Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейни обстоятелства (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Обман, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Измама

Преводач: Емилия Гергова

Година на превод: 1975

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1975

Тип: повест

Националност: руска (не е указано)

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.IX.1975 година

Редактор: Люба Мутафова

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Ани Кожухарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20899

История

  1. — Добавяне

4

Сега Серьожа е „самолет“.

Лявата му ръка е вдигната нагоре. От нея към раменете са опънати металически мачти, увити с марля. Ръката е гипсирана. Като погледнеш отстрани, наистина прилича на крило на самолет.

В стаята, в която лежи, има два „самолета“ — той и едно младо момче, „артилерист“ — мрачен чичко с торбички под очите. Той е със счупен крак и лежи на дъска, а кракът му, като дуло на оръдие, стърчи нагоре, прикрепен с колелца към тежка гира. Има и един „рицар“. Шегаджия и веселяк — чичо Ваня. Беше станал „рицар“, защото седнал на перваза с гръб към отворения прозорец, позаклатил се и излетял от третия етаж. Добре че имал късмет. Паднал на една леха с цветя, та си чупил само врата. Сега лежи, окован в броня от шията до кръста.

Весела компания, няма що.

Има много време, но няма какво да се прави. Дойде сутрин докторът, почука по гипсовете, поизкашля се, отиде си, без нищо да каже, пък и какво може да каже, доста време трябва да мине, докато счупените кости зараснат спокойно под гипса.

Серьожа чете „Граф Монте Кристо“, цяла тухла, майка му го намери. Той е гледал филма, но книгата не е чел, а се оказа, че тя е по-интересна. После преразказва на новите си другари. Те внимателно го слушат. Доволни са, че Серьожа им помага да убият времето си. Или, както казва шегаджията, „да му светят маслото“.

Той взема думата, когато на всички всичко им омръзне и вече не знаят какво да правят. Когато дори и „Граф Моите Кристо“ не помага.

— Кхе, кхе — започва той, — щом ме изпишат, веднага се записвам за космонавт. Защо пък не? — сам се чуди. — Там кацането е меко, а пък аз и твърдо съм опитал, ще ме вземат…

От мъка и от скука болните се радват на всяка шега. Дори и на най-малката.

— Не — казва чичо Ваня. — Трябва още веднъж да опитам. Да се пльосна, да кажем, от десетия етаж.

— Ти поне успя ли да се уплашиш? — пита го „артилеристът“.

— Защо да се плаша — отговаря „рицарят“, — може пък цял живот да съм се готвил за този скок.

Серьожа умира от смях.

Чичо Ваня има трима синове. Жена му е слабичка, измъчена. Те идват привечер: жената от работа минава през магазина, после взема децата и всички заедно идват при бащата. Жената дълго и подробно му дава отчет какво е купила, къде е ходила, кой от съседите какво е казал, какво правят децата — всяко поотделно. Чичо Ваня става сериозен, всичко изслушва със строг вид, след това внушително разговаря с момчетата — дава им указания кой как трябва да се държи, но накрая не се сдържа:

— Иначе ще изхвърчите като баща си, от третия етаж. Ами ако не паднете на меко?

Серьожа го надува смях, жената на шегаджията си отива сърдита, но на следващия ден отново всички заедно идват с дребни лакомства: ябълки или буркан с компот.

Чичо Ваня работи на валяк за асфалтиране, прави пътища. Валякът прилича по нещо на трактор и Серьожа разказва как се е возил с далечния си роднина, остригания Колка, през нощта на трактор, как са се врязали в една бреза, как Серьожа прелетял около седем метра и се приземил в безсъзнание.

— Значи и ти си летец — сравнява го със себе си чичо Ваня. А за съзнанието обяснява кратко: — Изключване! С мен беше същото.

Мрачният „артилерист“, въпреки че се смее на шегите на чичо Ваня, го осъжда, когато той излезе от стаята:

— Лаладжия!

— Откъде знаете? — възмущава се Серьожа.

— Хе — махва с ръка унилият „артилерист“. — По професията му личи! На такива валяци работят само жени.

Но това не убеждава Серьожа. На него чичо Ваня му харесва. Ако не беше той, тук щяха съвсем да се оклюмат.

Два пъти на ден — сутрин и вечер — майка му идва при него. И може би защото я вижда по-рядко, Серьожа забеляза как се е изменила тя.

Най-голямата промяна е, че е станала по-красива. Лицето й се е загладило — леко е напълняла. Ушила си е нови рокли — шарени, ярки, които много й отиват, подмладяват я. Обувките й са с високи токове, с тях изглежда по-висока. Но най-важното е, че през цялото време се смее.

— Ех, ти, мъко моя — говори тя на Серьожа, а се усмихва. Ясно, че не й е мъчно, въпреки че той е в болницата.

Тогава, след катастрофата с трактора, трябвало да закарат Серьожа в районната болница. Спрели кола на шосето и се понесли. Но докато пътували до районния център, майка му разбрала от шофьора, че той отивал в града. И вместо в районния център го докарали тук.

Така че сватбеното пътешествие завърши бързо. Велосипедите останаха при баба му. Но не това вълнува Серьожа. Интересно, какво е станало с Колка? Пита майка си, но тя отговори уклончиво: „Нищо. Тракторът не бил пострадал много, само радиаторът хлътнал навътре и фаровете станали на сол“.

— Имал ли е неприятности? — пита Серьожа.

Майка му вдига рамене и неопределено се усмихва:

— Сигурно — казва, — малко…

На Серьожа му е жал за Колка. Защото той го повози от сърце, от благодарност за велосипеда.

Серьожа моли майка си да му донесе хартия и писалка, тя му донася и той започва да пише писмо:

Колка, не падай духом, аз ще се поправя, нищо особено няма, обикновено счупване, само дето сърби кожата под гипса, но уговорката ни остава в сила, идвай в града, нали обеща?

Привет!

Майка му държи листа, за да му е по-удобно да пише, след това чете посланието.

— Да не си забравил, че утре имаш рожден ден? — пита тя.

В средата на юли Серьожа има рожден ден. Той става на четиринадесет години. Но как не му върви. Рожден ден, а той в болница.

— Може би ще ме пуснат? — казва Серьожа жално. Иска му се да празнува вкъщи рождения си ден, да покани Понтя, Роберт от кръжока. Може и Васка.

— Не се отчайвай — отговаря майка му и пак се смее. — Все нещо ще измислим.

Вечерта Серьожа не можа веднага да заспи. Дълго се въртя на дясната си страна. Така му е омръзнало да спи на дясната страна, иска му се да сложи лявата си ръка под главата, да се обърне. Но лявата му ръка стърчи нагоре.

Серьожа мърда неспокойно, пъхти, изпомачка чаршафа. Най-после се умирява. Мисли си какво ли ще изобрети утре майка му?

Но тя нищо не измисля. Просто не идва.

Винаги идва два пъти на ден — сутрин и вечер, а днес, такъв ден, пък я няма.

Серьожа яде сутрешната болнична каша, а е намръщил лице от обида. Мъчно и тежко му е, не иска никого да види, дори шегаджията чичо Ваня.

А той като напук се е разбърборил. Меле някакви си глупости. „Артилеристът“ и „самолетът“ се превиват от смях. Чичо Ваня млъква, отива при Серьожа, сяда до него. Мълчи. Подава му ябълка.

Серьожа гледа чичо Ваня, „рицаря“ в гипсовата броня, разглежда го внимателно, като че го вижда за първи път, и тихо казва:

— Благодаря, чичо Ваня.

Чичо Ваня се мръщи. Черните му вежди се сключват и над очите му се образува дълга черна черта.

— Аз те мислех за умен — казва той. — А пък ти се разкисна. Мислиш, че майка ти те е забравила ли? Глупчо? Тя и затова не идва, защото помни. Ще видиш.

Настроението на Серьожа се повдига. Той не откъсва поглед от вратата. Разбира се! Що за съмнения? Майка му ще дойде, и то не сама, а с Никодим, той просто е уверен в това.

Когато вече му омръзва да чака, вратата наистина се отваря. На прага застава Понтя, облечен с голяма бяла престилка. Престилката мете пода, ръкавите като на плашило са провиснали надолу.

Понтя прекрачва прага и зад него се появява Васка.

Серьожа се надига, поразен и смутен.

Чувства как бузите му започват да горят. Галя се е изменила през това време. Очите й като че са станали още по-големи и въобще… Изглежда някак по-голяма. Дори е неудобно да й викаш Васка.

Серьожа гледа Галя, но тя също прави крачка напред и на нейно място застава Никодим. Серьожа приветливо му маха със здравата си ръка, чака кога ще се появи майка му, но вместо нея в стаята влиза Котка, а след него леля Нина и Олег Андреевич в униформа. Толкова гости изведнъж! Серьожа не знае какво да прави, нужна му е помощ и тя идва. Това е майка му. Тя застава на прага с нова прическа, ухаеща, ароматна.

Всички поздравяват Серьожа, стискат му ръка, шегаджията и другият „самолет“ се канят да излязат, смутени от толкова много гости, но майка му не ги пуска, събират табуретките, застилат ги с вестници, а отгоре с чиста покривка — майка му я е донесла — и измъкват от мрежите яденето. Печена кокошка, домати, краставици, голяма паница с френско грозде, богата, сложно украсена торта.

— По всички правила! — вика Понтя, намушква в тортата четиринадесет тънички свещички и ги запалва.

За миг всички млъкват. И изведнъж Серьожа вижда, че Котка е събрал длани, затворил е очи и нещо си мърмори. Той тъкмо щеше да се засмее, но леля му Нина го изпреварва.

— Ти какво правиш, Константине? — пита тя строго Котка.

— Моля се, мамо — отговаря сериозно Котка.

— Как се молиш? — учудва се Олег Николаевич.

— Така! — казва Котка. — О, Господи, светиньо благородна, направи така, че Серьожа по-скоро да оздравее.

Дори шегаджията чичо Ваня подскача на кревата.

— Ох! — вика той. — Помогнете ми, ще умра от смях!

Всички се превиват от смях, бършат сълзите си, а Понтя дори хълца.

Вратата се отваря и надзърта болногледачката.

Гледа, че всички се смеят, попримигва и без да знае защо, започва и тя да се смее.