Алберт Лиханов
Измама (29)

1

Баба му стои сред стаята боса, с дълга бяла риза, истинско привидение. Плитките й треперят на раменете, тя плаче, но в ръцете си държи каиш.

— Нощем ще се шляеш! — казва тя, като се мъчи да изглежда страшна.

Серьожа я прегръща, целува я, понапъва се и я повдига.

— Господи! — плаче баба му. — И е пиян!

Но Серьожа бърка в джоба, развява над главата й няколко цветни книжки — неговата заплата.

Сълзите на баба му пресъхват.

— Ум не ми стига какво да правя — казва тя. — Къде да тичам — дали в моргата, или в милицията?

Тя се намята с нещо и принася на Серьожа мляко, хляб, салам.

Серьожа яде лакомо. После си ляга и разглежда цветчетата на евтиничките тапети, с които баба му е облепила стаичката. Като у Пушкин, мисли си той: „Върнал се старецът — гледа, стои си старата къщичка, на прага й — неговата бабичка, а пред нея — счупеното корито. Много поисках, присмива се той на себе си, потънал в дълбок сън… Брат или сестра…“

Събужда се от блъскане. Отваря очи и не разбира нищо. Баба му го дърпа за рамото.

— За тебе са дошли! — изплаква тя. — Какво си направил?

Той става и по долни гащи, отива до масата.

На вратата стои млад милиционер, а зад него Авдеев и някаква жена.

— А! — казва Серьожа без учудване. — Здрасти, заповядайте, добри гости!

— Отгоре на всичко и остроумничи! — казва милиционерът. Целите му страни са червени. Като на болен с температура. Но приказва сериозно. — Хайде, обличай се!

Серьожа намъква панталоните си, сресва се, целува баба си по бузата и й казва:

— Не се вълнувай! Спи! Аз чисто и просто счупих прозорците на баща ми!

— Ти си счупил прозорците не на баща си — казва милиционерът, като сяда, — а на съвсем други хора.

На други хора! Нещо прерязва Серьожа. Каква глупост! Защо на други?

Серьожа мълчи, гледа тревожно баба си и се проклина. Заради него тя е разтегнала дебелите си като на момиче устни, плаче неудържимо и облича роклята си пред всички. Той я прикрива и казва на чуждите хора:

— Обърнете се, какво сте зяпнали? — И си мисли: „Глупако проклет, какво си направил!“.

— Другарю сержант — казва Авдеев, — но ние вече се разбрахме с Клавдия Петровна — той поглежда към кимащата жена приятелски, — така да се каже, мирно и тихо. Аз ще платя всичко и към момчето ние нямаме повече претенции…

— Вие нямате, но аз имам — отговаря милиционерът, — аз, ако искате да знаете, се безпокоя за вашия син, макар да живеете разделено. Днес ще ви счупи прозореца, а утре какъв ще стане?

Милиционерът почуква с молива.

— Ние регистрираме — обяснява той на Авдеев — всички хулигански постъпки ма младежите и ако бабичката не може да се справя с него, ще го изпратим в трудововъзпитателно училище.

Серьожа наблюдава милиционера и никак не може да си прости грешката. И изведнъж се учудва: Всъщност защо е искал да разбие прозореца на Авдеев? Какъв му е този човек? Нали сам казваше, че за него той не съществува!

Повдига му се, нещо лепне в устата му.

— Знаете ли — казва той, — простете ми, това стана някак случайно, аз се напих.

— Аха, така значи! — мига с белезникавите си клепачи милиционерът. — Както се казва в художествените филми — признание на прокурора пред президента на републиката.

Той разтваря бележника си, започва бързо да драска нещо, моливът скрипти от силното натискане.

— Другарю милиционер — обръща се към него Авдеев.

— Ние се разбрахме! — неуверено моли пострадалата Клавдия Петровна.

Баба му отново плаче, но сержантът не ги слуша.

— Значи вие не живеете с тях — казва милиционерът като на себе си, но се обръща към Авдеев. — Момчето е само с бабата. Как е фамилното му име? — Той бързо поглежда към нея. — Юношата хулиганства в пияно състояние и няма кой да се грижи за него.

— Почакай! — казва бабата. В очите й има решителност.

Милиционерът прекъсва да пише, сваля най-после фуражката си, сурово оглежда бабата и не може да разбере защо тя прекъсна мисълта му.

— Почакай! — повтаря бабата. — Има кой да се застъпи за него, той има и втори баща.

— Къде е той? — учудва се милиционерът.

Бабата се суети и мърмори под носа си:

— Една минута, една минута! — после забързва към изхода и крещи: — Аз ще му позвъня!

Серьожа се ядосва на баба си, кълне се за глупостта, за непростимата си грешка и обяснява:

— Тя напразно отиде, вторият ми баща не живее с мене, той си отиде след мамината смърт и въобще за всичко съм виновен аз…

Милиционерът наблюдава Серьожа — и го слуша, и не го слуша. После го пита:

— Какво пи? И с кого?

— Коняк — отговаря Серьожа, а после лъже: — на имен ден у едно момче…

— На имен ден — въздъхва милиционерът и в неговия глас Серьожа не забелязва предишната решителност. — За първи път ли?

— За първи — отговаря Серьожа.

— Ако трябва глоба, другарю сержант — прекъсва го Авдеев, — веднага кажете, аз съм готов ей сега, все пак Серьожа е мой син, аз съм задължен.

Гняв души Серьожа: „Все пак е мой син!“.

— Другарю сержант — с треперещ глас произнася Серьожа, а бащата уплашено святка с очилата. — Другарю Авдеев! — злостно повтаря той. — Какво ме защитавате! Какво всички сте се загрижили за мен! Аз не съм просяк, аз работя и без вашите грижи ще мина!

Милиционерът става, разхожда се из стаята и пуска цигарен дим. Серьожа трепери. Той не вярва на Авдеев. Той точно знае, че Авдеев иска всичко да заглади. Та никой да не помисли нищо…

Щраква ключ. На прага застава бабата. Плитките й пак са се разплели и косите й са се разпилели по раменете.

— Не иска — произнася тя тревожно. — Аз, казва, спя и независимо от това не живея с вас. Не отговарям.

Милиционерът се спира, гледа замислено бабата, дими с цигарата. После отива до масата, мушва в джоба бележника си и мълчаливо излиза. След него изчезва и жената. На прага Авдеев се обръща.

— Ех, ти! — казва той и тресе пълните си бузи. После силно затръшва вратата.

Серьожа облекчено въздъхва.

— Глупачка си ми ти — казва той на баба си и като дете я глади по главата.

А бабата пак плаче.

Лека-полека тя се успокоява и колкото по-тихо хлипа, толкова повече Серьожа го гложди душата, ядосва се на себе си, мъчи го неговата собствена несправедливост.