Алберт Лиханов
Измама (20)

8

Вечерта те седят върху дюшеците, поставени на пода, а в средата има голям лист бяла плътна хартия. Това е масата. На нея са наредени вина и разни лакомства. Освен дюшеците нищо друго не успяха да пренесат, но не е беда! Не е беда и това, че на прозорците няма пердета, че малката крушка, гола, без абажур, едва осветява стаята, главното е, че имат нов дом. И елха имат.

Олег Андреевич я донесе.

— Това е Коткина инициатива — каза той сериозно. — Той предложи да ви даде своята елха. И играчки домъкна.

Серьожа има играчки, но те останаха в старата квартира, за тях забравиха в суетнята и грижите, а Котка си го бива. Пръхти, влачи голяма картонена кутия. Закачат играчките и гирляндите с пъстроцветни лампички, включват ги и веднага в дома настъпва празник.

— Ур-ра! — крещят гостите.

До Нова година остава още половин час и майка му изведнъж предлага:

— Искате ли да чуете стихове?

Всички й ръкопляскат.

— Те са записани на лента — обяснява майка му. — Скоро ще ги предадат. Но радио няма и аз ще ви ги кажа.

Настъпва тишина.

Майка му стои на колене върху дюшека. Лицето й свети. Тя казва:

— „Как да изпием слънцето“ от Владимир Солоухин…

Замълчава малко.

— Профани,

преди да изядат нар,

разрязват го с нож.

И сока от нара тече

в чинийката — алена локвичка.

Ние

сока на нара скъпим.

Серьожа разглежда гостите. Леля Нина гледа майка му с широко отворени очи, като че ли я вижда за първи път. Олег Андреевич — обратно, впил е поглед в пода и тежко си мисли за нещо. Тук е още Виктор Петрович, звукооператор от работата на майка му — косата му е щръкнала, прилича на сив дим. Той е дошъл с жена си, червендалеста и дебела — бузите й са като два самуна хляб. Добре че са седнали на дюшеците, иначе на нея и два стола нямаше да й стигнат. Усмихва се и внимателно слуша майка му:

— Обвит с кората си твърда,

огромен,

приличен на слънце плод.

Във дланите бавно върти се.

Огледаш го от всички страни:

отвред ли е с твърда кора.

А с пръсти усещаш под кората

зърна —

нежни и едри,

натиснеш леко

(пурпурна мъгла!) —

кръв пръснат три зърна.

(Впрочем да пръскат е тясно —

глухо и сочно се спукват.)^[1]

На Серьожа слюнки му текат от киселия наров сок. Нар няма, а слюнките текат, майка му така сладко чете:

— Внимателно после стискаме ние

зърната ред подир ред.

Струите блъскат се под кората,

движат се, преливат се там.

— Сергуня — вика го Котка и го тегли за ръкава.

— Какво! — мърмори недоволно Серьожа.

— И става гъвкав,

става мек твърдият нар.

По-леко, по-нежно със дланите:

следим да не се спука в миг —

това със нара се случва…

— Аз искам — дърпа го Котка.

Серьожа недоволно става и завежда Котка в клозета. Така той и не чу докрай какво трябва да се прави с нара.

Интересно е, разсъждава Серьожа. По-рано майка му купуваше нар на пазара от грузинците, той също го режеше с нож, изсмукваше костилките, и майка му си режеше, но, изглежда, те са били профани… Впрочем нима това е най-важното?… Гостите дружно ръкопляскат. Серьожа се връща с Котка в стаята. Жалко, че не чу докрай стиховете.

Изгърмява тапата. Удря се в тавана, рикошира в Котка.

— Ето ти чудо — казва той замислено, — възрастните пият вино, а патя аз.

Ех, Котка, ех, философе! Всички му се смеят, след това се чукат с шампанското.

— Ур-р-ра! — с все сила крещи Серьожа. — Ур-р-ра!

Той бързо запалва бенгалските огньове, раздава ги на гостите; изгасва лампата. Мъждукат на елхата разноцветните светлини, разпръскват сияещи цветове, майка му пълзи на колене към гостите и целува всички: леля Нина, Олег Андреевич, побелелия звукооператор, неговата жена. Мама изпуска чашата, смее се, пищи, а Никодим й казва:

— Аня! Аня! Внимателно!

— Но как! — вика майка му. — Как да не пиеш, да не се порадваш?! Такъв ден — и му се заканва с пръст: — Гледай да не забравиш. Тридесет и първи декември.

… Тридесет и първи декември. После е първи януари. Две години се събраха в една нощ. Забавно е все пак. Само преди една минута беше старата година. А след минута — новата. Никаква пауза, никакви спирки. Една секунда от новата година, пет секунди — и пое, запътува… Цял час измина. После незабелязано и ден…

За всеки ученик януари започва щастливо — нали е ваканция. Серьожа посещава кръжока, сега той прави свой модел. Самостоятелно. Роберт само му показва.

След кръжока Серьожа се пързаля със ски. Пътува с тролейбуса до последната спирка. Там има баир. В събота със себе си той взема и Котка. Като се връщат от пързалката, от умора Котка заспива и се обляга на Серьожа. Серьожа го прегръща, старае се да не мърда и си представя, че пътува с брат си. Коткиният мъхнат калпак е посипан със сняг, в тролейбуса снегът се превръща в капки и отгоре Котка прилича на мокро, жалко кученце. Серьожа се разлива от нежност към него. Той чувства, че това е нежността към бъдещия брат. Или сестра…

След Нова година майка му потъна в грижи. Тя взе назаем пари от леля Нина и Олег Андреевич и хукна по магазините.

Серьожа се връща вкъщи и вижда нов бюфет — свети с лакираните си вратички. После се появява диван. Маса със столове. В малката стая — два дървени кревата.

Домът се пълни с вещи и на Серьожа му е приятно всяка вечер да помага на Никодим и майка му. Майка му дава указания — тя самата сега не може да се качи на стол. За нищо на света — на стола се е качил Никодим и поставя новия полилей, съединява жиците, завинтва крушките. Майка му щраква ключа и крушките светват в матовия полилей, тихо подрънкват стъклените висулки… После те забиват гвоздеи.

Майка му се ядосва за хладилника, обещали й да го докарат, но нищо не става, ядосва се и за някаква си покривка за легло и той се учудва каква е станала тя! Винаги е била равнодушна към вещите, а сега дори се ядосва.

— Напразно се ядосваш — казва той на майка си. — Ти не бива да се вълнуваш.

— Вярно — съгласява се майка му.

Сяда уютно в ъгъла на дивана, въоръжава се с игли и започва да се занимава с бебешки ризки, пеленки, шапчици. Серьожа се учудва, че цялото това имущество е такова дребничко, пеленките например са малко по-големи от носна кърпичка.

Майка му тихичко си тананика някаква песничка и усмивка сияе на лицето й. Изведнъж тя високо изохква. Серьожа изплашено пита:

— Какво ти е?

— Нищо — загадъчно казва майка му, гледа радостно Серьожа и го вика: — Искаш ли да чуеш бебето?

Без да разбира нищо, Серьожа се приближава към нея и тя притиска главата му към себе си.

Серьожа внимателно слуша. Тихо. Само звънливо, като камбана, бие майчиното сърце. И изведнъж някой се обръща там. Някой почуква.

Майка му трепва и се смее.