Алберт Лиханов
Измама (13)

1

Сватбено пътешествие…

Никодим каза:

— Отиваме на сватбено пътешествие.

— На добър път — като трепна, отговори Серьожа.

— И ти ще дойдеш с нас — каза Никодим.

Серьожа го изгледа подозрително.

— Къде? — попита той.

— Тайна — засмя се Никодим.

— А кога?

— Когато ти свърши срокът.

Серьожа бе чел някъде, че по-рано хората са правели сватбените си пътешествия в чужбина. На някакъв кораб с платна. На някакви си Азорски острови. Ама че живот е било! Полюшвай се на вълните, разхождай се с бели панталони, пушѝ си пурата. Любувай се на морето и палмите.

Разбира се, те няма да отидат на Азорските острови. Но къде тогава? В Москва? Би било чудесно! В Ленинград? Серьожа никога не беше ходил в Ленинград. И въобще никъде не беше ходил, с изключение на пионерския лагер, който се намираше на тридесет километра от града.

Но и Москва, и Ленинград, и дори Азорските острови избледняха, когато Никодим откри тайната.

Сутринта Серьожа се събужда и гледа — на масата три раници: голяма, средна и малка. До вратата, представяте ли си — три велосипеда. Отначало дори не можа да повярва. Попримига, поразтърка очи, но чудото не изчезна. Блестят никелираните части на велосипедите.

Серьожа отдавна се моли на майка си за колело. Но тя не му купува. Не че й е жал за парите, а защото се страхува да не попадне Серьожа под някоя кола. И изведнъж — цели три! Откъде ли?

Вратата се отваря и влиза Никодим с мрежа в ръка. Купил е хляб, захар, чай.

— Последни подробности — казва той. И заповядва: — Хайде, ставай!

Закусват бързо, изкарват „конете“ си на двора, а Никодим разказва как снощи чистил в бараката купения вчера велосипед за Серьожа, как взел под наем другите два.

Те тръгват и на Серьожа му се струва, че всичко това е някакво вълшебство. Раз — и ето те са на сватбено пътешествие. Пътуват тримата не в задушния вагон към някой непознат град, а по пътя, през полето, сред зелените класове и синчеца, към селото на баба му.

Колелото на Серьожа е зил, той дори не успя да го поразгледа както трябва. Върви меко, безшумно. На неравно място седалката пружинира, но не скърца. По гладкия път колелата съскат като на нова кола: „Ш-ш-ш!“. Спирачката работи без засечки. Щом натиснеш педала, и колелото се заковава на място.

Серьожа лети по пътя, спира, обръща се и като се надига от седалката, силно натиска педалите. Велосипедът фучи, носи се срещу майка му и Никодим. Серьожа натиска отново спирачката, вдига прах, заобикаля ги и слуша какво си говорят.

— Ако се кара бързо — казва Никодим, — може и за едно денонощие да се стигне. Осемдесет километра не са чак толкова много. Но защо? Без да бързаме, за три дни ще стигнем. Ще се поизкъпем някъде. Ще се попечем. Цветя ще си наберем! Ще пренощуваме край огъня.

Майка му одобрително кима на Никодим. Серьожа го гледа с интерес.

„Колко не съм бил прав — мисли той. — Гледах като звяр Никодим. Снимката му ненавиждах.“

Внимателно, без да го забележи, Серьожа разглежда Никодим, взира се в него.

Не, на снимката, разбира се, си прилича. Косата му е сива, гладко вчесана назад. Въобще може да се каже, че косата му е светла. Руса. Но не чисто. С някакъв сив оттенък. И ушите му стърчат като на снимката. Но ако помислиш трезво, това не е чак такъв грях. На някого стърчат, на друг, обратно — са прилепнали. Също не е хубаво. А въобще за мъж тези недостатъци нямат значение. За момиче, за жена — да. Щръкнали уши не е красиво. Но могат пък да се притиснат с косата. Пуска се дълга коса, връзва се отзад и ето ти — ушите са притиснати.

От Никодим, неизвестно защо, Серьожа започва да мисли за Васка. Добре че на Васка ушите не са щръкнали. Въобще всичко й е на място. Плитката й е дебела. Очите… Той си спомня очите на Васка. Като два черни въглена…

Серьожа чувства някакво смущение. Какво толкова се е замислил за Васка? Да не би… Да се е влюбил?

По-рано за такова нещо Серьожа би се ядосал на себе си. Каква ти любов! Само дето мисли за нея, но някак си като че отстрани. Например през зимата се беше влюбил, и нищо не чуваше от урока. Цялата си попивателна беше изрисувал с прободени от стрела сърца. А на Серьожа нищо подобно не му се рисува. Но той се оглежда в огледалото на велосипеда. Разглежда профила си. Не е античен, разбира се, но нищо. Носът му е широковат. По-рано майка му казваше, че носът е на баща му. Тя въобще го делеше на две части. „Носът — казваше — е като на баща ти, а очите са мои. Миглите са също мои; когато аз бях момиче, също имах такива пухкави мигли. Дори ми пречеха да гледам.“ Серьожа примижава с едното око, а с другото се гледа в огледалото. „Да, на него миглите също му пречат…“

Тази мисъл го озарява вече на земята. Как се бе намерил там, не можеше да си спомни. Беше се загледал в огледалото. Дявол да го вземе, лакътят го боли.

Серьожа смутено вдига зила си, оглежда го. Към него изтичва майка му, нейното колело е по средата на пътя. Никодим го оставя в канавката, до своето, и идва също при тях.

— Как се изхитри? — смее се той.

Серьожа вдига рамене. Няма да си признае я, че се е загледал в огледалото!

— Шегуваш се. — Майка му недоволно дръпва Никодим. — А на него му тече кръв, виждаш ли? Ударил си е лакътя.

— Ей сега всичко ще се нареди — казва Никодим и донася раницата си.

С вода от манерката измива раната и я намазва с йод от аптечката. Серьожа го боли, той охка, но търпи. Ако майка му беше сама, можеше и да си поплаче. Но не бива да се излага пред Никодим.

— Да го превържем ли? — смее се Никодим, но Серьожа клати отрицателно глава. Никодим отново му хареса. Без мамините сантименталности. Раз-два и готово. По войнишки.

Продължават нататък. Междуселският път е свободен и те карат един до друг. Никодим и майка му. А Серьожа от края.

— Ето какво ми се случи веднъж — казва Никодим. — Служех в армията, бях в наряд. Беше през зимата. Стоя си пред склада, на рамото ми карабината…

— Заредена ли? — пита Серьожа.

— Разбира се, че заредена — отговаря Никодим. — Нали съм на пост! Стоя си, значи, потропвам с валенките да не замръзна. А времето като напук: вятър, сняг бръсне лицето ти. Нощ. Само една лампичка се клатушка над входа. Разхождам се, значи, аз пред склада. При вратата малко се спирам. А тогава току-що ми бе започнала службата. Добре знаех устава. При опасност да предупредя три пъти, чак след това може вече и да се стреля. Изведнъж виждам — някой се мъчи да мине под бодливата тел, с която е обграден складът. Аз се притаих, не дишам, само се вглеждам. Някой, облечен в черно, се мъчи да премине. Вече е от тази страна. Тогава смъквам бързо карабината от рамото и викам: „Стой! Кой е?“. Не отговаря. Като че се притаи. Отново викам, гледам го — преминава. Трети път викам — мърда. Тогава като гръмнах във въздуха — бам-бам!

— Стреля ли? — ужасява се Серьожа.

— Стрелях. След това се целя в нарушителя. Натискам спусъка. И изведнъж — грохот. Взрив! Изглежда, мисля си, улучих не само диверсанта, а и мината му. Или това, което е носел със себе си.

— После? — нетърпеливо пита Серьожа.

— После дотича началството. Започнаха да си изясняват какво е станало. Оказа се, че до оградата оставили някакъв балон със сгъстен въздух. А снегът и вятърът го мърдали пред очите ми. Оптически фокус. Струвало ми се е, че мърда.

Серьожа се смее, майка му също.

— Не се смейте — казва Никодим, — и без това тогава целият полк ми се подиграваше. Дори ми лепнаха прякор „Бдителния“.

Серьожа и майка му умират от смях. Развесели ги неговата несполука. И самият Никодим безгрижно се смее. Това е хубаво, мисли си Серьожа. Майка му е казвала, че ако човек може да се посмее на себе си, значи той няма да се смее на другите. На такъв човек можеш смело да се доверяваш.

Никодим му става все по-симпатичен.

— А на фронта били ли сте? — пита Серьожа Никодим.

— Никодим Михайлович има име и презиме. — Ана строго поглежда Серьожа.

— Ама че дребнавост! — обижда се Никодим. И добавя сериозно: — Не бива така, Аня! Както иска Серьожа, така да ме нарича.

Серьожа натиска педалите и лети напред.

Вятърът брули лицето му. Той примижава. Яд го е на майка му. Нима не може да му каже това, когато са насаме, без Никодим?

— Серьожа — вика майка му, — почакай!

Серьожа не спира, но и не натиска повече педалите. Колелото забавя хода си. Майка му и Никодим го настигат.

— Не съм бил на фронта — казва Никодим, — но исках да отида. Дори направих опит. Когато започна войната, бях на десет години… Но после ще ти разкажа за това. Сега имам едно предложение. Хайде оттук до гората да се надпреварваме, да видим кой ще победи.

Серьожа се съгласява с усмивка.

— Но вие не сте наравно — казва майка му.

— А ние ще направим едно препятствие за мен — казва Никодим. — Тоест ще уравновесим силите си. Серьожа, иди ей до онзи храст… Ето сега сме на равни начала.

Майка му слиза от колелото и сваля кърпата от главата си.

— Готови! — вика тя. — Внимание! Старт!

Серьожа се повдига от седалката, натиска с цяло тяло педалите, така че дори веригата пращи, и лети напред към невидимия финиш.

Той не се обръща. На състезания не бива да се оглеждаш назад.

Серьожа лети, прегърбен над кормилото.

Вятърът звънти в ушите му. Миризма на сладка детелина гъделичка носа.

Серьожа лети към гората, косо осветена от залязващото слънце и чува шепота на гумите, утъпкващи праха…