Алберт Лиханов
Измама (30)

2

Серьожа се събужда рано, още няма шест часа. Бавно обхожда квартирата. Събира в мрежа Никодимовнте подаръци: албума с марки, книгите, боксьорските ръкавици, плавниците, шнорхела, маската, футболната топка. Изнася от ъгъла и велосипеда.

Той изтрива с длан праха от огледалцето и се оглежда. Само една година… Цяла година…

Серьожа си спомня как падна, като се беше загледал в това огледалце… Глупав е бил, съвсем хлапак.

От всички Никодимови подаръци Серьожа съжалява само за велосипеда. И то не затова, че му е нужен. На велосипеда се е возил още миналата година, сега не го е карал нито веднъж. Просто защото… Въобще ясно е…

Велосипедите тогава бяха докарани от Валентин и Котка. Тръгнали на погребение, а за тях не забравили — селска работа. Поставили ги леко в килерчето на портиера на старата квартира. И ето Серьожиният е тук.

Но какъв Серьожин е той? Никодимов е. Цялото това Никодимово имущество му се даваше като подкуп. Сега той разбира, прекрасно разбира всичко.

Серьожа си представя как вчера през нощта съненият Никодим е стоял на телефона по долни гащи, с подпухнало лице, как е слушал баба му, как са святкали очите му, как й е казал своето решение. Ясно, от Серьожа той се стесняваше, хлапак, защото някога му беше говорил съвсем друго, а пред старицата не се е налагало да се срамува — за да стане веднъж завинаги всичко ясно. Изплашил се е… Може и да не се е изплашил, но не е пожелал. Твърдо е казал, че няма отношение…

Баба му не го гледа, тя се е натъжила, мълчи, не възразява. Как не! Нали вчера си изпати. Ех, бабо, селска душа си имаш…

Серьожа закача мрежата на кормилото и измъква велосипеда на улицата. Отначало той просто го вози. После се качва.

За последен път!

Педалите радостно поскърцват — най-после се завъртат, подрънква звънецът, а когато колелата попадат в трапчинки, шините меко шумолят. Така значи… Всичко това е било, повече няма да бъде. Това е вече минало…

Серьожа не бърза. Прави кръг по града. От тяхната стаичка към дома, където той изпита щастието. После към другия, стария дом, в който с майка му прекараха много-много години и в който беше хубаво и спокойно. Интересно, мисли си Серьожа, дали още виси онова обявление на вратата: „… че мозъкът ще ми изхвърчи!“. И живее ли там опази свадлива съседка? После Серьожа минава покрай училището, сякаш се прощава с целия този свят, със света на детството — тъжно и щастливо. До Галиния дом Серьожа забавя крачки, вглежда се в празните прозорци. Сигурно още спи.

Велосипедът върви бавно, без желание, като че и той предчувства, че следващия етап е Никодим. Едностайният апартамент, където сега живее той.

Серьожа бързо върти педалите, спира рязко и замъква велосипеда на четвъртия етаж. Преди да позвъни, отново глади огледалцето.

Прощавай, велосипеде? Предай привет!… На кого ли?

На миналото лято!

Той натиска бутончето и чува стъпки зад вратата. Иззвънтява синджирчето и на прага сънен застава Никодим.

— Вземете си това ваше имущество — казва спокойно Серьожа.

Никодим мърмори нещо, но Серьожа вече се спуска надолу.

Той върви из града.

Макар че е още рано, слънцето пече така, като че печка ти заслепява очите, целият е потънал в пот. Август е, а е като през юли.

Време има, Серьожа ходи просто така, без цел, и изведнъж лице с лице се сблъскват с Литературата.

В ръцете си учителката държи бидонче и мрежа, пълна с разни неща за ядене: домати, краставици, но най-важното, има и диня. Динята ще й откъсне тънките ръце!

— Серьоженка! — радостно възкликва Литературата. И изведнъж моли: — Помогни ми!

След вчерашното? Как може да се обърне езикът й да моли за помощ след вчерашното? Серьожа сърдито гледа бившата си родственица, готов е да откаже, но видът на Литературата е жалък, уморен, косите й съвсем закриват очите и тя дори не може да ги отмести — ръцете й са заети. Нима тя вчера не е била при Никодим? Нищо ли не знае? Той мълчаливо поема мрежата.

— Сега ще наминем при Никодим — бърбори учителката. — Ще ти отрежа от динята. Намерих я на пазара — сигурно е зряла, захарна.

„Как ли пък не — мисли си Серьожа, — непременно ще намина!“ И си повтаря: „Значи тя още нищо не знае“. Но какво го интересува тази работа? Нека да знае! Ще занесе мрежата до входа и оттам както иска да се влачи…

Серьожа върви, гледа в краката си, прехвърля мрежата от едната в другата ръка, мълчи, но Литературата и не чака от него отговори. На нея й трябва само хамалин.

Тя разказва какви ли не глупости: колко народ имало на пазара, колко скъпо е всичко и изведнъж казва:

— Серьожа, Никодим си е оставил у вас четката за бръснене, два потника и анцуга, в суетнята се разделихме, разбираш ли… Погледни…

Серьожа се спира. Главата му започва да се върти. Все по-бързо, и по-бързо.

— Какво? — пита той отново. — Четка и панталони?

— Да, да — усмихва се доброжелателно Вероника Макаровна. — И два потника.

На Серьожа изведнъж му се иска да я попита. Да й зададе един въпрос.

— През нощта аз счупих прозорците на едни хора — казва той бързо. — И баба му позвънила на Никодим, ако може той да се застъпи, разбирате ли? А той казал: „Аз нищо не зная, аз не живея вече с вас“.

Серьожа гледа как лицето на Вероника Макаровна се изпъва. Тя пристъпва от крак на крак, мъчително мисли какво да каже: нещо се бори в нея, някакви думи. Най-после се успокоява. Гледа уверено Серьожа.

— А какво е трябвало да каже той?

„Ето това е всичко! — облекчено въздъхва Серьожа. — Оплака се.“

Той оставя мрежата на земята, кима на учителката с глава, обръща се и побягва.

— Ще ги донесем — крещи той, обръщайки се — и четката, и всичко!

Серьожа тича по сивия асфалт и от горещата ненавист го тресе.

Той си припомня онзи летен ден, когато Литературата дойде у тях на гости. И майка му беше напрегната, зла. Да, да, да! Майка му беше права! Хиляди, милион пъти! Не биваше да вярва! Нито за минутка. Преструваше се тази Вероника Макаровна. Дори и тогава, когато казваше: „Нашите съдби си приличат“. Може и да са си приличали, но майка му никога не би казала така. Нямаше да защитава синчето си пред своите ученици.

Серьожа се задушава от обида, очите му се пълнят със сълзи.

— Ех, вие! — шепне той! — Благородни хора!