по дяволите! Изчезна вдън земята!

По-добре щеше да бъде да си пушеше майка му цигари, да си говореше грубо! По-добре да си живееха в старата стая. Нека да бъдеше тя нещастна, само да живееше! Да живееше, да не беше умирала!

И Серьожа с ненавист гледа към Никодим.