Алберт Лиханов
Измама (21)

1

И ето настъпва времето.

Никодим тича на улицата да хване такси. Серьожа подава на майка си коженото палто. В косматото старо палто майка му прилича на кръгъл хляб.

След това се отбиват да вземат леля Нина. Олег Андреевич и Котка са също вкъщи. Колата се натъпква здравата, шофьорът мърмори, но кара всички.

В болницата, когато те влизат в приемната, става тясно и весело. Майка му се шегува, смее се, целува всички подред.

— На добър час, Анушка — казва й леля Нина.

— По дяволите — смее се майка му и изчезва за малко, после се появява съвсем друга: в болничен халат с широки ръкави. Подава бохчичката с дрехите. И пак се смее: — Да ми донесете по-тясна рокля!

Леля Нина я гледа очаровано.

— Не се ли страхуваш? — казва тя.

— Не! — отговаря безгрижно майка му.

Тя мляска всички за последен път, тръгва към вратата, отваря я и маха с ръка. После повиква Серьожа. Той послушно тръгва към нея и изведнъж майка му го прегръща силно.

— Какво правиш, мамо — дърпа се Серьожа, — какво!

Той със сила се освобождава от нейните обятия, прави крачка назад и се усмихва.

— Връщай се по-скоро! — казва й той приветливо. — Раждай каквото искаш и по-скоро обратно!

Майка му кима, устните й треперят, но тя разтърсва глава и затваря вратата след себе си.

Отваря я отново. Видът й е сериозен.

— Никодим — казва тя, — не забравяйте да извикате майка ми! И креватче да купите!

Компанията се изсипва на улицата, тъпче по снега. Най-после всички виждат майка му на прозореца на третия етаж. Тя показва четири пръста и мърда устни.

Четвърта стая, ясно. Те й махат, Котка дори с двете си ръце. После бавно си тръгват и все се обръщат.

На ъгъла всички се обръщат за последен път, дават знак на майка му, после други къщи закриват болницата.

Серьожа въздъхва с облекчение. Какво пък, това е само за няколко дни. Скоро майка му ще се върне с братче или сестриче, трябва само да се купи креватче.

Възрастните заедно с Котка вървят напред. Серьожа забавя крачка. У него се поражда странно желание: да изтича до ъгъла и да погледне стои ли майка му на прозореца.

Той се обръща и лети назад. Около ъгъла, който закрива болницата, забавя крачките си и се показва внимателно. Излиза целият.

Ана гледа към Серьожа, без да го е познала, после разбира, че това е той, и маха, маха с ръка — бързо, отчаяно, сякаш е на параход, който ще отплува.

Серьожа прилепва длан към устните си, целува я, после обръща дланта към майка си и духа. Въздушни целувки. Така го беше учила тя, когато беше по-малък.

Майка му отвръща. На Серьожа му става по-леко. Маха с ръка за последен път и тича обратно, за да настигне останалите.

Възрастните говорят за креватчето, обсъждат къде да го купят. Оказва се, че не е така лесно. Леля Нина предлага да се отбият в „Детски мир“; креватчета, разбира се, там няма, но продавачът ще познае леля Нина — телевизионен говорител е все пак, ще му обясни какво-що, той ще помоли да почака минута и ще изчезне някъде.

— Слушай — смутено говори Олег Андреевич, — ние с Котка ще се отдръпнем, не е удобно.

Леля Нина се смее и му отговаря шеговито:

— Ех, и ти си една милиция! Не можеш едно креватче да намериш! Това, което е неспособен да направи страхът, прави го любовта!

Олег Андреевич маха с ръка и се отмества. Продавачът измъква дървено, завито с хартия креватче и Никодим тича да плаща на касата. Върху продавача се нахвърлят някакви хора, карат се защо за едни има, а за други не, но той отговаря:

— Това е по поръчка, граждани, не викайте. Познавате ли говорителката Воробьова? Говори по радиото. Това е за нея. Днес е родила.

Нищо още майка му не е родила и изобщо всичко става някак неудобно, но в дъното на душата си Серьожа е доволен. Първо, креватче вече има и, второ, никой не започна да крещи: не ни интересува никаква говорителка. Значи я познават. Веднага заразглеждаха и леля Нина. Повече никой не мърмори, значи всичко е наред…

Леля Нина бърза за телевизията, а Серьожа и Никодим за вкъщи. Те не пускат Олег Андреевич и Котка. Ще пият чай. Ще гледат по телевизора леля Нина.

— Колко е хубаво, че мама работи в телевизията — казва дълбокомислено Котка. — Хем е на работа, хем си е у дома.

Всички се смеят.

— Днес сме мъжка компания — казва Олег Андреевич. — Истински клуб на джентълмени… Интересно, ще увеличи ли нашия клуб Аня? Или ще помогне на женската фракция?

— Какво от това? — казва Серьожа. — Няма да се сърдим. Ние и без това я колко сме! — Но изразът „Клуб на джентълмените“ му харесва. Наистина са само мъже. Обаче не всички мъже са джентълмени, това се знае. Но при тях? При тях — са всички. Ето Котка например е истински джентълмен. Честен човек, а отгоре на всичко и философ! Олег Андреевич е милиционер. Кой друг ще бъде джентълмен, ако не той? Никодим? Като помисли, Серьожа причисли и Никодим към джентълмените. Разбира се, и още как! И късно вечерта си спомня за това.

Като изпратиха Олег Андреевич и Котка, те подадоха телеграма до баба му, върнаха се у дома и Никодим каза, смущавайки се:

— Помниш ли, Серьожа, какво ти казах на аеродрума? — Серьожа мълчи. Що за въпрос? Разбира се, че помни. — Хайде така да се споразумеем. Когато записваме в съвета бебето, да уредим всичко и с тебе.

Серьожа кима. Той е съгласен, защо не? Само едно му се струва странно — защо толкова време Никодим не каза нищо? На аеродрума бяха през август, а сега е март. А майка му нито веднъж не отвори дума. Поне тя беше длъжна да каже?

„Може би Никодим не е казал на мама?“ — мисли си Серьожа. После се досеща: разбира се, че не е казал. Той й подготвя приятна изненада.

Серьожа кима на Никодим, усмихва му се. Истински джентълмен, мисли си.

Той разсъждава как ще нарича Никодим.

Татко? Баща?

На Серьожа му е трудно да си представи това, досега никого не е наричал баща. Неговият баща беше само в съзнанието, по-точно, във въображението — във въображението му всеки летец беше негов баща. Сега така трябваше да нарича Никодим.

Като загаси светлината, Серьожа дълго не можа да заспи. Той си представи как ще се върне майка му — това ще бъде сигурно след една седмица, как ще завият бебето в топлото синьо одеяло с дантеленото чаршафче, което му беше приготвила майка му, как ще тръгнат за съвета, където записват всичко за хората, как ще се върнат оттам вече съвсем други.

Всички ще бъдат подновени. И майка му ще има вече две деца, и Никодим ще стане баща на две деца, и Серьожа ще бъде друг, защото и той ще има баща. Разбира се, и бебето, което ще се роди — все едно дали ще бъде момче или момиче. То също ще бъде ново. Най-новото. Защото неотдавна се е появило на света.

Сутринта Серьожа се пробужда още в тъмно. Навън свири буря.

Той се облича. Март е. Мартенски снежни бури. Но нищо! Скоро пак ще има ваканция. Пролет!

В училище Серьожа пристига със зачервено лице — напукано от вятъра и снега. Но настроението му е прекрасно. Чувства се бодър и му е леко. Иска му се на всички да разкаже за себе си, за своя дом, за Никодим, за майка му.

В коридора среща Васка.

— Галя — шепне той възторжено, — вчера закараха мама да ражда.

— Поздравявам те! — казва Галя. — Какво очакваш?

— Все ми е едно — отговаря, смеейки се Серьожа, — каквото и да бъде!

Урокът започва, а Серьожа никак не може да се успокои. Шепнат си с Понтя. Съседът го блъска с лакът. Хвали го.

— Чук си!

Сякаш Серьожа се беше отличил, а не майка му.

Часовете следват един след друг, времето едва се влачи. На Серьожа му се иска по-бързо да бие последният звънец. Веднага ще хукне към болницата. Може би ще узнае новината. Ще му се пръв да я узнае…

Последният час е по литература и Серьожа поглежда Вероника Макаровна с хитра усмивка: знае ли тя, или не? Ако не знае, за нея ще бъде сюрприз. Нали Серьожиното братче ще бъде внук на Литературата.

Той замислено гледа към улицата, по която се носи сняг, духа вятър. Чува се почукване.

Чукат на класната стая. Класът с любопитство се надига. Някои се кикотят. Вероника Макаровна, полюшвайки се на токовете, отваря вратата.

— Какво има? — пита тя строго и отстъпва.

В стаята влиза леля Нина. Всички я познават и започват да шушукат.

Леля Нина влиза, търси с очи Серьожа и казва:

— Да вървим! По-скоро да вървим!

Серьожа грабва чантата си и радостно си мисли: какво ли е все пак? Момченце или момиченце?

И изведнъж забелязва, че лицето на леля Нина е бяло. И устните й са бели.

— Серьожа! — проговаря тя и по бузите й се стичат сълзи. В класа става тихо. Всички са поразени. И как не! Влиза изведнъж известната говорителка по телевизията и плаче.

— Серьожа! — казва леля Нина. — Майка ти е много зле.