Алберт Лиханов
Измама (14)

2

Серьожа хвърля в огъня елови клонки, гледа как отначало димят, как от тях излита гъст сив дим — изпаряват се соковете на хвойната, после клончето пламва и игличките се извиват като алена нажежена стружка. Щом клончетата задимят, звънтящите комари и мушици изчезват. Но след това пак се появяват, заядливо кръжат зад гърба, в сянката, и Серьожа отново хвърля в огъня клонки.

Слуша за какво си говорят майка му и Никодим и не може да се откъсне от огъня, вглежда се в трептящите езици и му се струва, че пламъкът е жив: той се изменя капризно, ту се снишава, ту се издига и показва на Серьожа странни чудеса — ту червена жилеста сгърчена ръка, ту космата озъбена физиономия, ту крила на птица. И всичко става само за миг: секунда — и крилата вече са изчезнали, а на тяхно място се появява червена брада.

Серьожа замира, той иска да се обърне към майка си и Никодим, но очите му са като приковани, като че са потънали в огъня.

— Когато войната започна, бях на десет години — говори тихо Никодим, — а през четиридесет и първа реших да замина за фронта. Направих си сухар, измъкнах от майка си две свещи за всеки случай, взех кибрит, чай. Напъхах всичко по джобовете, за да пътувам без торба, за конспирация, и по някакво чудо се озовах във влака за Москва. — Никодим измъква от огъня тлеещо клонче, протяга го на майка му да запали, а той самият не пуши. — Тогава не знаех правилата. Стигнах до Владимир, а там започна проверка на пропуските, оказа се, че в Москва пускат само с пропуски. Хванаха ме и хайде в изолатора. При някакви си крадци…

— А ние през войната — прекъсва го майка ми — се преселихме от града на село. При роднини. В града тъй щяхме да си измрем от глад. Лятото, както и да е, събирахме коприва, варяхме от нея чорба, но през зимата — глад. Баща ми изчезна безследно, а майка ми — домакиня. Отиде да работи като товарачка в един завод, но там пренасяше железа и се нарани, та щяхме тъй да си умрем от глад, ако мама не се беше съгласила. И на село не беше леко, но поне храна имаше. Дори после започнахме да обменяме храна за дрехи…

— Ами вие — пита Серьожа и се сепва. Очаква, че майка му отново ще му направи забележка. Но тя мълчи и Серьожа казва: — Какво стана после с крадците?

— Нищо. Върнаха ме обратно — отговаря Никодим. — В затворнически вагон, с решетки. След това ме откараха в милицията. Дотича майка ми и без да разбере какво става, пляс, пляс по бузите. Помислила, че съм се свързал с крадците, че съм откраднал нещо… После разбра. И у дома ме наби здравата.

Серьожа се смее. Без да откъсва поглед от огъня, казва на Никодим:

— Такава ли е побойница? — и добавя: — А коя е тя?

Серьожа попита просто така, машинално, без особен интерес, и тъй като разглеждаше като хипнотизиран огнените фигури, съвсем не обърна внимание на това, че Никодим замълча и отговори едва след минута:

— Просто такава… Жена…

След това пиха чай, сварен в канчето. В чая плаваха парченца от изгорели елови игли, като тънки ивички пепел, и Серьожа ги духаше към стената на чашата, гореше се от вкусната ароматна течност. Никога през живота си не беше пил такъв вкусен чай!

Майка му полегна, сложи главата си на коленете на Никодим, а той леко гали косата й. Серьожа поглежда към тях, усмихва се. Той вече не трепва, когато Никодим се докосва до майка му. На нея й е хубаво. По лицето й играе лека усмивка. Тя мисли за нещо. Мечтае.

Никодим гали главата на майка му и леко я гъделичка зад ухото със стръкче трева. Майка му е замислена, маха от ухото си буболечката, но тя отново я гъделичка. Никодим намига на Серьожа, той се усмихва, а майка му продължава да лови невидимата мушичка и не се сеща, че с нея си играят. Те не издържат и двамата прихват.

Майка му се смее, а Никодим започва да пее. Той пее лошо, неумело, веднага се чувства, че няма никакъв слух, но майка му подхваща песента и веднага става съвсем друго. Никодим приглася на майка му.

Как стоиш, поглеждаш

ти, калина тънка,

и глава навеждаш

до стобора вънка!

 

А през пътя ширен,

где реката плува,

също тъй самотен

дъб висок тъгува.^[1]

Песента е тъжна, но Серьожа съвсем не е печален, напротив, иска му се да скача, да тича. Той е обхванат от весело настроение и започва да пее, или по-точно, смешно се провиква:

Ех да съм при него

колко много искам —

нямаше тогава

да се свеждам ниско!

Майка му се заканва с пръст, той млъква, но веселото настроение не го напуска. Иска му се да развесели възрастните, да им каже някаква шега. Спомня си как, когато изучаваха Пушкин, Понтя разсмиваше целия клас. Майка му и Никодим престават да пеят и той им повтаря шегата:

Там броди цар Кашчей в пазара,

развива спекулата стара,

за документ едничък там

по рубла смъква той без срам…

Шегата, разбира се, не е за седмокласник като него, но на Серьожа му се иска да лудува и възрастните разбират това; майка му шеговито клати глава, а Никодим се усмихва, Серьожа разбира: те са доволни и скача от земята. Крещи като дивак — сложил ръка пред устата си, и бързо, бързо я движи. Получава се пронизителен, особен звук и ехото го повтаря.

— Охо-хо! — вика Серьожа.

— Охо-хо! — вика майка му.

— Охо-хо! — вика Никодим.

Ехото обединява гласовете им и отговаря подред на всеки — на Серьожиния, майкиния и Никодимовия глас:

— Охо-хо-хо!

След това легнаха да спят. В една купа сено.

Никодим разкопа подножието на купата, Ана и Серьожа легнаха и той ги покри отгоре. Комарите не можеха да ги намерят, но въпреки това Серьожа дълго не можа да заспи: сеното непрестанно шумолеше, тук цареше някакъв особен живот, може би дори без буболечки, без живи същества, но неодушевените предмети също могат да имат свой живот. Окосената трева — тези милиони и милиарди сладко ухаещи стръкчета — също живееха свой живот.

През дупчиците в сеното Серьожа разглеждаше небето — грамадно, кадифеносиньо, обсипано със звезди. Всяко късче небе, дори и най-малкото, не беше останало без звезда и той си помисли, че в света винаги има сравними предмети. Например огромното небе можеше да се сравни с тази купа сено, която всъщност не беше толкова голяма. Но тя сигурно съдържаше толкова стръкчета трева, колкото звезди имаше по небето. Тревата беше окосена от цяла ливада, а например на мравките тази трева им се струва безкрайна, необхватна гора. Разбира се, че мравките не гледат небето. Не виждат милиардите звезди. Те са твърде дребни, за да могат да виждат високото небе. Пък и нощем те спят. Мравките виждат тревата, таралежите — може би гората, а Серьожа като всеки човек вижда небето. Всяко същество си има свои измерения, свой свят. Те не мислят за Никодим, за майка му, те дори може би не познават майките си, не са свикнали да ги познават. Но и те се радват на нещо. Могат сигурно и да се огорчават. И да се страхуват. И да страдат.

Серьожа затваря очи. Стръкчетата трева шумолят, ухаят на нещо леко и упойващо.

Серьожа заспива и му се струва, че веднага се е събудил.

Колко бързо бе минала нощта! Вече е утро.

В гората в надпревара пеят, цвърчат, захласват се неизвестни птици. Над тревата, до купата сено, като тюл е паднала мъгла.

Майка му вече е станала и събира цветя с Никодим.

Серьожа гледа как те се навеждат и като че потъват в топло мляко: наполовина се скриват зад белия тюл.

Слънцето се показва зад мъглата. Като че се беше потопило в нея и измито, отива на работа.

Тръгват отново.

Спиците на колелата се сливат и образуват сребърни кръгове.

Шест блестящи на слънцето кръга се търкалят по пътя, вдигат лекия прах, излизат на шосето, край тях с ръмжене минават самосвали и префучават леки коли, после се отбиват по пътеката и безшумно проблясват сред маргаритките и сините камбанки.

„Какво е всъщност щастието? — мисли Серьожа и сам си отговаря: — Щастието ли — ето, както е сега!“